До г-н Борис Велчев, главен прокурор на Република България
Копия:
До г-жа Диана Ковачева, Министър на правосъдието
До г-жа Искра Фидосова, Председател на правната комисия в НС
До Симеон Дянков, Министър на финансите
До техни Превъзходителства посланиците от ЕС
До г-жа Вивиан Рединг, зам. председател на Европейската комисия, Комисар за правосъдие, основни права и гражданство
До медиите
Уважаеми г-н Велчев,
Измина повече от месец, откакто обвинителният акт по Дело № 3214/2010 г. по описа на СГП, срещу Алексей Петров, Антон Петров – Хамстера, Кирил Топалов, Марчело Джотолов, Янко Попов и бившия шеф на отдел “Следствен” във ВКП Цеко Йорданов е публичен факт.
Лично аз не познавам по-скандален документ от този обвинителен акт – изобличаващ връзките на държавата с мафията – и в частност: връзките на мафията с българската прокуратура. Самият факт, че на подсъдимата скамейка редом с най-прочутия български гангстер седи висш прокурор от поверената Ви институция, би трябвало да Ви направи впечатление – и да Ви накара да се запитате как всъщност се е стигнало дотам, че прокуратурата – използвайки своите правомощия и институционален авторитет – е работила в полза на организираната престъпност.
Би трябнало да Ви е направило впечатление и още нещо: този обвинителен акт отдавна е публично достъпен – ала до неговото публично обсъждане изобщо не се стигна. Въпреки скандалния му заряд и потенциала му да осигури четива за седмици наред, този скандален документ беше подминат от българската журналистика.
Причината за това би трябвало да ви е добре известна. Уникалната предпазливост на медиите по тази тема се дължи на един единствен фактор: страха. Той беше причината за Алексей Петров и добре известните му връзки с поверената Ви институция да се мълчи години наред. Той е причината да се мълчи дори сега, когато същият Алексей Петров е на подсъдимата скамейка.
Този страх не говори добре за работата на прокуратурата. Нито за държавата, чиито интереси би трябвало да защитава тази прокуратура. За да бъде преодолян този страх – както и за да бъде преодоляно недоверието на българина към съдебната система – е много важно това дело да бъде приключено, като подсъдимите получат присъди, съответни на извършените от тях престъпни деяния.
Първите предпоставки за това вече са налице – и се съдържат в самия обвинителен акт. От събраните доказателства личи, че макар и с известно закъснение, г-н Светлозар Костов, прокурорът по това дело, си е свършил съвестно работата.
Има обаче известно несъответствие между събраните от него данни за извършена престъпна дейност и фигурите, които виждаме на подсъдимата скамейка. Някои особено отговорни извършители липсват – и липсата им осезателно се чувства, г-н Велчев.
Липсва например Вашият предшественик – бившият главен прокурор Никола Филчев. Тази негова липса е трудно обяснима, като се имат предвид обстоятелствата по делото.
Защото – позволявам си дебело да подчертая това – в случая не става дума за поредното от обичайните дела срещу организираната престъпност, каквото би било едно дело срещу Маргините например. Става дума за едно символно натоварено дело, при което в центъра на вниманието е основният посредник между държавата и престъпния свят. И става дума за безпрецедентния случай, в който едно лице е служител на службите за сигурност – и в същото време извършва престъпна дейност, използвайки именно тези си позиции.
Този прецедент не е безобиден. Той подрива националното ни достойнство като нормална и правова държава – и разколебава доверието в България като член на Европейската и Евроатлантическата общност. Това ни заставя да потърсим отговор на един много простичък въпрос: чия е вината за това, че се е стигнало до ситуацията един от най-видните български гангстери да се окаже на високи позиции в българските служби за сигурност – и да се възползва от тези си позиции, като впрегне в полза на престъпните си деяния отговорни институции като МВР и прокуратурата?
Алексей Петров
В хода на разследването срещу Алексей Петров често се задаваше въпроса кой именно го е “внедрил” в НСС – откъдето бившият служител на ДС започва новата си кариера в тайните служби на нова България. Обвинителният акт дава отговор на този въпрос: Алексей Петров е назначен като експерт в “Оперативно внедряване” на НСС на 23.02.2001 г. със заповед на министъра на МВР Емануил Йорданов – по предложение на ген. Атанас Атанасов.
