„Когато 4 години няма кой да те свали от власт - вече две правителства изкараха мандата си, сигурно и това ще го изкара - предишните далавери се замазват, забравят. И защо човек да не се чувства като месия за тези 4 години?”, казва известният български интелектуалец по повод политическия ни псевдоелит. И още: „Правителството на тройната коалиция живее в страхотен медиен комфорт.
снимка Вяра Йовева
- Г-н Леонидов, от три месеца вече сме в ЕС. Промени ли се нещо в живота на българите и в техния светоглед?- Няма да стане нито за 3 месеца, нито за 30 години. Светогледът трудно се променя. Ние сме повече балканска нация, отколкото европейска по днешните разбирания. Иначе наистина сме древни европейци. Но през последните няколко столетия сме по-близо до Ориента, до Азия. В сърцето на Балканите сме и това, което се е натрупало с векове, не може да се изчисти в негативната му част за толкова кратко време.
Но промените в обеществените правила ще станат по-бързо. Народът го е казал: „Кучето скача според тоягата”. С влизането ни в Европа политиците получават по гърба по една тояга - вече имат господари. До сега бяха приятели, съюзници, сътрапезници, но не и съдружници.
Сега политиците ни и държавите ни стават съдружници в голямата корпорация, наречена Европейски съюз. Ще започнат да се променят условията и за всички бъдещи правителства... А след като властниците си променят практиките, населението постепенно също ще започне да спазва правилата. Защото към него ще се прилага същата тояга – финансово -административна. Само така се променят гадните навици, втората природа на хората. Като се започне от реда по улиците – пешеходците, които не трябва да храчат, да се секнат непрекъснато и да си хвърлят фасовете, защото ще има глоби. И се стигне до поведението на шофьорите на обикновени и необикновени коли, та чак до чиновниците, които няма да бъдат господари на гишето, а ще бъдат слуги на гишето, защото данъкоплатецът ще си търси за всяка нещо правата...
- Само че, когато стане дума за ЕС, ние говорим единствено за еврофондовете и за нищо друго. Защо се получава така?
- За съжаление, Европа не може да ни даде кой знае каква култура. Има, разбира се, определени страни с много развита култура. Ние в това отношение даже можем да се гордеем. В миналото сме имали златен просветителски век. Но в Европа цари цивилизацията. А у нас цари хаосът, липсата на визия към бъдещето. Цивилизацията освен култура, означава и стандарт, осъзната потребност от ред, правила и порядък. И понеже сме много бедни и хаотични, сме се вторачили в тези еврофондове. Пълна илюзия е, че те като дойдат (пак нещо отвън да дойде) ще се свърши с мизерията, с безработицата.
Истината е много по-жестока – който не рискува ще остане завинаги беден; който рискува може и да се разори, може и да фалира, но има шанс да мине от ордата на баламите в отряда на тарикатите. Вторачили сме се в тези фондове и със страх, защото всички досегашни подобни фондове, бяха изпокраднати. Колкото надежда има, че европарите ще дадат рамо на частния бизнес, че ще бъдат разпределени по новите правила, толкова е и страхът, че онези, които са на власт, едва ли ще допуснат някой малък или среден бизнесмен без лични или партийни връзки да получи нещо от тях.
- Очаква ни поредният много критичен доклад на ЕК, който пак ще бъде насочен към борбата с престъпността и корупцията. Същевременно вътрешният министър Петков непрестанно отчита успехи. Но защо никой не ги вижда, реални ли са те?
- Струва ми се, че и последната акция със залавянето на Митьо Очите пак е доста показна. Трябва да се отчете, че престъпниците имат много добри адвокати. Те вече не са елементарни бандити, а са доста квалифицирани по отношение на това какво могат и какво не могат, и винаги се движат по ръба на закона. От една страна, му съчувствам на министър Петков. От друга страна, събирането на веществени и невеществени доказателства е много трудна работа. Проблем е и това, че старите следователи ги смениха с дознатели, които нямат никакъв опит. От трета страна, през изминалите години голяма част от топполицаите напуснаха МВР поради икономически и политически причини. Дойдоха млади, не толкова опитни и не толкова некорумпирани полицаи.
