Идвам си. Вали сняг. Сякаш съм още малко момче. Шейната е зад вратата, поглежда ме хитро. Отвън долитат гласовете на приятели – топли и близки. С тях съм силен.
Завръщам се.
Самолетът се приземи. В Лондон беше влажно и шумно. Не ме изпращаше никой. Хийтроу беше препълнено (70 милиона пасажери на година), но бях сам.
София ме посреща бяла и ... чиста. Отсреща е Витоша, потънала в прегръдката на зимна мъгла. Жълти таксита са подредени като копчета пред аерогарата. Засмени лица на посрещачи и топли сълзи.
Спомен ме връща далече, там, където пушек играе над комините, а зад оградите се чува приглушена празнична глъч. Събират се семействата. Точи се вино, питка ухае в печката „Металургъ”, мъжете цепят дърва, децата воюват зад снежни крепости, а снежният човек наблюдава отстрани – мъдър и вечен.
Идва Нова година...
Всяко завръщане е паметно. Изброяваш наум преживяното. Преброяваш среброто в косите и бръчките около очите. Прибавил си три през изминалата година.
Ръцете ти са още силни, сърцето ти бие лудо. Всеки път, когато самолетът започне да се спуска над познатите полета и върхове. Топла вълна те облива, в гърлото ти засяда най-желаната буца. Вече сме си у дома - пръснатите деца по света.
Събираме се зиме или през лятото да седмица-две. Допир до познатото и обичаното. Полъх от преживяното детство. Опит за завръщане, завръщане... След опит за летене.
Знам за стачките и протестите, знам за мизерните заплати, за хората край кофите, за болните и сираците. Тъжен е техният празник. Така е навсякъде. От столетия. Справедливостта все ни се изплъзва: мерне се пред хоризонта и иди я гони. Гони? Точно в това е смисъла. Не се предавай, човече. Напусни, махни се, ако трябва. Потърси други светове, смени си професията, адреса, навиците. Не е страшно. Сърцето си е твое, то няма да те предаде. Потърси място сред смелите и находчивите, бъди като тях, бори се.
2011 си отива, идва 2012. Числа, но числа от моя и твоя живот. Няма да ги предам. Ще бъда достоен за тях. Какво като е трудно. Какво като е гадно. Какво като не се получава веднъж, втори път, трети... Накрая ще стане както го искам. Ще успея, защото имам кураж и воля. Защото не съм забравил селския пушек, нито часовете по история и български. Не забравям откъде се тръгнал. Отивам, тръгвам, но винаги се връщам. Защото сърцето и душата ми са тук.
Самолетът се спуска.
Чакат ме близките. Редиците им са пооредели. Но чувам плач на племенник, който ще видя за първи път.
Виждам мама и татко, поостарели, но все така достолепни и горди.
Завръщането е велико нещо.
Стоян Варчев
Лондон – София - Габрово
ПРЕД НОВА ГОДИНА
Пеньо Пенев
Улиците
задъхано тичат,
извиват, а сградите гледат с прозорци
към тях;
на внезапните радости взривът там избухва
в думи и смях.
- Тик-так, тик-так -
тиктака часовникът пак
и тика
колесницата на годината
по стръмнините на дните.
С нас през билото им
скоро ще мине тя!
Ний идем на времето
от дълбините корави, отдалеч идем!
И отиваме
много далеч!
Някой с увиснали празни ръкави
подига очите си,
сякаш издига меч.
О, тия очи!
На тревогата с блясъка мощен
като червени сигнали
те горят
и крещят,
те говорят безгласно,
те предупреждават:
- Мирът е
още в опасност!
А знайте ли?
Знайте ли, хора? -
Едно дете
ще бъде родено наскоро! Едно дете
скоро ще милват ръцете ми! -
Миличкото! Под сърцето ми
вече тупка сърчицето му,
хълца от радост мойта жена.
Мария! Любима!
Само три месеца има
до деня,
когато в къщи
ще станем
трима! Колко е хубаво, че
и тая година
отмина!
Гледайте
колко далеч сме дошли!
Родино,
на прага ти тропа
нова година,
на радости нови тя ще бъде родилка, нали?!
Нека дните й пият
на земята
плодоносния сок
за производство
на цветя
и пшеници!
Силни да бъдат
ръцете!
Размахът -
широк!
Клони и гнезда да има
за птиците,
за хората -
стряха
и песни,
и труд,
а за децата -
майчина пазва и топъл скут!
Хиляди тайни отгатнахме вече!
Времето
нищо от нас не ще скрий!
Ний тръгнахме рано,
от много далече
и много далече
отиваме
ний!
СЛЕД СТУДА И ВЯТЪРА СЕГА Е...
Ана Ахматова
След студа и вятъра сега е
хубаво, че огънят буи.
Пазих ли сърцето си — не зная,
но крадец един го присвои.
Празникът новогодишен тѐче,
розите огъваха стъбло,
а в гърдите си не чувам вече
трепета на пчелното крило.
И едва се сдържам да не плача,
но крадеца по очите знам.
И се плаша само от това, че
свойта плячка той ще върне сам.