Това обаче е само половината от истината. Другата е свързана с повече от странните мотиви за това назначение. Искането да заеме такава позиция е било лансирано от майор Николай Начев, шеф на направление в НСС, който е заявил пред ген. Атанасов, че лично главният прокурор Никола Филчев настоява за това назначение – и че главният прокурор е изложил “аргументация в подкрепа на назначаването на Алексей Петров, тъй като последният бил полезен на прокуратурата във връзка с някакви разследвания...”
Малката подробност е, че тъкмо Николай Начев е оперативният работник на агента от НСС – бившия старшина от ДС Алексей Петров. И също – че след напускането на НСС Николай Начев започва работа като директор на една от компаниите, свързани с “Лев Корпорация” и контролирани от Алексей Петров. Да ви говорят нещо тези обстоятелства? На мен – да.
Едва ли трябва човек да е пророк, за да узнае какви са тези “някакви разследвания”, за които става дума. Зад тези думи се крият цяла серия престъпления срещу правосъдието, извършени от главния прокурор и негови приближени – и свързани с опитите да бъде отстранен и неутрализиран прокурорът от ВКП Николай Колев – основният противник на Никола Филчев в средите на магистратите – който приблизително по същото време дава скандалното си интервю пред “Медиапул”, в което заявява, че главният прокурор страда от психическо заболяване. Активното мероприятие срещу него, задвижено от НСС и персонално от Николай Начев – именно по искане на главния прокурор, се нарича ДОР “Комбинатор” – и е вероятно най-абсурдният документ, сътворен от българските служби за сигурност в цялата им история.
Това дело за оперативна разработка се базира върху справка №В 4810 от 4 май 2001 г., която Начев е успял да пробута за подпис на своя началник ген. Атанас Атанасов. Тази справка съдържа показанията на едно-единствено “доверено лице” с кодово наименование “сестрата”, без каквито и да било разследвания и доказателства към неговите твърдения.
Последните са невероятни: твърди се например, че прокурорът Николай Колев “участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества”. Доказателства за това няма. Но пък се посочва кои са неговите съучастници: Орлин Аврамов, Димитринка Калайджиева, Руско Карагогов и... Николай Колев-Босия. Твърди се, че наркотиците се изнасят по следния абсурден начин: товарят се в празни 50-тонни бъчви (!) и се прави фиктивен износ на вино за Япония.
Там обаче лъсва друг един герой, мастит наркобарон и перач на пари – Маргарит Тодоров, шеф на “Домейн Бояр”. При неговото споменаване става ясно и коя е “сестрата” – особено при твърдението, че Маргарит Тодоров е убил Роза Георгиева, за да получи цялата собственост върху “Домейн Бояр”. Доверителят на Николай Начев е не друг, а именно Донка Митева – като вероятно кодовото име “Сестрата” се дължи на факта, че тя е сестра на Роза Георгиева, известна и като “винената царица”.
Същата беше основен фактор в тъй нареченото гражданско движение „Истината за Алексей Петров” – заедно с учителката от Плевен Иванка Славчева. Нейната зависимост от бившата барета е толкова силна, че не се поколебава да ограби дори и собствения си племенник – сина на Роза Георгиева - Андрей Янев – и да остави неговото имущество в ръцете на Алексей Петров.
Става дума за една грандиозна постройка на бул. “Цар Борис III” № 136 В” на стойност поне няколко милиона евро, която е строена от фирмата „Роза и Ко” – и в която днес е базиран софийският офис на “Лев корпорация”. Прехвърлянето на този имот става чрез договор с охранителната фирма “Атлас”, за която често се говори в обвинителния акт – и която тогава е управлявана от обвиняемия днес Кирил Топалов. Договорът, сключен от Донка Митева, е абсурден. Тя се ангажира да плати на “Атлас” цели 650 000 дойче марки срещу охраната на “Роузленд”, както след много пренаименования се казва присвоената от нея компания (присвоена впрочем с фалшиви протоколи и за сметка на нейния законен наследник Андрей Янев). “Сестрата” подписва и запис на заповед, с който залага сградата като гаранция за сделката. Този запис на заповед всъщност е изцяло фиктивен – сключен е за изключително кратък период – и след като никой не изплаща дължимите 650 000 дойче марки, „замъкът” преминава в ръцете на „Атлас”, а Топалов директно го прехвърля на Алексей Петров-Трактора.
