Какво означава “европейска версия” и кой има право да дава “правилната” версия за българската история, да налага нечия “друга” трактовка за съдбата на българите в България и съседните ни държави?, пита по този повод историкът Пламен Павлов.
В рубриката “Special History” на сп. “Биограф” съвсем скоро се появи интригуващ текст, озаглавен, очевидно провокативно, “Апокриф за цар Борис ІІІ”. Текстът е на Леа Коен, утвърдено име в българското музикознание, след 1989 г. и в политиката и дипломацията, чиито няколко романа бяха приети благосклонно от читателите и критиката. Текстът на Леа Коен е своеобразно историко-публицистично есе, което не би следвало да бъде подминато с мълчание, още повече че в една или друга форма тезите на писателката намират място и в други нейни медийни изяви. “Апокрифът...” още от самото си заглавие се прицелва в дискутираната в продължение на десетилетия роля на монарха за спасяването на българските евреи – по нейните думи “митът на всички митове” в новата ни история. Тъкмо по този повод Frognews.bg се обърна към историка Пламен Павлов, който с факти и научна вещина отговаря на въпроса:
МОЖЕ ЛИ ДА ИМА “ЕВРОПЕЙСКА”, “ПРАВИЛНА” ВЕРСИЯ НА ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА?
Пламен Павлов
Когато писатели пишат и разсъждават върху теми от далечната или по-близката история, особено върху най-болезнените въпроси от българския и европейския ХХ в., това няма как да не провокира интерес. Не са редки случаите, в които писателите в някакъв смисъл “изпреварват” историците, а творческата им интуиция и особена “свръхсетивност” им дават предимство в разбирането на духа на историческите процеси, явления, личности... А и нали за древните елини, римляни и византийци историята не е просто знание за миналото, а изкуство, литература от най-висок ранг! Изкуството на музата Клио е път към постигането на познание от дълбините на епохите, в които са живели нашите предци. Изкуството, наречено история, трябва да служи на истината и е призвано да бъде “учителка на живота”. Стефан Цвайг, Анри Троая, Морис Дрюон, Александър Солженицин и редица други представители на световната литература са белязани от пристрастието си към “чисто историческите” изследвания, есета, биографии на знаменити люде, историко-документални книги. Подобни примери съществуват и в българската литература, да не говорим за многобройните художествени интерпретации на исторически събития и личности от различни епохи.
Като демонстрира познаване на проблема, включително редица негови малко известни детайли, Леа Коен категорично и безапелационно отрича каквато и да било, дори и най-нищожна заслуга на цар Борис ІІІ, напротив – за нея той “... всъщност е бил съюзник и съмишленик на Фюрера в плана му за унижожаването на евреите...” Този генерален и безпощаден извод, изведен още в началото, се гради върху “... умишлено укривани документи и записи...”, а, както излиза от разсъжденията на Леа Коен, и от някакво особено българско националистичесто, “имперско” мислене, присъщо даже и на представителите на комунистическата историография!
Не съм монархист и не изпитвам никакви “по-специални” чувства към фамилията Сакс-Кобург-Готски. Що се отнася до един техен овластен представител от нашето съвремие, вероятно бих могъл да бъда и още по-краен... Обективният подход към интересуващата ни тема обаче изисква да надскочим личните си пристрастия, симпатии и антипатии.
Споровете за ролята, мнима или действителна, на цар Борис ІІІ в спасяването на българските евреи, убеден съм, няма да приключат с “Апокрифа” на Леа Коен. Напротив, когато нейните тези получат повече известност, неминуемо ще се появят отговори и критики, далеч по-пространни и полемични от моята скромна реакция. А и, поне за мен, патосът, с който писателката се стреми да демитологизира последния реално управлявал български монарх остава на втори план в сравнение с други твърдения във въпросния “Апокриф”. За тях ще стане дума малко по-късно. И все пак, справедливостта и стремежът към приближаване до историческата истина изискват да се кажат няколко думи за набедения за “съмишленик” на Хитлер български цар.
