Хората избраха Плевнелиев не заради това, че е богат технократ и полиглот, а защото го посочи истинският бащица - Бойко Борисов.
Нека сме наясно - нация на този етап на развитие може да има само един цар-батюшка, казва в интервю за 24 часа социалният антрополог Харалан Александров. Самият Борисов недвусмислено заяви това с патронизиращото си поведение към Плевнелиев по време на кампанията и особено на пресконференцията след балотажа. Посланието беше ясно - партийният бос извежда никому неизвестния технократ в орбитата на властта, като му дава назаем от своята популистка харизма, срещу което той, подразбира се, му дължи васална лоялност. Това е патриархалната етика, която постоянно възпроизвежда клиентелни отношения, и управлението на Борисов отчасти функционира в нея.
Не виждам причина Плевнелиев да не се еманципира, освен ако не съществуват някакви скрити зависимости. Той има всички качества да развие собствен стил и да внесе в президентската роля така липсващия коректив на публичността. България има нужда от визионерско лидерство - способността да избереш посока за развитие в една променяща се, тревожна, перманентно кризисна ситуация. Всъщност цялата драма около изборите трябва да бъде четена през откритието, което всички направихме - че кризата не си е отишла, а напротив - тежкото тепърва предстои. Това откритие на практика поставя на изпитание целия патримониално-патронажен модел на управление.
Все по-реален е рискът управлението на ГЕРБ от правителство на надеждата да се превърне в правителство на отчаянието, което наместо богатство преразпределя мизерия. Просто голямото европейско плюскане приключи.
Първанов като президент беше типичен лидер на статуквото, който договаря и стабилизира границите между различните кланови интереси в едно феодализирано общество, подсигурявайки относителен мир и хармония между бароните, които така или иначе контролират територията. В дългосрочен план такова лидерство е провалено, защото жертва промяната в името на статуквото. Парадоксът тук е, че то се самоназоваваше като ляво, маскираше се като лидерство на онеправданите, а в действителност осигуряваше изключителен комфорт на олигархичните кръгове. Сблъсък между Станишев и Първановще има, ако посегне към лидерството в БСП. Другата опция е да се оттегли в самодоволство и спомени за бивше величие. Със сигурност няма да му бъде потърсена отговорност за многобройните провали.Съдбата на БСП оттук нататък ще е най-вероятно канибализиране, но това е грозна и печална тема, която не искам да коментирам. Впрочем това е съдбата на целокупния олигархичен елит, който включва и водещи политици. Тези хора все повече изглеждат като тлъсти плъхове в полупразен хладилник, на който му е хлопнала вратата. Рано или късно те, след като изпоизядат всичко друго, ще започнат да се изяждат помежду си.
Няма достатъчна гражданска енергия за ново начало, хората са затънали в борба за оцеляване и грижи за насъщния. Кандидатурата на Кунева бе интересен експеримент, който показа как остатъчната енергия в обществото плува свободно в търсене на алтернативно представителство. Всъщност всичките политически драми, за които говорихме до момента, се развиват върху едно доста свито поле на представителство, най-голямата партия си остава тази на негласуващите.
Кризата на патерналистичното лидерство започва да се усеща и в ДПС. Първанов и Доган са като скачени съдове, напускането на единия неизбежно води до разколебаване на комфорта на втория. Само държавната власт, която Доган практикува на територията на партията си, е сериозно предизвикана. Изборите показаха, че територията на влияние на ДПС се свива и ако не се промени нещо в самата партия, този процес ще се ускори. Историческата заслуга на ДПС от началото на прехода, а именно гарантирането на права за едно обезправено малцинство и на етнически мир, вече не е достатъчна, за да я легитимира пред обществото и пред собствения й електорат. Глобализацията настъпва и в тези общности, хората имат интернет, ходят по света, очакванията им се променят. Ако иска да запази позициите си, ДПС трябва да си промени физиономията и да заложи на ново поколение лидери.
Макроикономическата и фискалната ни стабилност е факт, но това е стабилност в бедността. Ние просто сме на дъното, а това е доста стабилна позиция.В момента виждаме как дистанцията между нас и развитите общества намалява, но не толкова заради нашите постижения, колкото заради техните провали. Големият риск е, че Европа започна стремително да се преструктурира и да минава на две скорости. И по всичко си личи, че ние оставаме в бедната периферия, казва Александров.