Вероятно ще се запитате за мотивите, които предполагат нейната зависимост от Алексей Петров. За съжаление тези мотиви са свързани именно с дейността на поверената Ви институция. Смята се, че Донка Митева е източила от фирмата на покойната си сестра близо 27 милиона дойче марки – като това е направено чрез фалшиви фактури. За това източване е започнало следствие през 1999 г., което през 2004 г. е приключило с констатация за престъпление – до съд обаче не се стига, тъй като Алексей Петров използва влиянието си върху Филчев, за да “смачка” това дело. Всъщност именно тази защита е заплатена със замъка на Винената царица, който днес е централен офис на “Лев корпорация” – и е известен вече като “замъка на Алексей Петров”. Тази афера впрочем е един от красноречивите примери за брака по сметка между мафията и прокуратурата.
Всичко казано от Донка Митева в този доверителен разговор с Николай Начев е не само и просто лъжа – невероятна нелепица е дори само фактът, че една служба за сигурност може да предприеме каквото и да било въз основа на подобен налуден донос. Думата обаче не е точна. Става дума не за донос, а за предварително режисирани показания, които покриват определени интереси. И за лъжи, но лъжи с много характерна окраска: в тях се преплитат интересите на двама човека: на Никола Филчев и на Алексей Петров. При това твърденията са стратегически прицелени към това да засегнат и фигури, свързани с второто активно мероприятие, подготвяно срещу Николай Колев – опитът да го обвинят в помагачество при убийството на Надежда Георгиева.
Според тях лицата, които били разпространявали наркотици в половин България, се покриват с това второ оперативно мероприятие – като част от фигуриращите в тези показания ще бъдат нарочени като преки извършители на убийството.
Връзката не е случайна – към момента на смъртта си Надежда Георгиева е служител на Алексей Петров, а хората, констатирали смъртта й, са също негови служители. Не друг, а тя е адвокатът, който осигурява правно незаконното прехвърляне на собствеността на сградата на “Цар Борис ІІІ”.
Нейната смърт е много, ама много пряко свързана с бившия главен прокурор, който може би е и реалният извършител на убийството. От жалбата на Димитрина Калайджиева до шефа на отдел “Следствен” на ВКП Павел Павлов относно драстичния начин, по който е била разпитвана от софийските следователи, ясно личи, че убитата адвокатка е посредничила при предаване на подкупи от страна на подземния свят към определени прокурори – в това число и главния такъв – и че е била в интимни отношения с него, но е имала лошия навик тайно да документира свързаните с корупция срещи. Дори в обвинителният акт на прокуратурата срещу Алексей Петров се цитират свидетелствата на Орлин Аврамов, обвиняем по същото това скалъпено и съшито с бели конци дело, за последния му разговор с Надежда Георгиева, която е и бивш негов служител – в който разговор тя му доверява, че държи главния прокурор “за топките” – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата.
Би трябвало да познавате – ако не обвинителния акт за най-прочутото дело срещу организираната престъпност, водено по време на Вашия мандат, то поне жалбата на Димитринка Калайджиева, г-н Велчев. И би трябвало да я познавате, защото лично аз Ви я връчих в ръцете по време на поискана от Вас среща във Вашия кабинет – преди повече от година време.
Съзнавам много добре Вашата надежда тази среща да остане конфиденциална – и наистина съжалявам, че днес ми се налага да отворя дума за нея – което не е съвсем джентълменско от моя страна. Причината за това е Вашето бездействие – липсата на последствия относно всички неща, за които тогава говорихме. Тогва Вие заявихте, че сте се убедили в съпричастността на Вашия предшественик към убийството на Надежда Георгиева – и се каните да разпоредите неговото арестуване. Оставих Ви някои документи във връзка с този случай и си тръгнах с впечатлението, че този въпрос е решен. За съжаление не последва никакво действие от Ваша страна. Защо, г-н главен прокурор?