Но основното е, че реформата трябва да започне първо от съдебната система. Тя много бавно се реформира, може би някаква надежда дава новият Главен прокурор. Но досега прави само козметични промени, почиства черните точки от лицето на Темида, а циреите й на врата остават. Давам си сметка колко е трудно да се промени нагласата на съдиите и прокурорите. Имам сведения, че корупцията между тях е огромна. Ще ви дам един пример. На мой приятел му взеха джипа, който той има от 15 години и го е получил като подарък от негов роднина, защото се усъмнили, че е краден. Осем месеца стои в КАТ. Приятелят ми направо полудя, казва им:“Чакайте бе, толкова пъти съм минавал на преглед, колко пъти трябва да се доказва? Джипът е стар, не е някакъв луксозен, стои покрит със сняг, изгни.“ Онзи ден го попитах какво стана с тази одисея? Отговори ми:“ Ами, свърши с 300 лв. Следователката ми каза, че прокурорката няма да пусне колата, ако не дам 300 кинта. И аз знам, че тя ги прибра за себе си!“ Това ми разказа човекът, който е много известен художник. Този неразрушим икономически съюз между полицията и представителите на съдебната власт е невидим, много трудно доказуем, но е явен за по-голямата част от обществото. Така че не можем да имаме големи надежди, че и в тази област скоро ще видим повече почтеност.
- Но всичко това се оправдава с ниските доходи и неадекватното заплащане на труда на полицаи и магистрати?
- Не е точно така. Мотивът е друг – всички в държавата крадат, защо и той (тя) да не краде. След като всеки чиновник на гише може да вземе подкуп, може да забави дадена молба, може да затрие важни документи и не носи никаква отговорност. Отговорността като понятие никъде не е описана, декларирана, не е дефинирана. И по конституция никой не носи отговорност. Там думата е спомената един път – министрите носят отговорност. Каква отговорност носят – финансова, нравствена, политическа, сексуална, творческа или временна? Каква отговорност носи един министър, ако не си върши отлично работата? Това се приема като слабост и точка. Същото е по цялата пирамида – от върха на държавата до последния селендур или гражданин. Така че Европа продължава да е толкова далече от нас, колкото е била и преди 50 години.
- Адекватно ли е правителството на тройната коалиция на реалностите в страната и проблемите, които трябва да се решават? Не живее ли сякаш в паралелен свят?
- Да, то си вегетира в своята пластмасова действителност. Живее в страхотен медиен комфорт. Друго правителство досега не е имало такъв обществен уют. Всички вестници са толкова беззъби, сиви и триезични, че жълтата преса окупира нови медийни територии и покори нови читатели. Обсъждат се второстепенни и третостепенни проблеми, вместо граждани вече ни викат потребители. Вниманието е концентрирано в София – какво става с „Топлофикация”, с боклуците и с водата. Три неща, наистина много важни. Вярно, че София в някакъв смисъл е държава в държавата, но не е цялата държава и цялата нация.
Извън тройната коалиция изключително рядко излизат на яве далаверите. Явно имат монолитно прагматично единство. А далавери безспорно има. Такава е практиката на балканската политика, че ако не уреждаш свои хора, ако не получаваш някакви привилегии и допълнителни доходи, просто няма смисъл да си в управлението на държавата.
Например никой не ще да каже кой и как раздава парите в министерствата за рекламите. Кой и по какви критерии определя коя рекламна агенция ще „захапе“ кампанията за евроинтреграцията ни. Тя бушува четири години и нещо. Или за разделното събиране на боклука? Никой не може да каже, било служебна информация. И сега върви реклама от финансовото министерство „Бъдете активни”, която е адски тъпа. Как да бъда активен, ако съм от Горно Нанадолнище и чуя тази реклама, която не ми казва към кого да се обърна, при кого да отида, за да стана от пасивен активен частник. Или безумната реклама на Министерство на културата за авторските права „Пиратството ограбва”. Естествено, че ограбва. На пирата тава му е работата – да граби. Кой кого обаче ограбва? Шефът на „Майкрософт” или може би авторските права на Йордан Радичков, лека му пръст, чиито пиеси се играят в Париж и никой в тая държава не може да провери защо това става без договор, без хонорар, без разрешение. За тази безумна реклама с полуголи същества, кой знае как подбрани, която министърът на културата лично озвучава, за да покаже съпричастност. И българинът веднага се пита: а колко е получил за това?
- Не са ли странни някои високи рейтинги като този на президента, на столичния кмет, на министри? Още повече, че Първанов беше поставен на второ място след Масларова в класацията на лъжците на 1 април?
