ПОЛИТИКА

Разумната и балансираната позиция относно етническия модел предполага преоценка на позициите на партиите и преформулирането му според актуалните проблеми - замяна на етнополитическото с етносоциалното.

Георги Иванов

От началото на прехода от държавен социализъм  към демокрация  в публичното пространство активно навлезе употребата на термина „български етнически модел". От приблизително същия период съществува и политическата партия Движение за права и свободи (ДПС), с която обикновено се свързва създаването и поддържането на този модел. Най-общо семантичният смисъл на това понятие изразява нормалното, добросъседско съжителство в дух на толерантност и разбирателство на различните етнически групи в рамките на една политическа общност, каквато е съвременната национална държава.

Оценките за българския етнически модел през годините са крайно полюсни и противоречиви, но това не е продуктивно - необходима е трезва преценка, включваща отчитане както на положителните страни на модела, така и на неговите слабости.

Погледът назад в историята показва, че търпимостта и толерантността на българското общество към малцинствени групи не е непознато явление. Например  в България компактни турски маси има още от Освобождението насам, но не е имало етнически прочиствания, нито насилствена асимилация и пр. Същевременно толерантността не бива да се абсолютизира и да се приема като нещо предварително зададено, статично и непроменимо.

В последните години от тоталитарния режим започват процеси, които стават причина за създаване на етническо напрежение и дават тласък за радикализация и деструкция на устоите на етническия модел. Българската държава се опитва  насилствено да наложи модела "един етнос, една култура, бит, религия, обичаи" (по думите на Тодор Живков). Плод на този стремеж е "възродителният процес" - насилственото преименуване на мюсюлманите с български имена. Тези репресивни мерки пораждат отпор и недоволство сред турското население, терористични актове и т.н. След падането на режима през 1989 г. се налага преформулиране на етническия модел, т.е. нужно е той да се структурира така, че да отговаря на новите условия. През януари 1990 г. Ахмед Доган основава ДПС. Зад това име се крие етническа партия на турците и мюсюлманите в България. Програмните документи на ДПС изтъкват защитата на човешките права и установяването на демокрация в страната. Но членове на партията са почти изключително турци и българомохамедани, а няколкото българи в ръководството й имат по-скоро представителни функции. След това ДПС става активен участник в българския политически живот и  се определя като гарант за етническата стабилност в страната .

Това положение на ДПС сякаш изглежда непоклатимо до парламентарните избори през 2005 г. , когато новосъздадената националистическа формация „Атака" печели 8,9 % от гласовете на  избирателите и 21 места в парламента. „Атака" се появява като алтернатива и антипод на ДПС . Началните й изяви в публичното пространство и издигнатите послания говорят за краен национализъм, дори се наблюдаваха и ксенофобски прояви сред дейците и симпатизантите й. Враждебното и на моменти девиантно политическо поведение на партията и водачите й е в състояние, ако не да разклати етническия модел, то поне да предизвика сериозни конфликти. Затова редица експерти считат, че появата на „Атака" е сериозно предизвикателство пред него. Не бива да се забравя обаче, че етническият модел включва не само българското население като мнозинство и етническите турци и бългромохамеданите. Освен тях съществуват и роми, арменци, власи, евреи и други общности, които формират цялостната картина на функциониране на модела .Оттук и множеството опити за манипулация и спекулации с етническия модел.

Вписването и позиционирането на „Атака" в българската партийна система постави началото на дебат в обществото, визиращ националните ценности, националната идентичност, защитата на националните интереси. Едновременно с това обаче беше нарушен спокойният и уравновесен тон на комуникация в политиката, който беше заменен с агресивност и етническа омраза .

Темата за етническия модел поражда дебат в обществото относно неговото функциониране и жизнеспособност. В България съществува етнически плурализъм, но това съвсем не изчерпва въпроса, а по-скоро представлява една проблематизирана проекция на съществуващото положение. На лице е политическо участие във властта на една много малка част, формиране на етномалцинствен елит, което не помага на хората на всекидневно равнище, не подобрява условията им на живот. Решението на тези проблеми предполага доразвиването на етническия модел посредством създаване на условия за  интеграция на това население - лична, социална, културна .