Мога да предположа, че някой Ви е разубедил относно застъпваната тогава от Вас презумпция, че алибито на Никола Филчев с отпътуването му до Либия е до голяма степен разколебано. Сигурен ли сте обаче, че данните, които получавате за това пътуване, изобщо отговарят на истината? И ако сте сигурен, как ще тълкувате например скорошните съобщения в печата за изявлението на новия министър на външните връзки на Либия Абдел Ати ал Обейди, според когото – съгласно засекретените по времето на Кадафи данни за международните контакти на джамахирията – българският правителствен самолет не е кацал на територията на Либия нито на 27-ми, нито на 28-ми февруари 2000 г.
Как ви звучи това, г-н Велчев? На мен ми звучи като прикриване на убийство от най-високите инстанции в държавата. Ако това е вярно, алибито на Вашия предшественик просто отива на кино. Мотивите му за ликвидирането на ямболската адвокатка обаче са повече от очевидни. Или може би не Ви вълнува това дело, г-н Велчев?
Би трябвало да Ви вълнува, тъй като заради него на България на практика беше наложена предпазна клауза във връзка със състоятелността на българското правосъдие – с отказа на британския съд да изпълни искането на българската прокуратура за екстрадиция на Димитринка Калайджиева, обвиняема за убийството на Надежда Георгиева. Знаете ли обаче как се е стигнало до формулиране на това обвинение – и какви следствени и прокурорски мерки са взети, за да се стигне до внасянето му в съда? Или и това не Ви интересува, г-н Велчев? Би трябало да Ви интересува, тъй вероятно като тъкмо това е искал да Ви разкаже отстраненият от това дело следовател Илия Илиев, който почина, докато чакаше пред кабинета Ви да го приемете. За разлика от Вас обаче аз съм разговарял много подробно с него – разговарял съм часове наред и пред свидетели – и знам за това дело повече, отколкото е здравословно да се знае.
Знам например как то е било засекретено с най-високата степен на секретност – допустима само при дела, които засягат националната сигурност на България. Как е било наблюдавано от петима висши прокурори – до един близки на Филчев – и как следователят през ден е бил викан в кабинета му и му е внушавано да повдигне обвинение срещу Николай Колев. Как в един момент, след като е получил по телефона съобщение за това, че Върховния административен съд е възстановил Николай Колев като прокурор от ВКП, Филчев е изпаднал в истерия и е помолил Илия Илиев да “смачка” това дело.
Това не са просто изстъпления на един самозабравил се главен прокурор, г-н Велчев. Това са престъпления – при това тежки престъпления. Спрямо които отказът да се предприемат действия за разследването им също е престъпление.
Филчев пред микрофоните
И нека все пак Ви напомня – в обвинителния акт срещу Алексей Петров гъмжи от данни за разни смачкани дела в интерес на подсъдимия, за които тепърва ще стане дума в това писмо. Само че Филчев мачкаше не само дела, той мачкаше и хора. На подсъдимата скамейка до Алексей Петров днес стои бившият шеф на отдел “Следствен” към ВКП Цеко Йорданов. Обвинен е, че е възпрепятствал разследване на престъпление, извършено от партньор на Алексей Петров – един от тъй наречените “чужди инвеститори” в “Лев инс”. Този човечец има манталитет на портиер – той никога не би извършил каквото и да било, което да не му е наредено изрично от “шефа”. Точно той е човекът, който прекрати делото за самоубийството на прокурора от ВКП Николай Джамбов.
До това самоубийство се стигна благодарение на системния тормоз, упражняван по нареждане на Филчев от Спартак Дочев и близки нему люде – при което Джамбов се застреля в кабинета си, като остави предсмъртно писмо, в което пишеше: “Ако главният прокурор има съвест, да си подаде оставката.”
В акта на Цеко Йорданов за прекратяване на следственото дело това писмо изобщо не се споменава – независимо от факта, че е било прочетено лично от тогавашния шеф на Висшия административен съд Владислав Славов – който лично потвърди пред мен неговото съдържание. За сметка на това към половината от този документ се сътои от стратегически подбрани извадки от стихотворения и лични писма, чиято единствена цел е да дискредитират покойния!
Започнатото от Николай Начев дело за оперативна разработка (ДОР) е имало за цел да се смачка поредния непослушник – и вече доста по-сериозен враг на главния прокурор – Николай Колев. Именно мащабът и манипулативният заряд на последвалите операции дават представа в каква държава живеем – и доказват, че под вещото ръководство на хора като Никола Филчев прокуратурата просто се е превърнала в присъдружна на мафията организация.
