Българските гласоподаватели все още избират предпочитания от тях политически лидер не по идеите, които защитава партията му, а така, както пубертетното същество избира любимата си звезда.
Александър Андреев, Дойче веле
Пак вот на недоверие, пак приказки за дясното, лявото и средното... И пак във вялия публичен дебат управляващата коалиция се свежда до фигурите на Станишев, Сакскобургготски и Доган, а опозицията - до Борисов, Юруков и Костов. В момента
българската политическа култура кара досаден, ала неизбежен пубертет
Напредък има, защото в наивното й детство след 1989 г. хората дори не се замисляха за интересите си - тогава се гласуваше за каузи. Междувременно мнозинството гласоподаватели схванаха, че инструментът на демокрацията в ръцете им може (и трябва) да се използва за формиране на политика, която защитава определени интереси: на бедните, на средната класа, на почтения данъкоплатец, на загрижените за образованието, демографията или околната среда. Но засега този сложен инструмент служи само за най-обикновена показалка, с която се посочва предпочитаният лидер. Бедата обаче е там, че предпочитаният лидер се избира не по това дали неговата партия най-убедително защитава едни или други групови интереси, а по психо-телесни параметри, по видово подобие, по сексапил. Сиреч - така, както пубертетното същество избира любимата си звезда.
Вземете двама от най-харизматичните опозиционни лидери:
Борисов и Костов
От програмна гледна точка партиите
им са близки роднини, но феновете им са с толкова несъвместими идентичности, че
дори общите интереси не могат да ги помирят. Едните се отъждествяват с
мъжкарското, ръбестото и простоватото у Борисов, но същевременно и с неговия политически нюх, с умението да
лавира, да замазва противоречията и да чете по устните на мнозинството.
Другите пък - с мрачния фатализъм
на Костов, с неговото (много българско) твърдоглавие, но и с удивителната му
способност да запазва политическия си профил на вечно подозрителен и непримирим
хардлайнер.
Алтернатива на тази пубертетна звездомания са гражданското общество и избистрените партийно-политически структури - това го знаят дори първокурсниците по политология. Само че масовият човек в България е исторически обременен от тежко недоверие към всякаква форма на сдружаване, самоорганизация или колективно налагане на интереси. Къде са българските синдикати? Къде са милосърдните организации? Къде са политическите лобита на пенсионерите, фермерите или студентите? Дори такъв мощен модерен комуникатор като интернет произвежда главно заговорнически теории, светски кич и вулгарност, подправени тук-таме с ню-ейдж и антиглобализъм.
Чудно ли е тогава, че в България няма стабилни партии, които
защитават групови интереси? Всъщност, има две, които обаче са с преддемократичен произход и трудно
съвместими с гражданското общество: БСП и ДПС. Така че докато трае пубертетът
на българската политическа култура, те ще си останат вездесъщи.