Всяка демократична държава е съюз на свободни граждани, а не на общности и гарантира  равенство, но без ограничение и без привилегии. Държавата дава възможност на хората  за индивидуални постижения, а наличието на малцинствени права означава, че общността е застрашена, че не е равнопоставена на мнозинството. Това противоречи на демократичните правила. Предоставянето на специфични права на основа етничност  в определен момент може да се окаже опасно и да е необходима защита на мнозинството от малцинството. Затова се приема, че правата са  индивидуални, валидни за всички граждани, а не групови.

Друг принцип, свързан с демократичните норми, е способността за лична интеграция, която би трябвало да е индивидуално постижение, а не етническо или партийно завоевание. В противен случай на нея се гледа като на привилегия. Хората се интегрират в обществото, овладявайки неговите нива на образование, неговата традиция на съжителство с останалите. Те не получават културен терен, който някак си е заграден за тях - в момента, в който това стане, се разпада културното общуване.

В условията на политически плурализъм има свобода на избора и идеите - хората с различни интереси, ценности и ориентации гласуват различно, независимо от каква общност са. Нормално е те да избират политически партии  на базата на собствената си преценка, а не на базата на това, че принадлежат към отделна вяра или към определена културна група или културна среда. Ситуацията в България обаче е малко по-различна. В контекста на етническото противопоставяне стоят „Атака" със своята агресивна антималцинствена реторика и ДПС със своя традиционен етнодетерминиран електорат и по-премерено публично говорене.

Медийното раздухване на конфликти с етнически акцент много лесно може да превърне малцинствата във виновници за всичко. Причини за това се намират също лесно  - турските „обръчи от фирми", териториалните и ценностните различия между етносите, гетоизирането и  престъпността сред ромите и др.

На практика реалностите около българския етнически модел изглеждат много по-различно, отколкото родните политици се опитват да ги представят посредством обичайните помпозни изречения. Факт е, че заради протакането на основни реформи част от малцинствата остават извън легалната икономика и съществуват с изключително нисък жизнен стандарт. Липсата на стабилни социално-икономически обвързаности детерминира родовите, етническите и друг тип общности като единствено възможен интегриращ център. Пряк резултат от институционалната немощ и затварянето на общностите е появата на посредници - „услужливи" неправителствени организации (при ромите),  а при турския етнос - влиятелна политическа партия (ДПС). И в двата случая е на лице политически интерес от възпроизводство на общността именно като етнически субект. Но не и формиране на икономически независими индивиди със съответстващо гражданско поведение и чувство за отговорност. Капсулирането на етническите общности е инструмент за тяхното контролиране от елит, който упражнява власт, свободна от контрол. Социалният ефект е възпроизводство на ромските общности в условията на трайна безработица, ниска образованост, системна битова престъпност и пасивно очакване на социални помощи.

Освен това пословичната толерантност между турския и българския етнос е проблематична предимно в смесените райони, където местната власт и назначаването на кадри в администрацията е процес, монополизиран от ДПС. Партийните механизми осигуряват привилегирован достъп до публичен ресурс на турския етнос и чрез включването на етническия фактор в демократичните процедури се гарантира материалното възпроизводство на този политически конструиран етнос.

Липсата на дебат по етническите проблеми избива в емоционално търсене на вътрешен враг - ромската общност, етническите партии или подкупният политик. А при отсъствие на механизми за регулативно канализиране става възможна трансформацията на един проблем от социален в етнически, политически или личностен.

В европейската практика също съществуват партии с националистически или етнически облик и България не е изключение (в този контекст „Атака" не е извънземен феномен, както беше определена при създаването й). Тези партии участват в свободни избори, печелят определена подкрепа и съответно имат властови претенции. Затова е неприемливо оспорването на съществуването на формации като ДПС и „Атака" (ако това, разбира се, не е в противоречие с Конституцията и законите). Те имат място и заемат определено поле в националното политическо пространство, но е необходима воля и стремеж за избягване на крайните прояви, екстремизма и етнизирането на социалните проблеми .

В България „Атака" и ДПС са двете страни на един процес, в резултат на който изкуствено се създава етническо напрежение и омраза в обществото. Като контрапункти тяхното съществуване е взаимно обусловено. Може да се каже, че двете партии имат общ интерес от противопоставяне помежду си, като по този начин легитимират и обосновават собственото си съществуване, печелят влияние и власт. „Атака" отхвърля етническия модел като грешен и вреден за България, посочва колко е лошо, че турците са управляващи. ДПС обосновава необходимостта от поддържането и функционалността му, а „Атака" служи за пример в какво би се превърнала страната при разпалване на етнически вражди и съответно колко необходимо е ДПС за туширане на тези противоречия. Зад това, разбира се, стоят властови стремежи и от двете страни.

