АРТ ДЖУНГЛА

Приятелка ми разправя за тежкия културен шок, който предизвикала у съпруга си швед.

„Заспа ли детето?“ – попитал я той. „Спи като заклано!“ – отговорила с умиление. „Като заклано?!“ – втрещил се шведът. „Ми да, като трупясало е. Днес се уби като куче от тичане, а на мене ми се разката фамилията!“ Тук той се разфучал (което е крайно необичайно за един швед), фраснал вратата на всекидневната и излязъл да се поуспокои в градината. Когато се върнал, казал кротко: „Едно дете може да спи единствено като ангел.“

От този момент тя разбрала, че щом си преминал границата между света, където децата спят като заклани, и света, където децата спят като ангели, трябва да ревизираш всичко, което влачиш в своя куфар. В нейния обаче езикът заемал прекалено широко пространство. И тя се шегува, че още плаща такса „свръхбагаж“. Била се качила на самолета без да си даде сметка, че е трябвало да напъха някои изрази в много скришно джобче, а други да остави тук завинаги. Но понякога тъкмо те й помагали. Когато се чувствала особено безнадеждно, тя се затваряла в мазето на голямата им шведска къща и започвала да говори на български. Разказвала за себе си на косачката и на инструментите за плевене, а по някое време започвала да реве. Накрая изричала „всички неразбираеми за един швед изрази“. Някои много груби бълвала спонтанно. Идвали й на ума „просто ей така“.

Сещам се за тази история, докато слушам по новините за 23-годишния Слав Жечев, осъден на десет месеца условно заради насаждане на етническа омраза чрез Facebook. Покрай събитията в Катуница Слав решил да създаде група в социалната мрежа, която озаглавил „Клане на цигани“, и докато това безобразие не било докладвано на администраторите, за да го блокират, успял да отправи и няколко призива за физическо насилие. След съдебното заседание обаче майката на Слав казва пред репортерите: „Той не го е направил умишлено. Изобщо не е искал това нещо да се случи. Той ми каза, че сутринта го е написал просто ей така.“

И тъкмо това „просто ей така“ не ми дава мира. Питам се защо ли моята приятелка се разтоварва, изричайки спонтанно грубиянщини в мазето. Как й е хрумнало да преведе на шведски „спи като заклан“ и възможно ли е Слав наистина да е написал призивите си без умисъл, без да осъзнава какви последствия би могла да предизвика думата „клане“?

За да не речете, че съм тръгнала да обобщавам лекомислено, изхождайки от частни случаи, ще се опитам да опиша как изглеждаше моята стена във „Фейсбук“ ден след събитията в Катуница: Един „приятел“ е написал: „С камъни в бъбреците триетажна къща да построи!“. Друг е добавил отдолу: „И да спечели шестица от тотото, ма да не й стигнат милионите за хапове срещу рак!“ (Клетвите са насочени срещу известна журналистка, позволила си да нарече „вандали“ вандалите, които палеха имотите на Кирил Рашков пред погледите на бездействащата полиция.) Трети е организирал групата „Да спрем да плащаме данъци, за да изхранваме крадливите цигани“; четвърти е задраскал снимката на известната журналистка с тлъсто изписан знак Х; пети е наплескал неподлежащи на цитиране псувни…„Тази тълпа от неокачествими страшилища“ (по Алеко) беше нахлула във „Фейсбук“ по същия начин, по който вандалите трошаха и чупеха в Катуница, само че с думи. По-изумителното: изливаха агресията си спонтанно – „просто ей така“ и за да им олекне. В един момент поводът дори беше позабравен, а някой организира група за събиране на „традиционни български клетви“.

На страшилищата, с други думи, им хареса. Нещо отвътре ги ръчкаше да продължават с виртуалното „клане“. Напълно пренебрегвайки проблема, че думите означават отговорност, те вече се опияняваха не толкова от импулса да наругаят конкретен човек или етнос, колкото от кефа да облекат безсилието и чувството си за нищожност в костюма на един смачкан и грозен, травматизиран като самите тях език. Да, безсилие и чувство за нищожност, защото ето какво си мисля:

В своя куфар моята приятелка е помъкнала и нагласата, че за безнадеждността не си виновен ти, а някой друг; че от нея не се излиза с действие, а с тюхкане, горък рев и псуване. Тази е нагласата и на Слав. Той, струва ми се, наистина не е възнамерявал да заколи циганин, не му е хрумвало дори да разпалва етническа омраза. Слав просто е гневен, но не знае защо. Не му стигат силите да си даде сметка, че е гневен заради собствената си безпомощност.

В родината на моята приятелка и на Слав децата не спят като ангели, защото тук „никой не е ангел“. Тук Бог е високо, а царят – далеко. Трупясваш, уморяваш се като куче. Направо ти се разкатава фамилията. И как шведът да разбере, че заспиваш като заклан, когато той не знае колко тежко е да „умираш“ всяка нощ след поредния ден, в който някой ти е „подлял вода“ и „подложил крак“? Как да схване, че тук ние не само спим, но и живеем „като заклани“?

И друг път съм писала, че сме склонни да обясняваме с широк кръг неприятели собствените си несгоди. Циганите. Турците. Шведите. Накъдето и да се обърнем, има лесно оправдание защо живеем така, както живеем. Затова моята приятелка не разбира, че нейната самота не се дължи на попадането й в чужда среда, а е пренесла чувството си за самотност отвъд заедно с много други глупави стереотипи. Затова и Слав и неговата майка също не разбират, че той е извършил престъпление – за тях врагът е в представите им, оттам и циганите са нещо абстрактно. И моята приятелка, и Слав не търсят убежище в езика на омразата. Те търсят убежище. Едната „там“, другият „тук“, те го намират в езика на отчаянието. „А какво друго е отчаянието, освен източник на агресия?“ – питаше един герой на Дубравка Угрешич. Впрочем скоро пак цитирах Дубравка. Бях си купила изследването „Българските благословии, пожелания и клетви“ и непрекъснато се присещах как завършваше романът й „Министерство на болката“:

Героинята – преподавател по югославистика в Холандия след разпадането на Югославия, пусна на вятъра всички клетви, с които беше натоварила емигрантския си багаж. Цялата балканска тирада отлетя надалеч и се разтвори във въздуха. Отиде при Югославия. Изчезна завинаги. Та, докато четях онова изследване, според което благопожеланията на български били 883, а клетвите – 2529, просто ей така започнах да чета на глас:

„Буи и скачки те яли!

Вегите да му окапат!

Веторо газо да му надуа!

Влакно по влакно да те оскубат!

Волове гробо да му изрият!

Врукя погача сърцето да му изгоре, варен петел очите да му изкъца!

Гмуца на гърлото да ти излезне!“

После съм заспала като заклана.