- Може би някои от тези рейтинги са поръчкови, но не всички агенции лъжат. Дори почти всички спряха да манипулират. За резонна социологическа грешка се смятат до 2-3%, с които много добре може да се играе кой е на първо, кой на второ място. Когато един политик ти е по-симпатичен и му сложиш 2% отгоре, а отнемеш два-три процента на втория, общо стават 4-5% Това е стар трик, който се използва за манипулиране на обществото.
Не е въпросът само кой е най-големият лъжец. Де Гол го е казал много отдавна, че политикът или трябва да работи в ущърб на избирателите, или в полза на държавата. Не може да угоди и на двете едновременно. Как да се каже на учителите – голяма част от вас са бездарни, не обучавате добре децата и заплатите няма да бъдат вдигнати. Повишаването на заплатите ще стане при много строги критерии. Край! Нито един учител няма да гласува за този министър или политик.
Или как да се каже съвсем откровено, че онези, които не са си застраховали къщите ще духат супата, ако ударят наводненията? Всеки сам трябва да се оправя. Да се е застраховал, а да не чака на държавата или общината. За съжаление, ние сме бедна страна, народът ни е с ниско политическо образование, с изостанало икономическо мислене. Голяма част от читавите българи заминаха и се осъществяват и оцеляват в чужбина. Тук останаха онези, които не рискуват. Младото поколение, което расте, с учудване разбира, че животът е много несправедлив. Защото във фирмата, в която ще постъпи на работа младежът, се гаврят с него – нито подписват договори, нито плащат социални осигуровки.
Но има и друга страна – на младите въобще не им се работи. Това го наблюдавам в различни сфери, особено при млади колеги журналисти и преводачи, с които съм работил. Имат много големи изисквания, не винаги имат качества, но най-вече нямат желание. Нямат самоконтрол – каквото изкарат, го изплюскат, сякаш са цигани и живеят ден за ден. Но и те ще клекнат, поне имат възможност да изберат друга обществена среда.
- Кой е истинският образ на столичния кмет Бойко Борисов? Този, който му създават медиите или друг? Наскоро една статия на американски журналист позамъгли представата за него.
- Бойко е пич. Дали го харесвам или не, той се държи по начин, по който никой друг не се държи. Най-малкото има друг речник. За разлика от речника на премиера, който е по-млад от Борисов и би трябвало да е по-модерен, по-освободен, да има повече чувство за разговорност. Наскоро имаше интервю със Станишев във в. „Сега”, изпълнено с чуждици, с думи, непонятни за обикновените хора, изразява се със служебен комсомолски език, партийно-административен, равнодушно равен. Докато Бойко е другата крайност – той говори емоционално, много пъти грубо. И това се харесва на голяма част от обществото. Какво да го виним за това обществото? То харесва по същия начин и Азис. То харесва по същия начин много други свои герои. Има една мисъл, която е доста гадничка, каза ми я навремето Мишо Михайлов, съветникът на Иван Костов и мой съученик:“Народът и политиците са скачени съдове, какво да правим, че и народът и политиците ни са правени от пикня.“ Тогава много се възмутих, но май е истина. Политиците нарочно хвалян народа, докато гепят властта, после като паднат му се сърдят - били тълпа, били наивни избиратели.
А истината е някъде по средата – има прекрасни представители на българската нация. За съжаление, мнозинството въобще не е толкова читаво. Но тъкмо мнозинството определя не само кой да бъде на власт, но и кой да бъде харесван и кой не. То подмени духовни водачи, които макар да са малцина в момента, подмени ги с шоузвезди. Това по-скоро са трапезни водачи, а не духовни. Музиката им е за трапеза и там българинът се чувства най-добре – между кълката и чашката.
- Имаме ли днес истински интелектуалци, интелигенция? Кого можем да посочим за духовен водач?
