Искаме да живеем като във Виена, но пенгезовци и гиньоганевци са ни закотвили в Катуница. Хората не вярват на Темида и се надяват на клетви и Божието наказание
Моя близка се върна онзи ден от Виена и ми разказва: „Да знаеш колко е хубаво там, на всеки ъгъл музиканти, до тях наденички с бира или винце, хората радостни и спокойни. За два дни се разтоварих и починах, колкото у нас не мога и за месец...”
Не казах нищо. Не съм ходил във Виена и не знам как е, но и други са ми казвали, че улиците са пълни с усмихнати хора и в целия град цари някакво приповдигнато настроение. Сигурно преувеличават. Хубаво, хубаво, ама чак толкова, нали и ние сме в Европа. Не ядем доматите с колците. Някога комунистите взели властта, защото обещавали на хората равенство и раздаване на благата на всеки според нуждите. Е, оказа се, че едни са имали доста по-големи нужди от останалите, но това е друг въпрос.
Демокрацията дойде заедно с обещанията, че вече ще се дава според изработеното. Някои обаче поработиха една нощ и осъмнаха милионери и за другите нищо не остана. Като видяха, че онези с големите нужди и осъмналите богаташи са едни и същи хора, прецаканите спряха да работят. Не потърсиха сметка защо са ги прецакали, а почнаха да се оплакват. Появиха се социалните помощи. Циганите проумяха, че могат да не работят, пият по цял ден, а вечер осеменяват каквото им падне под ръка. Така, без да се тормозят с наука и сапун, си живеят като един средностатистически инженер. И слънцето над държавата започна да залязва...
Залязва на Запад, към Калотина, след която на всеки ъгъл свири музика и продават сочни наденички, а хората се смеят, сякаш нямат други грижи. Питал съм се много пъти, защо стана така. Защо не ни върви и кой е виновен да се обличаме в черно и да гледаме в земята. Според теорията на конспирацията срещу нас са масони, евреи, зли сили – въобще целият свят. Оправдаваме се и със завистта на другите: мразели ни заради красивата природа. Отдавна спукани митични балони. Всъщност всички знаем, че живеем така, защото не умеем да си подредим живота и държавата. Здравеопазването ни е кофти, заводите отидоха за скрап, приватизация ни запрати в банановия пояс, а корупцията и престъпността ни съсипват ката ден.
На младите им писна и се махнаха. Пенсионерите са тук, роптаят и сънуват бригадирски колички. Най-много обаче ни съсипва липсата на справедливост. Това е СПИН-ът на сегашното българско време. ХИВ позитивни сме, а правосъдната система отказва да ни помогне. Чувстваме се изоставени и онеправдани, сякаш сме негри от 60-те години на миналия век в САЩ. Но си нямаме Мартин Лутър Кинг (ако не броим футболистите със силен загар в първенството ни). Сещам се за Мартин Лутър, защото е казал забележителни неща, подходящи за хала, на който сме.
„Злото побеждава там, където добрите хора не правят нищо. Денят, в който премълчаваме истината, е денят, в който започваме да умираме. Отделната несправедливост е заплаха за общата справедливост.” Колко е простичко и ясно и колко трудно постижимо. Живеем сякаш някой ни е откраднал дрехите, чувствата и сетивата. Усещането за фаталност се засилва, защото все по-често сме свидетели на несправедливости, които остават ненаказани. Изгубихме рефлексите си на общност и вече не вярваме, че съществува възмездие. Цели слоеве на обществото са демотивирани и вместо на Темида, се надяват на клетви, магии и Божието наказание.
Когато справедливостта изчезне, възниква въпросът за съществуването на нацията въобще. И вместо вурстчета и чаша каберне, ни сервират зловещи новини от сорта на тази как Върховният административен съд върнал на поста шеф на Софийския апелативен съд ген. Веселин Пенгезов. Същият, срещу името на когото в синонимния речник на обществото пише корупция. Нямало доказателства, а само съмнения, казват от ВАС. В много страни и съмненията са достатъчни, но тук този номер не минава. Нашата доблестна прокуратура иска журналистите да осигурят доказателства и да й ги предадат. Без доказателства – сори. Сякаш когато магистрати взимат подкупи, ръсят подире си кървави следи, слюнка за ДНК, парчета от шлифер, коса, сперма, гилзи и белязани банкноти.
