„В Америка има най-много и най-разнообразна култура в целия свят. Всички тези, които твърдят обратното, изобщо не са наясно с много неща. Само се огледай и виж как различните етноси и култури умело се вплитат в космополитните и авангардни търсения на хората, занимаващи се с всякакав вид музика и изкуство”, споделя един от най-добрите китаристи, свирил дълги години в групите СИГНАЛ, ЕЛИ
Интервю на Симеон Гаспаров за в. „България”, Чикаго
Чикаго, петък 20 април. Около полунощ е. На ъгъла между Milwaukee Avenue & Damen, където се пресичат две от най-главните улици на града, не само че не можеш да намериш място за паркиране, но и не можеш да се разминеш от хора. Хора, млади (е, и не толкова млади), които се разхождат безгрижно, смеят се, влизат от бар в бар, прегръщат се, някои се целуват, други пък танцуват направо на улицата. Музика звучи от всички ъгли на квартала и имаш чувството, че си попаднал в Рио Де Жанейро по време на карнавала. Да, ама не! Просто е краят на седмицата в Чикаго и купонът тук тече ли, тече.
The Note е един от емблематичните нощни рок клубове на града. Намира се точно срещу легендарния клуб The Double Door, на същото това умопомрачително пъстроцветно и изпълнено с толкова много жизнерадост, арт и неподправен шик - Milwaukee Avenue.
Тази топла априлска вечер в The Note се провежда рок-шоу конкурс. 15 рок групи от Чикаго и околностите участват в него. Към 1 часа сутринта е. В The Note са останали около 80 души и всички те очакват нетърпеливо да чуят името на победителите.
Водещият се приближава до микрофона. Вади от жълт плик лист хартия и прочита на един дъх: “А сега, победителите от тази вечер са ...King Casey & Naski Corelo!”, съобщава той и мощен взрив от радостни викове и аплодисменти заглушава могъщите тон колони на заведението.
Naski Corelo всъщност е нашият Наски Корело (истинското му име е Атанас Андреев) или пък по-правилно казано, поне така, както всички българи в Чикаго го знаят Наско Китариста от София.
- Наски, как се чувства един български рок музикант, дошъл да живее в Америка?
- Америка е страната на рока. Просто неописуемо е усещането.
- Липсва ли ти славата, която имаше в България? (Наски е свирил в групите СИГНАЛ, ЕЛИТ и Стоун Хедж, с която група издадоха албума Forgotten Faces, за който и досега специалистите твърдят, че е най-добрият хеви метъл албум на 90-те години за цяла Източна Европа.)
- Човек трябва винаги да има цели и да не живее със старата слава. Значи клишета от сорта, ето този беше звезда, онзи беше инженер, а другият пък артист, известен в България и сега дойде в Америка, където никой не го познава, просто трябва да се забравят. Дойдоха други времена и пометоха и инженерите, и артистите, пометоха и нас, музикантите от родната ни страна. Човек, когато има амбиции и желание, за да постигне това, което е правил, просто няма начин да не успее, където и да е.
- Ти си човек, работил в сферата на изкуството и на културата. Какво ти е мнението за американската култура? Казват, че няма такова нещо - американска култура?
- В Америка има най-много и най-разнообразна култура в целия свят. Всички тези, които твърдят обратното, изобщо не са наясно с много неща. Само се огледай и виж как различните етноси и култури умело се вплитат в космополитните и авангардни търсения на хората, занимаващи се с всякакав вид музика и изкуство в Америка. Ами това е просто прекрасно. Къде другаде има нещо подобно по света?
- Ти напусна България, когато твоята кариера беше на своя връх. Дойде в Америка и започна всичко от начало. Как се отрази всичко това върху теб като личност и като творец?