- За мен има няколко души, които са свързани предимно с науката история. Виждам, че те са доста загрижени за това, което става. Това са проф. Георги Марков, проф. Георги Бакалов, проф. Божидар Димитров, проф. Андрей Пантев. Има силни личности и в другите науки, на които обаче рядко се дава възможност да се появяват. От друга страна, силният характер няма какво да чака да му дават възможност, той трябва да се прояви. Избрах да посоча само историци, защото ме вълнува историята, но не като минало. Всеки може да познае бъдещето си, ако види историята си. И понеже нашата история е много неразчетена или прекалено фанфарно патетично възхвалявана, въздигана, или отричана, на мен въобще не ми е безразлично бъдещетко на нацията, на държавата ни, на моя род и корен. Живо се интересувам какво ще стане след 50, 100 или 200 години, когато мен няма да ме има. Затова тези личности за мен са пример на един прагматичен, умерен национализъм, без крайности, без простотии, без фашизоидност. Те работят, популяризират самосъзнанието. Много е трудно, защото тълпата не се интересува от тези неща, т.е. интересува се как да се налапа, да се изака и да се размножи. Винаги е било така. Но тази масова морална деградация идва и от липсата на примери. Ако Пантев беше президент едва ли щеше така да се държи, както настоящия държавен глава. Ако Георги Марков беше председател на СДС, нямаше да има такива кръшни, смехотворни стъпки, та дясномислещите хора в България да се чудят и да се маят какво става. Това е повече от тъжно. У нас будната част от хората, които не са в бизнеса и са по-близко до духовното, числящи се към средната класа нямат въобще водачи. Няма и партия, която да защитава техните интереси. Партия на средната класа няма – има кандидати за такива.
- Как да си обясним месианизма на нашите политици? Те идват от нищото и само след няколко години започват да се изживяват като елит на нацията?
? - Когато на един прост човек му дадеш власт, виждаш колко е прост. За 4 години могат да се направят много неща и да заживееш безнаказано и да управляваш съдбите на хиляди хора, да управляваш икономиката, да правиш невероятни далавери, знаейки, че ако ги вършиш професионално, не грубо, по правилата на предходното правителство, няма никога да докажат какво си направил и да отидеш в затвора. Има една болест, когато алпинистите имат липса на кислород – озонна болест, при която им се вие свят и получават халюцинации. Същото е и при политиците – ставаш министър, зам.-министър или министър-председател и изведнъж започваш да смяташ, че това, което виждаш около себе си е реалността и нищо друго.
Когато 4 години няма кой да те свали от власт - вече две правителства изкараха мандата си, сигурно и това ще го изкара, предишните далавери се замазват, забравят. И защо човек да не се чувства като месия за тези 4 години? Така или иначе депутатите не могат да бъдат отзовавани, нито министрите сваляни. Ако изборите бяха мажоритарни, може всеки да иска оставката му, да си върнеш доверието, което си му дал. Затова партийният принцип е по-удобен за властниците. Той работи само за една част от българската нация, която се нарича български политически псевдоелит. Държавата така е съставена, така са изработени правилата, че тези хора блестящо си пазят привилегиите от 10 ноември насам.
- Има ли все пак политици, които могат да служат за пример на нацията и такива, които трябва да се скрият завинаги?
- Има един – казва се Васил Левски. За сега други не знаем. Имаме царе, прекрасни, високосни мъже и момчета, които са били държавници, а не просто царе и управници на племето, което сме били тогава, растейки в своята държавност и националност. За съжаление, в момента друг пример не мога да дам. Има и друго условие – трябва да е човек със силен индивидуален коефициент на интелигентност, с голяма надежност и реални възможности, с изкристализирала мисия на себеотрицание и ефективна самораздаденост. От типа на Христос, на Ганди, на Неру. Промените в света не стават само благодарение на здравата ръка. Тази здрава ръка трябва някой да я води, умно и мъдро да я прилага. Т.е. промените в живота и в политиката са колективно изкуство. Не може да ги направи един единствен човек. Де Гол е натрупал своя авторитет при други исторически обстоятелства. Насър, който става идол за египтяните – в своите исторически обстоятелства. При нас тези исторически обстоятелства на разграбване не родиха нито един герой. Обратното. Ако някои все пак бяха тръгнали с намеренито да участват в колективното съхраняване и обогатяването на българската нация и нейния просперитет като цяло, те се оказаха идиоти. И бързо бяха изхвърлени извън борда. При акулте.
Ако някой все още си мисли, че като вземе властта може да се справи лесно и бързо с националните проблеми, трябва да знае, че или е партиен палячо, или е политически паун, което всъщност е едно и също.
Политическата система у нас е дълбоко сгрешна, грешна и порочна. Материалът е лош, третокачествен и затова третокачествени герои се харесват от третокачествени избиратели. Политическата ни система е демодирана. Не става с една шепа управленци. И гениалният Ботев е разбрал, преди да го гръмне неговият първи заместник, че самос със 120 души чета не може да предизвика въстание в заспалата от 500 години България. И с 10 00 души не става, били те елитни военни или ченгета.
