Да чакаш възмездие от правосъдната система е все едно да вярваш в късметите от новогодишната баница
В Лос Анжелис хванаха пиромана, който подпали над 50 коли. Полицията твърди, че е спипала точния човек. Съдът постанови постоянна мярка без варианти за пускане под гаранция. Със сигурност скоро ще научим за повдигнатите обвинения, а след това и каква присъда е получил въпросният гражданин на САЩ. Няма да е малка, бъдете сигурни.
У нас нещата са по-демократични. Съдът пусна трима заподозрени в палене на автомобили. Единият, Юлиан Ковачки, веднага стана медийна звезда, след като даде пространни интервюта в някои медии. В тях отричаше всичко, което преди това бе признал. Някакви репортерки обаче му предоставили думата и като упоени записвали елейните му слова. Няма уточнения защо е казал едно или друго, как така се е озовавал на местата с палежи, защо ту казва, че пиел с приятели, ту че не употребявал алкохол. Нищо подобно. Представиха ни го като жертва на МВР, сякаш указанията им не ги е давал някой редактор, а член на терористичната организация, имаща за цел свалянето на властта. Освен ако не е така, де.
Как става така, че вместо да сме възмутени и бесни, ние седим кротко в офиса, сръбваме кафе и обсъждаме новогодишните празници и късметите от новогодишната баница. Защо забравихме, по дяволите, кошмарните съобщения за масовите палежи на автомобили в София и други градове? И вместо настояване за справедливост и възмездие, приоритетна е темата кой колко се е напил снощи. Може да сме най-бедните в Европа, но със сигурност сме най-големите купонджии. Хора с къса памет. Това е новият български девиз, който ще открият идните поколения, изсечен в скалите на мястото на Мадарския конник...
Плачем и люто се заканваме край горящите коли но когато подпалвачът говори глупости, а апелативният съд го пуска в къщи – мълчим и тъпеем. Което си е вежлива покана към Ковачки да се върне към заниманието си в най-скоро време. Иначе искаме мечтите ни да се сбъднат, животът ни да се промени, но ако може това да стане като в приказките. Пада ти се от баницата „къща” и една сутрин хоп – имаш къща. Така е и с любовта, парите и пътешествието в чужбина. Щом ти се е паднало, значи ти се полага. Е, знаем, че няма как да стане, но много ни се иска. Българинът е олимпийски шампион по вярване в чудеса.
Кризата обаче е тук, можем да я пипнем - застанала на пътя ни и няма как да я заобиколим В такава ситуация дефицитът на справедливост се усеща още по-болезнено. Колкото и да сме романтични, дори ние, българите, не слагаме справедливостта сред късметите в баницата. Защото е нещо много сериозно и не бива да е въпрос на случайност. Несправедливи са ниските доходи и пенсии. Но как да се променят, като коефициентът на полезно действие на труда ни е най-нисък в Европа. Въртим се в шантав кръг: не ни плащат, защото не работим, а не работим, защото не ни плащат. Не знам другаде да има поговорка като нашата: „Змия хващам, работа не хващам”. Обичаме да си сравняваме доходите с другите, но пропускаме да споменем, че брутният вътрешен продукт на Гърция, например, е 9 пъти по-голям от нашия.
За личност на 2011 бе обявен „протестиращият човек”. Добре, но не е ли време за поне една „година на работещия човек”. Година, в която освен на късметчетата, да се уповаваме на ума и ръцете си. За да се случи такова нещо, ще трябва да се простим окончателно с някои митове Пръв в списъка е този за прословутото българско трудолюбие. Също и за това колко сме задружни, милосърдни, справедливи. Да, не са ни чужди тези качества, но отдавна не формират поведението ни и не оглавяват ценностната ни система. Вижте само как се държим, когато нещастие сполети хората край нас. Някой кара пиян, гази и убива, но си траем, защото не сме пострадали лично.
Скачаме и срещу лекарите за лекарски грешки, макар да знаем отлично, че става въпрос за изключения. Да, здравеопазването ни не е каквото трябва да бъде, но затова сме виновни всички. Търпение и толерантност към тарикатите, които не плащат здравни вноски съществуват само у нас. Бедни сме, но безропотно плащаме безбожните цени на фармацевтични монополисти. Чакаме баницата с късмети да оправи положението. Какво направихме за загиналите шестима младежи на Великден в Симеоновград? Подписка във Фейсбук – новият сапун за съвести. Убиецът е на свобода, а през декември 2011 г. Хасковският съд отложи делото срещу него и съучастника му за 25 януари. Адвокатите на Данаил Георгиев дори пледират, че не той е карал в онзи злокобен ден. Справедливостта и възмездието не бяха в съдебната зала и когато се решаваше съдбата на делото „Соло”. Считаният за убиец на двама младежи Илиян Тодоров бе пуснат да си ходи вкъщи, а близките на жертвите изпаднаха в пореден шок. Няколко медии им дадоха думата, след което всичко утихна, а празничните фойерверки заглушиха воплите на почернените семейства.