И към „Атака", и към ДПС има негативни нагласи в обществото. ДПС е определяно като етническа партия, етнокорпоративна структура, монополизирала турския вот, преяждаща с власт и т. н. „Атака" е обвинявана във фашизъм, ксенофобия, лумпенизация на политиката.

Според Ърнест Гелнър („Нации и национализъм") съществува специфична форма на нарушение на политическия принцип, според който политическата и националната единица трябва да съвпадат, а именно - ако управляващите като политическата единица принадлежат към народност, различна от тази на мнозинството управлявани. Това обяснява отрицателното отношение към участието на ДПС в управлението.

Факт е, че социално-демографският профил на избирателите на ДПС показва, че за движението гласуват предимно български турци и изселници от Турция. Но това би могло да се твърди и за избирателите на „Атака", които са етнически българи в много голям процент. Голяма част от българските граждани смятат, че участието на ДПС във властта трябва да се ограничи. Най-често обществената представа за политическа корупция е свързана с представители на ДПС. Но е известно, че корупция има във всички партии.

Относно функционирането на етническия модел има някои неточности и дори манипулации. Неправилно и некоректно е приписването на заслуги за авторство и поддържането на стабилност на модела от страна на ДПС. Такава задача е непосилна за която и да е партия без наличието на толерантност и разум от страна на гражданите. Останалите политически сили също имат принос. Стабилността на българския етнически модел зависи от всички партии. Разбира се, не бива да се отрича ролята на ДПС в началото на прехода като буфер и отдушник на етническото напрежение.

Може да се направи изводът, че наличието на толкова противоречиви и взаимноизключващи се нагласи в обществото обслужват стратегическите цели и интереси на двете партии.

От гледна точка на бъдещото  развитие на проблемите могат да се обособят две основни проекции. Първият сценарий е по-продуктивен, но по-малко вероятен.Той включва отказ от етническия облик на партиите, намаляване на конфронтацията, действия в посока социална интеграция на етническите групи. Това обаче би означавало загуба на част от идентичността им и намаляване на влиянието сред избирателите. Вторият сценарий изглежда по-вероятен. При него е възможно задълбочаването на противоборствата, етнизация на проблемите и ескалация на етническото напрежение (но и двете партии нямат интерес от крайности, например насилие), което въпреки че засега не е голямо, в бъдеще може да се развие с непредвидими последици. Но от друга страна, в последните месеци се наблюдава процес на смекчаване на тона на  агресивно политическо говорене от страна на „Атака" и белези за цивилизованост. При появата й тя се възприемаше като антисистемна партия. Например, преговорите с останалите политически субекти във връзка с възможни коалиции за местните избори - нещо, което беше немислимо преди. На лице е желание за интеграция в партийната система, а не стремеж за разрушаването й. ДПС предприема ходове за декапсулирането си.

Разумната и балансираната позиция по отношение на етническия модел предполага преоценка на позициите на политическите сили и може би преформулиране на модела с оглед на актуалните проблеми. Развитието на етническия модел е в каузална зависимост от това.  На дневен ред трябва да се изведе замяната на етнополитическото с етносоциалното.

В перспектива, за да не бъдат проблемите на етническия модел извор на политически спекулации и за да не се превръща дебатът за социалната интеграция на малцинствата в модна фраза и упражнение по реторическо майсторство, е необходимо да се обърне внимание на следните неща:

1) разчупване на доминиращия етнически детерминиран модел на социални взаимодействия;

2) премахване на предразсъдъците за етнически различия, на стереотипи към него, на очаквания за неговите действия;

3) преодоляване на етнически обусловеното неравенство във възможностите за образование, трудова реализация, местожителство, здравеопазване, участие във властовите структури и др.

ДПС и „Атака" са реалност в българския политически живот, независимо от наличието на нетърпимост към тях. Би следвало да се стимулира превръщането им в национални партии, в които хората членуват не поради етническата си идентичност, а съобразно споделени ценности и интереси. Но в равна степен това би следвало да бъде валидно и за останалите партии, които биха могли да включат в своите редици не отделни фигури, а достатъчно представители на другите общности, за да се чувстват те представени. Само така партиите ще изразяват успешно националния интерес. Това означава също интересите на една общност да не се задоволяват за сметка на интересите на друга общност.