- Кой е антигероят на нашето време?
- Антигерои сме всички до един. Героизъм вече няма. Той беше внушаван – имаше герои на соцтруда, имаше герои на народна България. Днес нацията се обединява около героизма на една танцова двойка, която прославя родината и нас, жителите на тази родина, обединява се около един ляв крак на някакъв футболист, простак, но отиващ на народа си, безспорно също прославил България. Или около един самоубиец, който реши да умре на Еверест, за да остане първия мъртвец-победител. За кратки мигновения сме единни около инднивидуалистите, без национално самосъзнание, съпричастие и солидарност.
Днес героите са уморени - по села и градчета гледат телезивия и гледат как да оцелеят. Вече е героизъм да си изхраниш детето, да го възпиташ, да го образоваш и да му дадеш професия. Това е един масов героизъм, който не се смята за такъв и е неразбираем за развитите общества в Европа и разумната част на света. Специално нашата нация се състои от антигерои, които героично се справят със своя бит. С пълното съзнание, че ние сме онези наредени дъски на дървения мост, по чиито заковани в общото време трупове трябва да преминат нашите наследници, по-младите българи, за да се докопат до собственото си бъдеще.
- Умишлено ли държавата унижава своите граждани?
- Всяка неподредена и тъпа държава унижава гражданите си. Нашата е такава. Аз съм много впечатлен от извода, че нямаме качества за държавност. Как от нация се превръщаме в късовременен племенен съюз. Сякаш никога не сме имали съзнание за държавност. А сме имали – как онези племена в средните векаве са се оправяли, как са били водени и управлявани, как са воювали и са побеждавали, с уникален за епохата си пробивен ред и подреденост. Така са го вършили, че да стигнат до нас, техните формални внуци, писанията на хроникьорите, на летописците, на чуждите историци. Във всяка държава, ако е такава, трябва да има върховенство на закона. Иначе е или бананова република, или е мафиотска държава. Сърдят се на бившия Главен прокурор Филчев, но той го каза повече от ясно, макар и да звучи много ляво: „Или държава на мафията, или държава на здравата ръка”. Ние изпуснахме едното, другото обаче не го изпуснахме и сега тази мафиотска държава трябва да се оправи със собствената си мафия, със собствените си мафиотски порядки в условията на общото европейско семейство, където ще ни подстрижат, ще ни изкъпят, ще ни изрежат ноктите, ще ни вземат калашниците и ще ни карат да им работим.
- Има ли все пак някакъв зародиш на гражданско общество у нас? В последно време наблюдаваме какви ли не протести.
- Гражданско общество няма. Излязоха хората от Суходол да протестират заради боклука и ние, софиянци, не ги подкрепихме. Казахме си – защо пък милионна София трябва да страда заради една шепа околософийски селяндури. Кампанията за сестрите в Либия си е абсолютна пиар акция на правителството. И пак не се разбра кой дава парите и как така изведнъж се намериха хиляди левове за толкова много лентички, лепенки, транспаранти, нагледни и неугледни спонтанни протести срещу заплащане.
Друго щеше да е, ако гражданското общество само беше събрало пари. На мен никой не ми е искал и една стотинка за тези лентички и стикери. Кой организира цялата публична ура- работа? Осем години нито един спонтанен митинг – само ВМРО правеше нещо като аспиринена буря в чаша с мътна течност. Реално не можем да говорим дори за наченки на гражданско общество, след като по нито един проблем няма преобладаващо вълнение. Мислех, че всички ще скочат за акциза на домашната ракия. Манифестацията беше жалка – от 1000-1200 души, дошли с автобуси от Пиринска Македония. Никой не ги подкрепи, за да се сопнем на Европа, че има доверие на нашите политици-безродници, преговрящи с нея. Миловидната иначе г-жа Кунева смотулевила някъде на някакъв неясен европейски език за изтръгване, че ще има акциз. Вместо да удари с юмруче по масата и да каже – господа, братя и сестри, народе прост и умен, от еди-коя си дата няма повече да варите безконтролно домашната ракия, ще има нови правила. И те са такива и такива. Вместо това тя стана политик на годината. Кой я избра и защо? Защото беше готова да даде всичко, което й поискаха, без да я е страх, че ще носи каквато и да е отговорност за тези си деяния. И като бонус я направиха еврокомисар – прекрасно и удобно до невинност лице на лицемерната политическа олигархия.
