От известно време заедно с други политиканстващи безделници разсъждаваме над въпроса дали България се нуждае от нов политически проект, десен ли да е този проект, в случай че се нуждае, и как точно да изглежда, ако се окаже, че трябва да е десен.
Дискутиращите се обособиха в два лагера – такива, които смятат, че дясното пространство се нуждае от чисто нов проект, без „старите муцуни” и старите партии, които трябва да бъдат оставени на спокойствие (и доизживяване) до следващите избори, когато малката им подкрепа вероятно няма да им позволи да влязат в парламента, и онакива, които са на мнение, че един нов проект допълнително ще дораздроби дясното и ще го унищожи.Една от тезите на втория лагер беше, че преди да се захвърли нещо старо, трябва много внимателно да се обмисли и анализира защо старото е престанало да ни служи както такова, каквото сме го познавали, на което аз, воден от лошия си навик да се изказвам в притчи, отговорих с въпроса дали застъпниците на това схващане анализират защо старите им обувки пускат вода и им мокрят краката, преди да решат да си купят нови. И тези стари чепици се превърнаха в емблема на дискурса.
Понеже в него аз само зададох въпрос, но не заех позиция по този въпрос и не предложих отговор, който да ме нареди в единия или в другия лагер, правя го сега.Според мен няма стара, нова, автентична или неавтентична десница. Десницата е като църквата. Православната църква не е свещеническата организация, а са всички миряни, кръстени в Христа. Свещеничеството во главе със Синода е клир, макар че често се нарича неправилно „църква”. Така и десните политически партии са „клирът” на десницата, но самата десница – това са всички дясно мислещи хора, които се нуждаят от професионално политическо представителство във властта. Въпросът е кой ще ги представлява. В случая десницата е нещо като работодател, който събира оферти от партиите и онези от тях, които дадат достатъчно добра заявка, че ще защитават интересите й чрез властта, припознава като десни партии и им дава доверието си. Очевидно работодателят не е особено доволен от наемника си в лицето на „автентичната десница”, както обичат да наричат себе си старите десни партии, защото е оттеглил от него почти цялото си доверие.
Това, че СДС, ДСБ и останките около Клуб „Сенатор” събират общо само няколко процента доверие, изобщо не означава, че дясномислещите хора в България са останали само няколко процента. Напротив, на всички избори, които са се случвали досега, става ясно, че лявомислещите хора са си все толкова, колкото са били винаги, а останалите, които гласуват по най-различни причудливи начини, по принцип са десни или поне „антилеви”. Тоест десницата няма свой представител във властта и или трябва да си намери, или да си създаде. Оттук и моят отговор на въпроса: да, България се нуждае от нов политически проект и, да, този проект трябва да бъде десен.
Какво значи един човек да е с ляво или с дясно мислене? По принцип десните хора приемат, че имат достатъчно качества като трудолюбие, интелигентност, постоянство и морал, за да могат да се реализират в една среда на свободна конкуренция. Те приемат също така неравенството в обществото за нормално и за резултат от свободата. За тях равенството е винаги насилствено. То може да съществува единствено като равенство пред Бога и закона, но не и като равенство във възможностите и резултатите. Нещо повече, за десните хора неравенството е здравословен двигател на прогреса, защото в крайна сметка всеки човешки стремеж е желание да се премине от едно качество в друго, по-високо, било материално, духовно или емоционално качество. Десният човек знае, че винаги има някой по-добър и по-богат, и с действията си се стреми да стане като него. Левите хора, без това да ги прави по-малко честни и морални от десните, вярват, че равенството е не само възможно, но и желателно, за да се развива обществото добре.
