В Съвета за сигурност на ООН снощи се проведе поредният кръг от преговори на високо равнище за бъдещия статут на Косово. Както се очакваше, членовете на Съвета не постигнаха единомислие по въпроса.
Борислав Цеков*
Делят ни броени часове от официалното прекрояване на балканската карта – обявяването на независимостта на Косово. Акт, който само ще предизвика международното легитимиране на една отдавна съществуваща фактическа независимост на бившата сръбска провинция от централната власт в Белград. Този акт е зареден с много рискове, но трябва да бъде подкрепен!
Това е последният (а според някои западни скептици предпоследният) епизод от разпада на титовия франкенщайн, наречен Социалистическа Федеративна Република Югославия.
Казано по-общо, позициите на ключовите международни фактори изглеждат така. Обособяването на Косово от Сърбия се подкрепя безрезервно от САЩ и много от държавите в ЕС. Против това безусловно са Русия и три държави от ЕС – Румъния, Испания и Кипър (поради свои вътрешнополитически опасения от иредентизъм). България, както обикновено, е избрала позицията на снишаването по живковски.
Чета нароилите се тези и мнения главно на хора, свързани с Държавна сигурност и прокомунистическото, прокремълско мислене, като бизнесменът Васил Василев (в.”24 часа”) и Иван Генов (в.”Труд”). В голяма степен те съответстват на преобладаващото мислене и в дипломатическото ни ведомство. (Нормално, чели са едни и същи книги, както се казва.)
Та, в тези угрижени статии изобилстват словосъчетания, като „регионална стабилност”, „непредсказуеми последици”, „да сме в ос с Атина и Букурещ”, „солидарност със съседите”, „близост със сърбите” и прочие. Тези клишета от външнополитическата реторика в други ситуации биха имали по-реален смисъл и съдържание. В случая „Косово” обаче кънтят на кухо! Най-малкото по три причини.
Първо, в основата на стремежа на косовските албанци към независимост не е някакъв безумен националистически стремеж, а терористичната политика на великосръбския шовинизъм. Колкото и да си затварят очите, приятелите на Москва и Белград не мога да отрекат общоизвестните факти за насилието и зверствата на сръбската армия и специални служби спрямо албанското население в Косово още в края на 80-те години и най-вече в периода 1998-1999 г. (т.е. преди намесата на НАТО да постави на мястото им самозабравилите се кръволоци на Милошевич). Насилие, убийства, етническо прочистване, десетки хиляди прогонени от домовете им. Повтарям, преди намесата на НАТО! А не както се опитват някои днешни адвокати на режима в Белград да подменят историята, твърдейки, че едва ли не ударът срещу Сърбия е причинил бежанските вълни. Там, където една държава упражнява систематично и организирано насилие спрямо населението е валиден само един принцип на международното право – върховенството на правата на човека. Не териториалната цялост и суверенитет, А ПРАВАТА НА ХОРАТА!!!
Второ, това насилие е издълбало не само дълбока рана в психологията на косовските албанци, но и пропаст между тях и сръбската държава, която не може да бъде преодоляна в обозримо бъдеще. Те просто не искат да живеят в обща държава със сърбите. Защото тази държава не само не е положила усилия да ги интегрира, а напротив е упражнявала терористична политика спрямо тях.
Трето, да се говори за близост на България със Сърбия, надхвърляща рутинните дипломатически връзки и добросъседство, е или наивност, или вродено политическо късогледство. Няма и не е имало сериозни политически фактори в Сърбия през последните десетилетия, които да се разглеждали България като наистина приятелска държава. Отношението на сръбските власти към косовските албанци в основата си е базирано на идеите на великосръбския шовинизъм, който е причинил най-много беди на България. Нужно ли е да говорим за последователната и често насилническа политика на Белград по обезбългаряване на Македония и Западните покрайнини?!? Имаме ли конкретни доказателства, че тази политика е безвъзвратно изоставена в миналото? Нямаме. Точно обратното! Е, за каква солидарност можем да говорим тогава?!?
И защо има хора, които смятат, че ускореното интегриране на Сърбия в Европейския съюз ще доведе до автоматично туширане на тези опасни за българските национални интереси и национална сигурност тенденции? Като това всъщност само ще ги легитимира и ще им даде нова, по-солидна база, независимо от многото сдържащи механизми, които би имало европейското членство.
Мнозина днес, папагалствайки московските изявления, размахват плашилото на сепаратизма, който щял да зарази и други държави. Намеквайки, уж между другото, за такива реални опасности в България. Тук-там се чуват направо откровени опасения, че българските турци или цигани, могат да използват косовския прецедент. Нека бъдем наясно, че подобни идеи са доста спекулативни и нереални. Не за друго, а защото евентуалният сепаратизъм на определени малцинствени групи у нас няма солидното основание и оправдание, което систематичния държавен терор на сръбските власти предостави на косовските албанци.
Но стига толкова. Независимостта на Косово трябва да бъде отпразнувана. Като крах на великосръбския шовинизъм. И като урок към всички правителства и режими, че не насилието и терора, а общуването и интеграцията са пътят за решаване на всички междуетнически и конфесионални напрежения.
*Авторът беше депутат в 39-ото НС
