Бащата на проф. Минеков зографисал бебето Людмила Живкова с баба Маруца
Здравословната дискусия трябва ли премиерът да стане почетен член на съюза на художниците изведнъж заглъхна. Даже не разбрахме дали решението е преразгледано, или той се е отказал от плакета на СБХ, след като американските творци, събрани в киноцентъра, го възмездиха с меча на Конан Варварина От една страна, наистина не беше честно художниците да награждават Бойко Борисов и Вежди Рашидов, а да подминават Росен Плевнелиев, който като министър всъщност е внесъл предложението механотехникумът да се даде на университета. А в основата на цялата сделка е ректорът на СУ проф. Иван Илчев, който при спечелено дело предложи университетът да остави на художниците сградата на „Шипка” 6, ако бъде компенсиран с друг имот. Той пък дори не беше споменат поне с добра дума. За плакет да не говорим.
От друга страна обаче, никой не спори, че политиците имат заслуга за решението на дългогодишния спор. Вместо това въпросът беше пренесен на творческа основа. Дискусията се завъртя около това дали премиерът рисува. Културният министър каза, че Борисов прави хубави скици, но още не знаем какво е мнението на опозицията. Вероятно ще трябва се свика експертен съвет.
Тук умишлено се пропуска фактът, че Бойко Борисов, освен че рисува, служи за вдъхновение на други художници и така тласка изобразителното ни изкуство напред. През последните две години се прочуха поне два негови портрета, единият живописен, а другият – мозайка. Това лято една галерия дори направи поп арт изложба, на която освен платна бяха представени аксесоари и рокли с лика на премиера, включително тоалетна хартия. Както се вижда, помислено беше за всички вкусове.
Но да се върнем към въпроса за таланта. Наистина ли всеки член на съюза трябва да има някакви художествени постижения или поне умения? Справедливостта изисква да прилагаме еднакви критерии към кандидатите. Ето защо първо трябва да се постави въпросът могат ли всички, приети досега в СБХ, да рисуват. Тук отговорът несъмнено е „не”. Ако погледнете списъка в официалния сайт на съюза (https://www.sbhart.com/members-bg.html), ще видите, че в него има и секция „Критика”. От критиците едва ли се очаква да могат да рисуват. А сред почетните членове има галеристи, меценати и други подобни.
Това важи и за останалите т.нар. творчески съюзи. Има писатели, които никой не чете, артисти, които не могат да играят, режисьори без филми и т.н. Защо тогава да няма художници, които не могат да рисуват? Е, вярно, изглежда малко подмазваческо да награждаваш политиците, които управляват, но пък си е в стила на нашата българска традиция. Някой да си спомня да са приемани в творчески съюз опозиционери? Преди да стане президент, Георги Първанов беше направил един опит в бодиарта. Още се пазят снимки от оня коктейл. Но никой не го предложи за член на СБХ, защото през 1999 г. той беше в дълбока опозиция.
Главният художествен опонент на Борисов проф. Велислав Минеков в отвореното си писмо написа: Историята на СБХ, дори и в най-трудни за самочувствието ни времена, не познава подобен парадокс и падение. Тук съвсем не съм съгласен с него. Историята на българското изкуство и на изобразителното в частност познава много по-големи падения. Ще припомня някои факти. Когато Светлин Русев влезе в Русенския комитет и така през 80-те години на миналия век стана дисидент, СБХ послушно го свали от поста председател. Когато Тодор Цонев беше арестуван, задето си позволяваше да рисува карикатури на Тодор Живков, съюзът не направи нищо в негова защита.
Нещо повече, Живков и семейството му бяха модел и вдъхновение за българските творци. Те го рисуваха на портрети, правеха му бюстове (един беше монтиран приживе в Правец), а статуя на Людмила Живкова в цял ръст сега краси Музея на социалистическото изкуство (неин автор е бащата на проф. Минеков). Дъщерята на вожда още като бебе е увековечена и на платно заедно с майката на Тато.
Благодарение на баба Маруца на Живков даже бяха предложили да издадат авторско свидетелство за изобретяването на „чудодейния” препарат жировитал, понеже той споделил, че майка му доживяла дълбока старост, като пиела всеки ден по капка розово масло. Самото име на лекарството е съкращение от „Живков”, „рози” и „витал”. Достойно, а? В слагачеството пред властта художниците не бяха сами, а в благородно съревнование с писателите и останалата т.нар. художествено-творческа интелигенция. Пишещите братя осъдиха Александър Солженицин, задето е казал истината за Съветския съюз, ругаеха Георги Марков заради задочните му репортажи за България, четени по Би Би Си, наричаха го клеветник и т.н. Кинокритиците по партийна поръчка оплюваха филми. Помня два случая: „Една жена на 33”, въпреки че негов режисьор беше председателят на техния съюз Христо Христов, и „Завръщане от Рим” на Иля Велчев.
Позорни факти от онова време има много и не е хубаво да ги забравяме. И това не е било така само през комунистическата епоха. Живков канеше писатели на лов по примера на цар Борис ІІІ. Знае се, че дори Елин Пелин е бил компаньон на монарха. Именно затова след 9 септември 1944 г. му се налага да пише нелепости като разказа „Врабчетата на стрина Дойна”, възхвала на бригадирското движение. Така големият писател е изкупувал греховете си пред „народната власт”.
Няма как един вековен инстинкт да бъде преодолян за някакви си две десетилетия след падането на Берлинската стена. Ето защо редовно се появяват списъци с интелектуалци, подкрепящи един или друг политик на власт. Преди десетина години, пак преди президентските избори, 50 творци „спонтанно” подкрепиха тогавашния държавен глава Петър Стоянов за втори мандат, още преди той да издигне кандидатурата си. В тези списъци често се виждат едни и същи имена в подкрепа на различни управници.
Българските творци вече цял век се вият около властта като бръшлян около дъб. Защото тя дава държавни поръчки, прави откупки и т.н., а идеалът на българския творец е преди всичко да е сит, а не да е съвест на нацията или друга имагинерна величина. Жалко. Други материали от същия автор ще намерите в интернет на адрес
Крум Благов
www.krumblagov.com