Те, разбира се, се заблуждават горчиво, защото нито равенството е възможно, нито пък опитите то да бъде наложено изкуствено и на сила са довели обществата до нещо добро. Левият човек живее с осъзнатия или пък с подсъзнателния страх, че няма да се справи в условия на свободна конкуренция. Често е прав да мисли така за себе си и никой не бива да му се сърди. Ето защо левият човек се бори за общество, където всички да са относително добре, за да може и той да е относително добре покрай другите и това да му е гарантирано. Разбира се, в едно общество трябва да има както производство, така и разпределение, както конкуренция, така и солидарност. Хората не се раждат леви или десни. Докато съм млад, силен и конкурентен, най-вероятно е да съм с десни убеждения. Когато остарея, ще разчитам обществото да се грижи за моите здравословни и социални нужди и тогава убежденията ми рязко ще олевеят. Освен ако на младини не съм професионален активист, а на старини не ме сполети голямо наследство. Тогава ще е точно обратното. Диалектика…
Все по-често се забравя, че човешкото общество е възникнало и съществува само с една единствена цел – да осигури на членовете си оцеляване, сигурност и, ако е възможно, известно щастие. Доколкото политиката е начинът за управление на обществото, то нейната цел трябва да е абсолютно същата. Разбира се, в повечето случаи тя е съвсем друга и затова между политиците се появяват споровете около това кой е по-голям престъпник от другия, кой е по-голям некадърник и, от друга страна, кой е най-умният, най-добронамереният и най-компетентният, който може да постигне целта на обществото чрез политиката. Членството на България в Европейския съюз е своего рода политически борд, подобен на валутния. В обществото има консенсус по въпросите каква трябва да е политиката на страната, кои са нейните приоритети и какъв е краткосрочният и средносрочният й път на развитие. От тази гледна точка въпросът „Какво да се прави?” донякъде отстъпва пред въпросите „Кой да го прави?” и „Как да го прави?”. Техният отговор минава през отговора на един друг въпрос: „На какво и по какъв принцип се делят хората?”. Това, че се делят на леви и десни, както вече казахме, е следствие на други деления.
Едно от традиционните за българите разделение е на русофили и русофоби. В първия лагер са попадали всякакви – от крайни консерватори до комунисти. Във втория по правило са всички, които са убедени, че цивилизационната ориентираност на България трябва да е към Запада, а не към Русия. „Фобия” не значи омраза, а страх. Русофобите не мразят руснаците, нито Русия, нито страната, нито държавата. Те се боят от руските имперски амбиции на Балканите и от техните последици за обществения и политическия живот в България. Тези страхове датират още от Кримските войни и, за съжаление, в повечето случаи са били напълно основателни. Те са основателни и сега, когато Русия безпрецедентно увеличава икономическа си мощ от началото на ХХІ век (над 50%), когато на практика официално се отказа от демокрацията и от възроди имперските си амбиции по отношение не само на „близката чужбина”, но и на други части от света, включително и на Балканите.
Русофобите вярват, че българското общество ще бъде по-щастливо, ако се развива като западно капиталистическо общество и това ги определя като по-скоро десни хора. Русофилите смятат, че относителна стабилност и някакъв просперитет у нас могат да се гарантират единствено в руската сфера на влияние, пък дори това да минава през създаването и забогатяването на проруска олигархия. Това, естествено, ги прави да изглеждат по-скоро леви. Но колкото и да е важно разделението на хората у нас според отношението им към Русия, за мен има едно още по-дълбоко и важно разделение, което се корени още в демографската картина на България от края на ХІХ век – разделението между самодоволни невежи, които си мислят, че могат всичко, и образовани и културни хора, които наистина могат нещичко, но са прекалено възпитани, за да надават популистки крясъци за това.
И като казвам „възпитани”, казвам го в лошия смисъл на туткави, нерешителни, безхарактерни и неуверени. Това разделение е по-фундаментално и от разделението на русофили и русофоби, и от разделението между либерали и консерватори, и от разделението между леви и десни. Ако балансът при него се наруши, могат да станат пакости. А той ще се наруши, ако пострада нормалността. В политически смисъл нормалността ще се наруши, когато левицата и десницата не са представени справедливо и адекватно във властта, което ще означава, че политическият живот ще бъде поставен под съмнение. И доколкото в момента десницата не е представена справедливо и адекватно, нормалността е застрашена. Със сигурност мнозина биха казали, че десницата в момента е адекватно представена от ГЕРБ. Това не е така най-малкото поради три основни причини: идеологията на ГЕРБ не е дясна (доколкото тази партия има идеология), политиката на ГЕРБ не е дясна и кадровият ресурс на ГЕРБ не е десен. Това не е партия, която може да създаде традиция, а на десницата й трябва партия с традиция. Някой беше писал, че е готов да чака 30 години, докато израсне политическо поколение, както това става по обществената стълбица в Англия.