Дано съдиите, взели решението, са прочели нещичко за възмездието В Перник преди два месеца изчезна (отвлякоха, похитиха – не е ясно още какво) едно 17-годишно момиче. Съмненията, кой знае защо, паднаха първо върху най-близките на Мирослава. Вече 60 дни те продължават да са под натиск. Отношението на разследващите към тях може да бъде наречено всякак, но не и коректно. Но това е последното, за което някой се сеща у нас. В същото време към определени медии „изтече” информация, че семейството на Мирослава е направо „Семейство Адамс”. Близки и познати, вместо да ги подкрепят, вече не им се обаждат, сякаш уплашени бедата да не се окаже заразна... Внушава се, че тези хора и тяхната дъщеря сами са си виновни за трагедията и едва ли не заслужават това, което им се случва. Изпитан трик за оправдаване на бездействие или прикриване на нещо. Дано да греша. И ако имаме самочувствието, че сме все пак гражданско общество, то какво направихме, за да подкрепим тези хора?
Навръх Нова година се разбра, че Алексей Петров, същият, който си науми, че е подходящ за президент и се кандидатира за поста, съди журналиста Николай Бареков за 250 000 лева. Причината е, че Бареков в свои коментари по ТВ7, заявил, че ако се съди по интернет форумите, то взривовете пред офисите на РЗС и ДСБ са 99% дело на Петров. И Трактора, както е известен още Алексей Петров, е понесъл неимуществени вреди. Излиза, че не е важно какво пише във форумите, а това, че Бареков го е изрекъл на глас. В същото време Петров е подсъдим по делото „Октопод”, а обвиненията срещу него в рекет, изнудване и пр. са събрани в близо 200 тома. Не смея да си помисля какъв иск ще заведе срещу съда и прокуратурата Петров, ако почувства, че е понесъл и от тях неимуществени вреди... Ако очаквате да защитя Бареков – познали сте.
И това е принципна позиция, а не колегиален жест. Журналистът не просто има право, той е длъжен да коментира и да отстоява своята гледна точка за случващото се с нас и покрай нас. Не е речено, че всички трябва да са съгласни с нея. Интересно дали Петров ще съди и форумите? А каква ли би била реакцията му, ако правителството бе наложило цензура на медиите и им бе забранило да коментират неговата персона и делото „Октопод”? Щеше ли да обяви, че в страната властва диктатура? Всъщност как да го наричат медиите, за да избегнат гнева му: доцент, бивша барета, специалист по сигурността, екссъветник в ДАНС, бизнесмен, бивш служител на прикритие, политик и учен и спец по банковите лихви, ако изхождаме от официалната му биография или обвиняем, мутра, рекетьор, бандит, изнудвач, мошеник - ако се опираме на обвиненията и 250-те страници на обвинителния акт (тепърва ще бъдат доказвани)? Дано съдът ни избави час по-скоро от това колебание.
Справедливостта и възмездието вървят ръка за ръка. Няма човек, който да не е бил нараняван, ограбен или унижен.
Много са жертвите на престъпление. Всяка една от тях мечтае за отмъщение. Това е най-естествената реакция на човек, който брани и държи на своя свят. Той е готов да се изправи срещу несправедливостта, защото светът му е застрашен, застрашен е животът му и този на близките му. Ако не го стори, животът и бъдещето губят смисъл. Само че пътят на отмъщението е дълъг и труден затова малцина го изминават. Освен това повечето жертви не споделят ценностите на агресора, на престъпника. Но желаят справедливо наказание за виновниците. Екзистенциалният въпрос е: грях ли е да се стремим към възмездие? В 21-ви век изглежда несъстоятелно да мечтаем за мъст и кръв. Затова и правосъдната система е със статут на власт. Само съдът има право да отсъди кое е престъпление и какво да е наказанието за него. Но какво става в случаите, когато това очевидно не се случва? Коя ценностна система би издържала на продължаващо съмнително правосъдие и липса на възмездие за жертвите на престъпления? Знайно е, че общественото развитие зависи пряко от наличието или отсъствието на справедливост.
Самата мисъл, че има възмездие, дава утеха, смисъл, сили и кураж да бъдат преодолени преживените мъки и унижения и човек да продължи напред. Какво се полага обаче на хора, които умишлено или от некадърност лишават обществото от тази възможност? Време е да проумеем, че ако има закон, в който мъничка вратичка дава шанс 1 на 1 милион злото да се измъкне, все някой ще се възползва от нея. И понеже най-често става дума за пари, тя ще бъде използвана в десет от десет случая. Към това трябва да е насочена обществената бдителност и натиск. Защото съществуването на „вратичка” и нейното използване винаги е дело на мафията. Или на дявола – както искате.
Очевидно ще търсим отговорите на тези въпроси и през новата 2012 година. Труден път, но без усилията ни ще се лишим и от последния шанс за възмездие и справедливост. Ще чакаме пак късметчетата в новогодишната баница и ще навеждаме гузно глави, когато децата ни ни погледнат в очите. Някакво достойнство все трябва да ни е останало... Иначе тази страна отива по дяволите. Животът не е сериал, пълен с положителни герои, където доброто винаги побеждава. По-сложен е и бъка от несправедливости. Трябва да вземем нещата в свои ръце, иначе всички отиваме по дяволите. Не е ли ясно...
Огнян Стефанов