Знаменателното събитие по реабилитирането на Пенгезов бе предхождано от друго, не по-малко знаково. За съдия по делото срещу „Октопода” бе назначена Румяна Ченалова. Същата, която бе уличена, че е поддържала топла връзка с онзи Красьо Черничкия от Плевен, който кадруваше в съдебната система като у дома си. Ченалова дори призна, че го търсила, за да намери работа на сина й. Каза го като аргумент и оправдание, а прозвуча като присъда на цялата система. Затова бивши министри, политици и премиери се изживяват като народни трибуни, вместо да търкат наровете в някоя килия. Поради същата причина мафиоти искат да са президенти и водачи на нещо си, а като не стане, се бият в гърдите, че са политически жертви. Те живеят със заблудата, че лъжите им звучат като проповеди, разграбването е бизнес, а моралният упадък – политически проект.
„Денят, в който премълчаваме истината, е денят, в който започваме да умираме.” Сигурно стотици българи искат да видят изписани тези думи на стените на Съдебната палата от някой български Сикейрос. Вместо това са принудени да слушат всеки ден за правата на престъпниците, за недостатъчните доказателства, за жертвите, които си заслужават съдбата, за свидетелите, които все са недостатъчни. В същото време медии и магистрати сякаш са дали обет да мълчат за това, че защитата на жертвите на престъпления и техните права е приоритет на Европейския съюз. Че пострадалите трябва да бъдат признати за жертви, да им се предостави физическа защита, както и достъп до правосъдие и обезщетение.
Новите европейски правила задължават полицията, прокурорите и съдиите да се отнасят с уважение към жертвите и да им предоставят информация за техните права. Жертвите, от своя страна, могат да участват в производството по време на полицейското разследване и съдебното производство, както и да получат защита и подкрепа. Кое от тези неща се случват тук?
И когато някой все пак заговори за това, веднага на преден план излизат продавачите на вкиснато минало Разпъват сергиите и се провикват: „Демокрацията е в опасност! Ние ще я спасим. Насам, народе.” Такъв търговец на политическа мърша е вечно готовият за сделка Гиньо Ганев. Същият, за когото се говори, че от 9 септември 1944 година насам не е вечерял у дома си...
Край него притичва „синеокият рицар” Ник Щайн, пръкнал се от нищото, но с претенции да ни поучава и унижава. Някакъв лъжльо, представящ се за пратеник на медийната империя RTL, която нито е чувала за него, нито желае да има нещо общо с такъв човек. И този нахалник сипе хули срещу държавата ни и агитира колко несправедливо е обвиняван някакъв Трактор за мафиот. Гиньо Ганев и Ник Щайн са от различни поколения, но пеят в един глас. Любимата им ария е тази на клеветата.
В „Жалба за справедливост”, филм на БНТ и Катя Тодорова за Катуница, един от героите, Веселин Христев, казва: „Всичко е плод на корумпирани полицаи, корумпирани прокурори, корумпирани съдии. За дребни пари”. Друга жена от селото допълва: „Хлябът горчи и засяда на гърлото. Не можеш да преглътнеш...”.
За тези неща Гиньо Ганев не свиква форум в Софийския университет. Той е по големите проекти. Дай му да защитава демокрацията и Алексей Петров. Те са му по мярка, а не някакви си уплашени до смърт хора. Затова и у нас корупцията изяде справедливостта. Затова, докато във Виена хапват сочни вурстчета, тук вием като хиени. Не ви ли писна да сме клетници в клета държава? Като искаме справедливост, да си я извоюваме. Какво толкова им се плашим на някакви корумпирани типове. Те са силни, докато показваме слабост ние. Имаме нужда от силна държава, но тя пък има нужда от нас. Никой не обещава да е лесно. Но затова пък победата ще е сладка. Справедливостта заслужава всякакви усилия, дори жертви.
Огнян Стефанов