Сигурен съм обаче, че не му е все едно какво ще се случва и кой ще управлява през трите десетилетия, докато крепнат „истинските” политици. Пък и като укрепнат, нали трябва да наследят някакви институции. Какви институции ще наследят? През трите десетилетия, през които ще растат новите политици, трябва да има среда, в която да растат и тази среда не е нито сегашната „автентична” десница, нито ГЕРБ. Трябва да има друга „обществена стълбица”, по която да се изкачват, защото по тази, която съществува сега, и 50 години да се качват, пак на същото място ще стигнат. Създаването на Синята коалиция беше много сериозна заявка за нов десен проект. Най-голямото зло, което се случи на десните хора по отношение на тяхното адекватно представителство във властта беше „люспенето” и впоследствие разцеплението на СДС. Може би СДС не трябваше да става партия, знам ли. Не съм следил партийния им живот отблизо.
Може би не е имало друг начин, но страничните наблюдатели като мен останаха с впечатлението, че „демократите” преядоха с власт и започнаха да се държат уродливо. Разцепването на СДС беше подигравка и обида към десните хора, независимо от причините, които са довели до него. Ето защо създаването на Синята коалиция беше нещо като нова надежда. За съжаление, изглежда в ръководството й не успяха да се разберат и СК просъществува съвсем кратко, за да се разпадне, ако не номинално, то поне в очите на хората, заради дребнави сметки и фасони. Всеки от старите лидери на СДС е натрупал негативно отношение към себе си, но ако бяха се събрали отново всички на „Орлов мост” и бяха казали: „Било каквото било, сега в името на нормалността, която е застрашена, отново сме заедно и се явяваме на местни и президентски избори. Искаме властта, за да я упражним от ваше име и за нищо друго. Ето това е нашият президент, който не е никой от нас, старите муцуни. Ето това е нашият кмет на София, който също не е никой от нас, старите муцуни”. Ако бяха направили това, хората може би щяха да им простят от любов към спомена за старото СДС.
И тогава Синята коалиция щеше да има своя смисъл и да бъде новият десен политически проект. Вместо това старите лидери се удавиха в мнителност, ревност и властолюбие. Не само не се обединиха на принципна основа, а допълнително се разроиха на безпринципна. Не се посвениха да преиначават абревиатурите ОДС и СДС, сякаш хората са шимпанзета и слюноотделят само при чуването на тези звуци. Видях как членове на Синята коалиция НЕ гласуваха за кандидати на Синята коалиция. Видях как лидери на Синята коалиция съзнателно се противопоставяха, пречеха и саботираха кампаниите на кандидати на Синята коалиция. За това може да е имало някакви дълбоки професионални политически съображения, но за страничните наблюдатели е най-малкото необяснимо и несъстоятелно и ако то е част от някакъв десен проект, то този проект е твърде гнил. Как ние, безпартийните, да гласуваме за вас, щом самите вие не гласувате за себе си?! Затова мисля, че Синята коалиция проигра шанса си да бъде новия десен проект на България, а нейните лидери – да бъдат лидери в какъвто и да е десен проект. Никой не иска от тях да се махат, опазил Бог! Имат своите партии, нека участват с тях в политическия живот, нека се явяват с тях на избори, пък каквото получат, тяхно си е.
Ако пък решат да се оттеглят и идващите след тях слеят двете партии под ново име и с нова програма, то това е тема на съвсем друг разговор, който според мен, за съжаление, е изцяло в областта на разюзданата фантастика. Ако пък ни изненадат с нещо, което не сме очаквали, но което сме готови да подкрепим от сърце, ще ръкопляскаме и заедно с това учудено ще цъкаме с език. Междувременно обаче ние, десните хора, чакаме нови предложения. Допускам, че такива няма да закъснеят, защото простите сметки след последните избори показват, че поднесен по правилния начин, новият проект може да събере и един милион гласа, а защо не и повече – гласове, които няма да отидат при ГЕРБ, БСП и ДПС.
Предложенията няма да закъснеят и защото, макар някои все още да се учудват от това, партийните елити много внимателно четат писания като това тук и коментарите под тях. Не е нужно новият десен субект да вземе властта веднага. Достатъчно е да влезе в следващия парламент. Това ще бъде достатъчно добро начало и добра база за бъдещо развитие. За себе си мисля, че не само бих подкрепил такъв проект, но дори бих се включил активно в него, ако той залага на компетентността на лидерите си, ако не е продажен, ако е категорично проевропейски и прозападен и още няколко простички, но важни неща. Ще го подкрепя, защото, както казах, за мен това ще бъде акт в името на спасяването на нормалността. Мисля, че нормалността заслужава да бъде спасена, тъй както мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
www.sulla.bg
