Мартин Елбърн е един от мениджърите на Glastonbury – най-големият музикален фестивал в света и всяка година обединяващ най-големите имена в рок и поп музиката.
Той е отговорен за привличането на някои от най-големите имена, които са участвали на него, а освен по провеждането на Glastonbury, той работи и по още няколко годишни събития, включително по свой собствен фестивал – Redfest. Елбърн беше един от гостите на музикалната конференция SeeMe, на която говори за провеждането на музикалните фестивали, взе ентусиазирано участие в много от дискусиите и беше част от международното жури, което оценяваше хитовия потенциал на нови български песни. Той остави неизменната чаша с червено вино и отговори на няколко въпроса на dnevnik.bg, свързани с музиката и как тя изглежда през очите на човек, от когото тя има малко тайни.
Неотдавна директорът на Glastonbury, Майкъл Ийвис, каза, че до няколко години може да очакваме последното издание на фестивала. Това беше доста изненадващо изказване, като се има предвид успехът на събитието и актуалността на фестивалите в момента...
- Според мен Майкъл малко е преувеличил в този коментар, въпреки че сигурно има своите реални притеснения. Пазарът стана много наситен, хедлайнерите в един момент ще започнат да се повтарят, бюджетът винаги е ограничен и при случай на икономическа криза тя може да ни засегне сериозно. Той е на 75 и невероятно активен за човек на тази възраст. Често казва, че ще остави компанията на дъщеря си, но тя наскоро роди, така че си мисля, че Майкъл ще подпише нов договор за още четири години – сключваме ги така, тъй като фестивалът се провежда за четири поредни години, след което следва една година, в която не го провеждаме - такава ще бъде 2012.
Ако зависеше от мен – може би щях да направя фестивалът по-малък, за да бъде по-устойчив при нов икономически срив. Това е фантастично събитие и мисля, че то трябва да запази най-вече основната си алтернатив рок ориентация, а страничните жанрове да бъдат по-ограничени. Разходите около наемането на охрана за всичките сцени са огромни. Наскоро в България имахте фестивал, който се провали заради времето, нали така? Това ще се случва все повече и повече, тъй като просто има все повече и повече на фестивали на повече места. При нас имаше голямо наводнение преди няколко години, но мисля, че вече никой не забелязва, че е кално и вали. Всъщност вече не помня какво ме попита, но според мен събитието с годините ще бъде под все по-голям икономически натиск, което може да създаде проблеми.
Споменахте, че ги има притесненията, че хедлайнерите ще започнат да се повтарят. Защо се случва така? Няма ли нови имена, които да поемат щафетата?
- Изглежда, че няма. Не съм сигурен защо. Възможно е да бъде заради затрупването от информация и така новите групи да не могат да се отличат. Може би е и защото алтернативният рок не е моден в момента сред децата - те предпочитат да слушат хора като Тайни Темпа например. Обикновено всяка година преценяваме кои са най-големите и актуални имена в момента. Преди седем години това бяха Arctic Monkeys, но не мисля, че след това е пробивало нещо наистина значимо. Но пък извън Великобритания славата им е по-ограничена. Coldplay вече участваха четири пъти. Обожавам Arcade Fire, но те някак останаха същите с годините, а и не излъчиха масивен хит. Голям фен съм на канадската музика, но примерно, ако сложа Arcade Fire в местния пъб, никой от хората по масите няма да ги е чувал. За да бъде определен изпълнител или група хедлайнер, всички трябва да познават името. Но кой знае, нещата може да се променят.
Според вас големите фестивали дават ли по-голяма трибуна за изява на младите групи или те отново остават в сянката на по-утвърдените?
- Да налагаш нови групи е част от фестивалното преживяване. Но зависи от конкретните събития и аудитории. На едни фестивали дори и програмата да обещава нови талантливи изпълнители, обикновено пред сцената е празно. На други - нужно е да имаш една хващаща песен и публиката е многобройна.
Според мен сега е много по-лесно за младите да си уредят участия и концерти. Моят собствен фестивал Redfest залага почти изцяло на тепърва пробиващи формации. Ще има все по-вече подобни събития. Проблемът в момента е, и ми е трудно да си обясня защо е така, е в продължителността на съществуването на днешните банди. Излизат хит, групата привлича вниманието изключително бързо с атрактивните си концерти, но сякаш дотам. Така се случи с The Enemy, които участваха на всички възможни известни фестивали, разпродаваха зали за пет хиляди души и изведнъж изгаснаха. Сякаш малко оцеляват до третия си албум. В британския инди рок това се случва много често. Glasvegas направиха страхотно участие и моето впечатление беше, че са чудесни на живо, но из публиката вече го имаше усещането, че това е група, която вече се запътва по спиралата надолу.