Далеч съм от мисълта да отричам и оспорвам фактите, изложени от Леа Коен във връзка с т.нар. Закон за защита на нацията и други, по същество дискриминационни мерки, прилагани от българските власти спрямо еврейската общност в България в годините на Втората световна война. Леа Коен поставя специален акцент на злощастната съдба на евреите от “новите земи” в Тракия и Беломорието, която впрочем в последно време е любим рефрен на антибългарската пропаганда в Скопие, а и не само в Скопие... Голямата част от тези факти са добре известни, многократно анализирани и дискутирани – и преди, а и след 10 ноември 1989 г. И затова е странно да се твърди, че има “умишлено укривани документи и записи”. Наред с редица публикации през последния половин век нека посочим издадения от Българската академия на науките сборник “Обречени и спасени (България и антисемитската програма на Третия райх). Изследвания и документи”(София, 2007), по-конкретно студиите на Давид Коен и Иванка Гезенко. Там са цитирани и достатъчно много заглавия на научни изследвания, спомени и т.н., свързани с темата. С други думи, да се говори за укриване на факти, документи и други свидетелства е най-малкото пресилено.
Борис ІІІ вероятно е правил антисемитски изказвания, цитирани с особен, “хладен” патос от Леа Коен... В една или друга форма царят би могъл да бъде класифициран като съюзник и “колаборационист” с нацистите, но фактите са си факти – трите опита за депортиране на българските евреи от държавната територия на Царство България са осуетени, и то не без знанието, меко казано, на самия монарх. Не е тук мястото за претеглянето на всички “за” и “против” ролята на Борис ІІІ в спасяването на нашите сънародници евреи от нацистките лагери на смъртта, но нека припомним заключенията на някои уважавани изследователи на темата. Ето какво например споделя проф. Михаел Бар-Зоар, автор на издадената в Израел и САЩ книга “Извън хватката на Хитлер”, пред в. “Труд” (17 март 2011 г.) на въпрос за международната известност (или, по-скоро, неизвестност...) на съдбата на българските евреи и за ролята на монарха:
“Знаете, аз съм малко болен по този въпрос. Написах книга, направихме и документален филм по нея, но този подвиг на българския народ, пример за толерантност и за хуманност, за помощ на по-слабия и на гонения - това е нещо, което целият свят трябва да знае. Сега не го знае.
- А защо е така?
- Комунистите бяха в много неудобно положение. Защото - кой спаси българските евреи? Църквата, профашисткото мнозинство в парламента и царят. А кои са най-големите врагове на комунизма? Монархията, църквата и фашистите (...) Аз съм горд, че съм български евреин и за мен е дълг да осъществя тази идея.
- България обаче не е спасила евреите от Тракия и Македония...
- И никога не го е крила. Тези евреи не са получили българско поданство. Много тъжно е било. Единственият, който е надигнал глас, е бил митрополит Стефан. След като видял преминаващите през България влакове с онези нещастници в тях. Обърнал се към цар Борис. А той му отговорил, че е с вързани ръце. Не забравяйте, че за Германия тези земи никога не са били анексирани от България. В немските карти оттогава за Тракия и Македония пише “Unter Bulgarische verwertung”, т. е. “Под българска администрация”. За тях тези земи не са били част от България. Затова, според мен, и да се беше опитала тя да спре тази депортация, нямаше да успее... “
Друг изследовател, който в продължение на много години се занимава с темата за спасяването на българските евреи, е Самуил Ардити, автор на книгата “Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III - гонител или приятел на българските евреи” (Русе, 2008). Ето една кратка анотация на самия Ардити за съдържанието на неговото изследване: “За окупирана България; за взаимната дружба между цар Борис и евреите в страната; за решителната роля, която той играе в спасяването на българското еврейство. Дали можеше той да спаси евреите от Тракия и Македония? За коварното убийство на цар Борис в самолета, който го върна в София след съдбоносната среща с Хитлер в "Бърлогата на вълка". За тези въпроси много българи и евреи мислят и шепнат, но не смеят да говорят. Самуил Ардити, български евреин, живеещ в Израел най-после вдига завесата...”
Правил съм телевизионно предаване с г-н Ардити, който настояваше да го представя с думите “благодарен български евреин” – благодарен на българския народ, на духовните му водачи, митрополитите Стефан и Кирил, на Димитър Пешев (заместник-председател на Народното събрание), на Владимир Куртев (член на Централния комитет на ВМРО, обявен през 2010 г. за “праведник на света” от израелския държавен институт “Яд Вашем”), на други достойни българи. Благодарен и на цар Борис ІІІ – право, което никой не може да му отнеме, в крайна сметка... Поне според мен г-жа Леа Коен не би следвало да игнорира с лека ръка гласове като тези на Бар-Зоар, Ардити и други български евреи, както и на автори, които защитават диаметрално противоположни позиции. Струва си да запитаме какво е “апокрифното” в “Апокрифа” на Леа Коен? В общи линии той преповтаря тезите от преди 10 ноември, разбира се, без твърденията (и слава Богу!), че българските евреи са спасени от от БКП, Тодор Живков и Цола Драгойчева...