- Когато кажеш “върхът на кариерата” - така изглежда и може би така е било, но ако се поогледаш малко, след като стъпиш на него, си казваш има ли нещо друго освен този “връх”? Кой е този “връх”? Човек никога не знае кой е този връх. Аз го знам какво е да си на “върха” в България. Изживял съм го този връх. На мене ми е ясен този връх. Знам и положителните, и отрицателните неща на този връх. Така че човек никога не знае кой е истинския връх в кариерата му или пък в живота. Хората обичат да казват, абе ти беше звезда там в България, а пък тука не си. И какво от това? Даже и така да е било. Тези неща са мимолетни, стават бързо и бързо се разпадат, но тук цялата история опира до човека. До колко човекът има амбицията да се развива и да прави нещо различно, нещо ново. Като малък твоят свят е бил да си играеш на пясъка. Пораснал си и отиваш на люлките, повече не поглеждаш към пясъка, след няколко години си пораснал още, научил си се да караш колело и вече не ти се ходи на люлките. Тръгваш в друга посока. Така е устроен човекът винаги да ходи по-далече и да търси.
- А ти какво търсиш сега?
- Това, което винаги и всеки го търси – стремежа към по-доброто, стремежа към съвършенството. Виж тази страна, наречена Америка. 300 милиона души живеят тук и всички те търсят нещо и го намират.
- За търсенето на американската мечта ли говориш?
- Не само търсенето, но и намирането на тази мечта. Американската мечта не е някаква залъгалка. Тя е реална и се сбъдва. И се сбъдва само тогава, когато не гледаш на нея като на залъгалка, а се отнесеш сериозно и с уважение. Така че който търси, намира!
- Как се запали по рок музиката?
- Значи като бях дете, в нашия квартал в София – Слатински Редут, имаше една градинка, на нея й казваха Еврейската градинка. Там се събираха по-големи момчета от мене и дрънкаха по цял ден на една олющена куха китара. Тогава това нещо страшно много ме впечатли. Точно това стържене по струните, нека така да го кажем. Защо? Защото беше нещо много по-различно и по-истинско от всичките онези изкуствени, сладникави естрадни мелодии и хорца, с които ни заливаха по онова време от радиото и от телевизията. Просто там, на пейките в градинката на нашия квартал, се създаваше някакъв истински звук. Жулехме по струните на кухарките и се наслаждавахме на звука, който излизаше от тях, защото знаехме, че това беше различно. И беше истинско, идваше директно от сърцата ни. Тогава един от моите приятели, който имаше по-голям брат, ми каза един ден, Наско, ела да видиш какво слуша брат ми, отидох у тях и той пусна групата Дийп Пърпъл. Тогава аз чух звук, който нито го бях чувал по радиото, нито в градинката в квартала и като го чух, разбрах, че чух музиката, която аз един ден щях да свиря.
- На колко години беше, когато започна да свириш на китара?
- Виж, това е един дълъг процес, който се формира с годините. Започнах на една малка куха китара. После я оставих върху гардероба. След време пак се върнах към китарата. Като си подобрих уменията, преминах на друга китара. Трябва да мине време, уменията ти да узреят. Трябва да я оставиш за известно време и след това да я вземеш отново в ръце и тогава вече, може би, може да се каже, че си започнал вече да свириш на китара. Защото от свирене до свирене също има разлика.
- С кой модел китара обичаш да свириш?
- Има теория, че с времето се развиват и техниката, но и инструментите. Световни китаристи и групи прокарват новите тенденции в музиката. Китарите са като марките коли, но аз свиря с Ибанец и Фендер.
- Как с две думи ще определиш музиката и стила на Наски Корело?
- Това е музика, която излиза от събран гняв, мъка, амбиция, любов. Всякаква любов споделена, несподелена, открадната, взета, изгубена, смачкана и всичките тези емоции и вълнения са вкарани в музиката, коята аз свиря. За моя стил бих казал, че е нещо като смесица между хеви метъл и други... Въпреки че мои американски колеги казват, че свиря хеви метъл, аз мисля, че не е съвсем хеви метъл. Но не е и алтернативен рок. Моята музика, бих я нарекъл така, е нещо като соул рок или поуер рок.
- В колко групи свириш в момента?
- В две. Едната е King Casey, а другата е моята Корело бенд, но може би ще променим малко нещо в името, за да не се дублира с моята уеб страница на Наски Корело.
- Само българи ли свирят в твоята група?
- Българите сме само двама - аз и Майки Милано (Милко Миланов), а другите три момчета са американци.