Нещо подобно се случва при Kaiser Chiefs, които са ми големи приятели. Те са невероятни на живо, но има не повече от осем песни, които всички знаят. Честно казано няма да се изненадам, ако скоро се разделят. Сигурно е депресиращо да виждаш, че нещата тръгват надолу. По всяка вероятност те ще изгубят договора си, тъй като новият им албум е добър, но малко хора го купиха, въпреки хитрата интернет промоция и опцията да подредиш сам песните в него. Интересно е, че в него имаше 20 нови песни, но нито един истински хит, който да грабне всички.
Като се има предвид, че Glastonbury е толкова мащабно събитие и всички искат да са част от него, имало ли е изпълнители, които да са отказвали участие?
- Да, имаше такъв случай с Depeche Mode. Те нямаха особена изгода да участват на фестивала, тъй като те са голяма група навсякъде, а в определени страни - доста по-известни отколкото във Великобритания, макар и да им е родна страна. Така че просто прецениха, че няма нужда да участват на Glastonbury, след като могат да разпродадат три футболни стадиона във Франция по същото време. Решението им беше съвсем логично, така че нямаме проблем с тях.
Елтън Джон веднъж каза, че никога не би свирил на Glastonbury. Но си мисля, че ако разговарям с него, бих го убедил!
Снощи бяхте част от журито на сесията за слушате и чухте няколко български песни. Смятате ли, че човек от страна като България може да пробие със стандартен рок или поп, или е нужно той да не догонва моделите, а да впечатли с нещо съвсем различно?
- Ако имаш перфектната поп песен, а в момента има много такива, тя със сигурност ще е базира на основите на традиционния европейски поп. Примерно Black Eyed Peas, които за мен са ужасни, са много успешни именно заради това. Ако отидеш на Eurosonic в Холандия, последната вечер е отделена за подобни денс и поп изпълнители, които също до един са ужасни, но правят подобни неща и те са успешни. Нямам идея от кои страни са тези хора на сцената. Ако е правилната песен, защо да няма успех и защо да има значение откъде идва тя? Съвсем друг е въпросът за продължителността на успеха на автора й.
В момента пазарът е отворен, особено в САЩ. В сравнение с миналото, сега е напълно различен свят. Не мисля, че има значение откъде идваш. Но трудното, и това е въпрос, по който се замислих точно докато слушах българските песни, е че има много от същото. Примерно в Канада, където ходя често, има хиляди групи, които са много компетентни, но свирят един и същ модел на алтернативен, софт или поп рок.
Така че трябва да се композират неща, които да се издигат над познатото, да не имитират останалите. Преди години попаднах на една изпълнителка, която ако не се лъжа идваше от Естония. Беше на 16 и звучеше като по-комерсиална Бьорк, а това че английският й беше по-странен, беше всъщност плюс, а това, че е от Естония създаваше любопитство.
Кои са най-известните имена, които сте привлякли към Glastonbury?
- Беше невероятно преживяване да работя по привличането на Джони Кеш. Вече не помня кога беше това, може би преди осем години. Той не беше много добре здравословно, кашляше постоянно, но въпреки това направи страхотно изпълнение. За доста време напред семейството му не позволяваше да излъчим участието му, а то беше невероятно.
Тони Бенет също е изпълнител, който не очакваш да чуеш на фестивал, но се представи страхотно. Валеше порой и той се страхуваше, че публиката ще замерва музикантите с кал. А те викаха "Тони! Тони! Тони!". Имаше 30 хиляди тогава.След всяка песен той променяше сетлиста и подреди така парчетата, че всяка да бъде за дъжда.
Но най-горд съм с една ар-енд-би група, наречена Troublefunk. Сигурно не си ги чувал, тъй като те бяха известни през 80-те, а за съжаление после членовете им станаха част от разни гангстерски банди и ги убиха. Те участваха преди навярно 20 години и никой във Великобритания не ги беше слушал, тогава и нямаше толкова сцени за нови изпълнители. Но публиката ги намери за фантастични, имаше 25 хиляди души, а във въздуха се усещаше, че хип-хопът става все по-популярен. Беше един от моментите, в които виждаш как променяш настройката на хората към определена музика.
dnevnik.bg