За да приключим с основната теза в “Апокрифа” на Леа Коен, нека цитираме казаното не от някой друг, а от нацисткия палач Адолф Айхман - един от главните организатори на Холокоста, натоварен с изпълнението на масовата депортацията на евреите към лагерите на смъртта. Както е известно, след войната Айхман се укрива в Аржентина. През 1960 г. израелските тайни служби го залавят, той е съден в Ерусалим за престъпления срещу човечеството и екзекутиран. По време на процеса, запитан от прокурора Хаузнер и помощника му Бар-Ор за българските евреи, Айхман отговаря: “Царят саботира нашата политика спрямо евреите в България”, прилагайки “хитри български прийоми...”
Така или иначе, конкретното поведение на цар Борис ІІІ може да е морално укоримо, да бъде критикувано, анализирано в едни или други детайли и т.н., но презумпцията, че той е “военнопрестъпник”, “съмишленик” на Хитлер и т.н. не се покрива с историческите факти. Далеч съм от мисълта, че отношението към цар Борис ІІІ трябва да бъде пропито от сантименти, милозливост и идеята за “добрия цар и бащица”... Предлаганата от Леа Коен линия на преднамерена демитологизация обаче е още по-неприемлива. Подобен подход игнорира трудната ситуация, в която са се намирали царят и правителството – ако не точно на “окупирана страна”, поне де юре, то на държава - сателит, в която влиянието на немските служби и агентура в никакъв случай не е за пренебрегване! Времената на “доктрината Брежнев” не са чак толкова далечни, за да не можем да проумеем какво означава да си “съюзник” на една тоталитарна империя...
В края на краищата, разбира се под натиска и на църквата, на изявени политици, интелектуалци, граждани, с едни или други аргументи, българските власти на три пъти отлагат, на практика отменят настойчиво исканата от нацистите депортацията на българските евреи. И тяхното спасение е факт. В други европейски страни, където също управляват “съюзници” и “съмишленици” на Хитлер това не се случва, нали?
Както стана дума, в текста на Леа Коен има и други твърдения, които за мен са напълно неприемливи. Ако въпросът с ролята на цар Борис ІІІ е все пак по-конкретен, “частен”, независимо от неговата важност, на няколко места авторката прави внушения, които не могат да бъдат подминати без коментар.
На царската династия, на Фердинанд и Борис ІІІ, Леа Коен приписва “имперска” идеология, която е превърнала нас, българите, “... в една от най-войствените нации на Балканите”. България не случайно, според Леа Коен може би заслужено (?!), е загубила войните през ХХ в., тъй като е “третирала съседите си като териториални “донори” (...), което се е харесвало на част от българското общество...” По-нататък се споменава разочарованието от Ньойски договор, но няма нито думица за етническите прочиствания в Македония и Източна Тракия, за политиката на геноцид в продължение на десетилетия, извършвана със садистична последователност от нашите едва ли не злощастни съседи... Нищо и за българската етнокултурна характеристика на населението в тези области, още по-малко за трагедията на един изтерзан народ след разпокъсването на многовековното му единство от “Великите сили” с Берлинския договор (1879 г.), нито дума!
Етнокултурното единство на Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия и Македония е фундаментален факт още през Средновековието. Съвременниците, независимо дали са от Византия, Сърбия, Унгария, страните от Западна Европа, чертаят границите на българското пространство от Белград и Браничево на Дунава до Черно море и Одрин, от Дунавската делта до Бяло море и планините на днешна Албания. С едни или други промени българската етническа територия се запазва и във вековете на османската власт. Такава е оценката на европейските географи, историци, етнографи, политически наблюдатели от ХІХ в.
Какво общо имат Фердинанд и Борис ІІІ с естествения стремеж на един народ да живее в своя национална държава? На кого някой е внушавал “имперски” амбиции? И защо да са именно “имперски”? За Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Гоце Делчев, за писатели и поети като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Талев и т.н., на практика за цялата ни интелигенция въпросът за националното единство и свободата на “брата роб” беше не “мит на митовете”, а национален идеал и стремеж за прогрес не само на българите, но и на останалите балкански народи... Да припомням ли думите на Левски, че не “искаме чуждото, но не си даваме своето”?