Атаката срещу прокурора Николай Колев е осъществена с цялата мощ на репресивния апарат: за неговото отстрелване се грижат поне една дузина висши прокурори, а самите акции неизменно се провеждат от баретите на Филко Славов – и най-често под неговото лично ръководство. Особено зрелищна е тази на 31 май 2001 г. – когато над 60 маскирани и тежко въоръжени барети от СОБТ атакуват базите на винзавод “Старата изба – 1924” в Ямбол и Веселиново, натръшкват на земята в белезници служителите и извършват обиск в търсене на наркотици и оръжие, завършил с нулев резултат.
Характерна подробност е, че баретите пристигат с рейс на “Кремиковци АД” (по това време охраната на комбината се държи от Алексей Петров и Филко Славов, за което закъсалият металургичен гигант плаща по 700 000 лв. месечно, докато това дуо използва присъствието си там, за да върти сделки с участието на Дамбовците.)
Акцията, наподобяваща по-скоро бандитско нападение, е извършена, без да е уведомена местната съдебна власт и без да е искано разрешение за претърсване; самите барети са били инструктирани в сюрреалистичен маниер – че ще атакуват гнездо на изключително опасни престъпници – казали са им нелепици от рода на това, че зад оградата на винпрома се разхождат лъвове на свобода.
Ден по-рано, на 30 май 2001 г., е направен първият опит Николай Колев да бъде “заловен” с наркотици – за което се прави наистина впечатляваща организация. Самият той описва обстоятелствата по това активно мероприятие в жалба до ВСС от 12.06.2001 г. – която със сигурност ще представяла интерес за някой хроникьор на абсурдите на прехода.
Разбира се, висшочайшият Висш съдебен съвет не обръща никакво внимание на тази жалба – въпреки че тя уличава зам.-главния прокурор Христо Манчев в извършване на углавно престъпление. Нещо повече – никой не обръща никакво внимание на нито една от жалбите на Николай Колев и съпругата му Нанка Колева – а те са повече от дузина. Писани са до всякакви инстанции – и във всяка от тях се съдържа предупреждението, че се подготвя манипулативно набеждаване на Колев в несъществуващо престъпление – и че главният прокурор няма да се спре пред нищо в тази своя лична война – включително и пред физическо унищожение.
По-късно всички тази институции са правят на ни чул, ни видял: никой не бил подозирал какво ще се случи с Колев, той дори не бил предупредил и прочее... Истината е точно обратната – Колев много добре е знаел какво ще му се случи – включително е бил наясно с конкретния сценарий, програмиран от заложените в ДОР “Комбинатор” измишльотини – знаел е съвсем конкретно как ще пробутат обвинението в причастност към търговията с наркотици – и не само го е знаел, но и го е описал и пред институциите, и пред медиите. Изпращал е жалби до ДНП, отново до ВСС, до министъра на МВР Емануил Йорданов, до президента Петър Стоянов – всички те са оставени без последствие.
На 1 юни 2001 г. Николай Колев споделя пред в. “Дневник”, че главният прокурор подготвя провокация спрямо него: “Колеги вече ме предупредиха, че е наредил да ми спретнат провокация, като ме задържат с подхвърлено оръжие и наркотици.”
Три седмици по-късно – на 20 юни 2001 г., е осъществена операцията, за която Николай Колев предупреждава предварително медиите, министъра на МВР и ВСС. Отивайки да си купи вестници, той е грубо повален на земята и арестуван при акция, ръководена от прокурорите Цеко Йорданов и Петьо Петров при участието на барети от СОБТ и на офицера от НСС Николай Начев. Според неговата писмена защита пред ВКС от 18.04.2002, чийто състав прекратява делото срещу него, лично Петьо Петров е подхвърлил найлоново пликче с нищожни количества наркотици сред вещите, намерени в джоба му при обискирането.
По-късно тогавашният министър на МВР Емануил Йорданов признава пред медиите, че е разрешил използването на СОБТ по персонално настояване от страна на главния прокурор с презумпцията, че Николай Колев е опасен престъпник.