Далече сме въобще от европейско общество, не само от гражданско. И аз много бързах, имах много категорични и радикални възгледи. Виждам, че нещата са в един голям, много сложно затворен капан и трябва да мине много време, съвсем да изпосталеем, за да се измъкнем от къщичката на баба Яга. Мнозинството трябва да се образова, а образованието е нещо, което не става за ден или два. В манталитета ни трябва да се запази характерното като национален профил. Но къде е пословичното ни трудолюбие, къде е прехвалената ни гостоприемност? Пред всеки чужденец сме готиви да си смъкнем гащите. Нека не се извиняваме само с турското робство, със социализма. Трябва да си го кажем в очите. Ние сме много адаптивна нация. Много бързо се адаптираме към робските условия. И социализмът много добре ни легна. Нашата страна беше единствената, в която нямаше сериозно дисидентско движение. Това показва, че някъде по пътя си към днес сме изгубили чувството си за достойнство. Проблемът със сестрите в Либия не е нито икономически, нито политически, нито международен. Засегнато е национално ни достойнство. Един мангал реши да ни рекетира и го върши под носа ни вече осем години. А ние мълчим. И се потриваме. Някъде се гаврят с наши съотечественици, но ние, първото, което си помисляме е, че сто на сто те са имали някакви далавера. Защото знаем, че и ние сме готови да се продадем за пари, готови сме да варим ракия нелегално, готови сме да правим всичко, което законът в чуждата държава не го разрешава. Имаме си я за наша. Щото сме до един тарикати и гяволи. И смятаме, че нас няма да ни хванат. Векове сме живели добре, макар и потиснати, все сме гледали да оцелеем. Макар и като роби. През 1941 г. посрещаме германците с хляб и сол, а през 1944 г. - руснаците. За 3 години и нещо два пъти правим чупка в кръста пред чужди, окупационни войски. Кой е виновен – социализмът ли, турското робство ли? Просто и ясно трябва да си кажем, че сме боклуци. И политиците ни, и ние, членовете на тълпата, също сме пълни боклуци.
Сега сме тръгнали да излезем от сферата на т.нар. комунизъм с принципа за равенство и братство. Смяната на вектора от ляво към дясно при нас е много бавна. Ние сме готови да мислим само за себе си, но за сметка на другите, ако може да прецакаме някого. Правилата са други, но много трудно ще ги осъзнае онзи българин, който гледа само в чинията си или се интересува само от хладилника си. Но битът ни е такъв, че най-вече ни интересува какво показва електромерът. Тук сме между катода и анода на отрицанието и позитивността. Българинът го жули една жестока електрическа дъга, която исторически си е заслужил.
- Ще бъдат ли отворени най-после досиетата и това вече има ли някакво значение?
- Това е само коварен опит за морален шамар, за да умъртвят онези лица, чиито изпепелени от страх души треперят вече 17 години. И все си викат: ей, и тоя път ми се размина. Второ, кой има право да раздава морални шамари? БСП ли? От чие име? От името на едно общество, в което моралът е на последно място? Ние сме чудесна илюстрация на афоризма, че моралът няма дъно. Трето, този акт ще направи поредната политическа пиар акция, насочена да заблуди западните ни стопани, че нещо у нас продържава да се демократизира. А само се демонизира.
Отдавна тези документи трябваше да отидат в Държавния архив. А ако имаше нужда от комисия, тя трябваше да бъде само от журналисти, публицисти и историци, които са с доказан обществен авторитет. Те трябваше да отворят досиетата, да подредят и анилизират механизмите на на работа в ДС, а не да се плакнем с политически псевдосензации. Защото ДС като инструмент за съхраняване на държавността е едно, съвсем друго е политическият й отдел, преследвал дисиденти. Ако в България имаше Държавна сигурност в европейския смисъл, нямаше да има такова разграбване на страната. Не очаквам разсекретяването на досиетата с никакъв интерес, защото съм сигурен, че те пак ще обслужат голяма част от тези, които са на власт. Има една мъжка приказка, че големите цици разсейват по време на секс. Въпросът с досиетата върши същата работа. Какво повече ще даде отварянето им на обикновения гражданин? Да се кискам, че някой мой приятел, колега или забравена любовница са ме топили и са доносничили. Каква е радостта и удоволствието да скачаш върху чуждия труп, върху чуждото нещастие, върху чуждото падение? Нали и аз трябва да падна низко до него, за да го тъпча. Ето, това ни предлагат с отварянето на досиетата.