Може би българската писателка и дългогодишен посланик на България в други страни не си спомня за Българската екзархия, в която по демократичен начин още преди Освобождението (1878 г.) българите изявяват своето национално чувство и осъзнато единство? За национално-освободителното движение, в което, независимо дали става дума за Легията на Раковски, за четите на Хаджи Димитър и Христо Ботев, за българското опълчение в Руско-турската освободителна война или за комитетите на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), участват българи от цялото ни етнокултурно пространство. Нима се налага да припомням за решенията на Цариградската посланическа конференция от края на 1876 г. (от гледна точка на днешните ни понятия нещо от рода на резолюциите на ООН!), предложила създаването на две български автономни области, съвпадащи по принцип с границите на Българската екзархия? Впрочем, именно тези международно признати граници, потвърдени от “Великите сили” през декември 1876 г., стават основата на мира от Сан-Стефано на 19 февруари / 3 март 1878 г. Те са и националната програма, следвана от Освобождението до времето на Втората световна война, включително.
Далече съм от мисълта да изнасям публични уроци по история. Такава е историческата истина. Истината, която се съдържа в стотици хиляди документи, етнографски, езикови, фолклорни и т.н. свидетелства, е точно обратната на твърденията на Леа Коен – по силата на историческите превратности и геополитическите дадености не някой друг, а именно България бе превърната в “донор” на своите съседи. Войните за национално обединение през 1912 – 1918 г., които г-жа Коен вероятно не признава за такива (искрено се надявам, че не е така), не са плод на нечия грандомания, а естествено следствие от израстването на една модерна европейска нация.
Българите в онази епоха не са аморфна маса, която да се нуждае от мисловно моделиране от страна на своите монарси в духа “... на последния пруски монарх кайзер Вилхелм Втори...” Българският народ не е изпитвал необходимост от примера и политическата мисъл на нечий кайзер, защото отдавна е имал своята национална доктрина в скромната “Историйца” на монаха Паисий, в “Мати Болгария” на мъченика за българска църква Неофит Бозвели, в живописта на Захарий Зограф, в проповедите на Иларион Макариополски, във вестник “Македония” на Петко Славейков, в огнената поезия, публицистика и живот на Раковски, Каравелов, Ботев... Не в примера на някой кайзер или цар, а в онзи на национални водачи, български или европейски, от ранга на Джузепе Гарибалди и Васил Левски.
Как да тълкуваме твърденията на г-жа Коен, че и днес имаме “... патриотично-шовинистични маршове от рода на “Велик е нашият войник” и “Шуми Марица”? Или че “... цялото тълкувание в учебниците на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е съществено различно от европейската версия на същите събития...”
Трудно ми е да повярвам, че маршът на българските опълченци, отразяващ трагедията на Априлското въстание (1976 г.), по-късно държавен химн, може да бъде окачествен като “шовинистичен”! В такъв случай “Марсилезата” каква е? Нищо шовинистично и агресивно няма и във “Велик е нашият войник”, стига някой да не е решил преднамерено, че българският народ – и в миналото, а и днес, е облъчван с “войственост”, “... внушавайки правото на справедливост чрез оръжие и издигайки в култ цялата символика, свързана с него, част от която е актуална и днес...” В тези и други маршове, неотменна част от българската музика и дух, няма ксенофобия, расизъм, призиви към заграбване на чужди земи и унищожение на себеподобни нам човешки същества. Ако г-жа Коен смята, че трябва да бъдат заклеймени и захвърлени нейде в килера на историята, нека не разчита на мълчаливо съгласие – мое и на огромен брой хора в България! Защо тогава отново, по примера на партийните ментори и блюстители на “правдата” от 50-те години на ХХ в., не заклеймим “шовиниста” Вазов и цензурираме военните разкази на Йовков...
В заключение, какво означава “европейска версия” и кой има право да дава “правилната” версия за българската история, да налага нечия “друга” трактовка за съдбата на българите в България и съседните ни държави? Има ли такава “версия” за френската, американската, руската, британската, израелската, арабската, сръбската, гръцката, турската, румънската и т.н., и т.н. история? Или, както е в нашия случай, да се утешаме с противната максима, че историята се пише от победителите... И да приемем “версията” на създателите на Берлинския или Ньойския договор, обрекли българите на страдания и реки от кръв, посрещнати с вълни, с цунами от справедлив гняв от собствените ни предци?
Надявам се, че ни най-малко не изпадам в българоцентризъм или “неевропейска” самодостатъчност, още по-малко съм склонен да отричам правото на някого да изследва българската история, да разсъждава върху нейните проекции в нашата съвременност. Мерило за успех обаче може да бъде едиствено обективността, а изводите да се градят върху фактите, поставени в техния собствен исторически контекст. В историята не може да има нещо “специално”, нито “европейско”... Същото важи и за истината.