Сам по себе си този случай представлява тежко престъпление по няколко члена от НК – като отговорността пада върху Филчев, защото акцията е проведена по негово искане – и защото лично той я е аргументирал пред министър Йорданов с измислената от него и Николай Начев презумпция, че Николай Колев е опасен наркотрафикант. И тъй като няма никаква логика един опасен престъпник да съдейства за собственото си изобличаване, разхождайки се с доказателства за своята престъпна дайност в джоба си в момент, в който му е добре известно, че се готвят да го арестуват, то единствено логична остава другата възможност – че става дума за целенасочена провокация.
Същата се свързва най-малкото с текстовете за набедяване при особено утежняващи вината обстоятелства – едно престъпление, напълно достатъчно, за да бъде незабавно арестуван и съден бившият главен прокурор – стига, разбира се, да има реалната воля за разнищване на тази срамна сага – най-срамната в правораздаването ни от последните 20 години.
Нещата обаче не приключват с тримесечния престой на Николай Колев в следствения арест. В крайна сметка делото е прекратено от съда, най-сетне установил, че той има имунитет и не може да бъде съден. Като заключение към тази одисея може да бъде посочен един дребен, но съществен детайл, по който може да се съди доколко верни са твърденията, че не е сезирал правоохранителните органи за това, че се е чувствал застрашен. Неговото заявление от 01.09.2001 г. до Главния секретар на МВР започва със следното: “От месец януари 2001 г. Главният прокурор Никола Филчев води лична война на унищожение с мен.” И се прави следното предупреждение: “Поради психичното си заболяване Филчев ще продължи опитите си да ме отстрани по всеки възможен начин.” И това писмо остава без отговор и без реакция от страна на МВР – а между впрочем главен секретар на МВР към тази дата е вече днешният премиер, Бойко Борисов.
Междувременно се задълбочават аспектите на кризата в прокуратурата, предизвикани от налудното управление на Филчев. Разхиря се скандалът покрай моето открито писмо до ВСС, в резултат на което върховният орган в съдебната власт поиска, но не получи оставката на главния прокурор. Покрай всичко това връчих в ръцете на тогавашния правосъден министър 105 документа, свързани с моите твърдения – и една не малка част от тях се отнасяха към активното мероприятие срещу прокурора Николай Колев.
Неговото име фигурираше и в списъка на тези, които препоръчвах да бъдат изслушани от ВСС по повод безчинствата Филчеви. За жалост ВСС изслуша само неколцина от посочените свидетели – и пропусна неговото име. Във връзка с това той за последен път сезира тови върховен орган на съдебната власт с думите: “Тъй като от физическите лица аз съм пострадал в най-тежка форма от престъпната дейност на Филчев и съучастниците му, а освен това в пряк смисъл на думата съм се превърнал в експерт по проблема “Филчев”, настоявам да бъда изслушан от ВСС по въпроса, след като нито една от жалбите ми не е разгледана от ВСС, а те касаят точно разглеждания въпрос”.
Разбира се, и това искане остава без отговор. Седемнадесет дни по-късно – на 28 декември 2002 г. – прокурорът от Върховната административна прокуратура Николай Колев беше убит. На 30 декември сутринта бе намерено и безжизненото тяло на Владимир Димов, бивш психолог от отряда на баретите, напуснал след скандал с Филко Славов.
Бях един от последните, които са разговаряли с Николай Колев за Филчев и свързаните с него проблеми. Беше по Коледа – на 24 или 25 декември, в пицария „Виктория”, на ъгъла на „Граф Игнатиев” и „Евлоги Георгиев” (сега там е някакъв магазин). Той поиска среща, за да ми даде важни документи, свързани с убийството на Надежда Георгиева. (Бяха важни наистина – предадох ги на следователите по делото, а отделно и на Вас, г-н Велчев.)
Стори ми се доста разтревожен и притеснен – и го попитах какво има, дали притесненията му са свързани с приближения на Филчев Спартак Дочев; тогава той беше обявил, че напуска прокуратурата и се връща към охранителната си дейност – имаше версия, че целта на тази смяна на професионалната ориентация е да се справи физически с някои от противниците на Филчев. Николай се усмихна. „Мани го тоя Спатак Дочев, кой му обръща внимание на него” – каза той. И продължи по-сериозно: „Но очаквам Алексей да ми скочи.”
Алексей Петров му скочи. За мен това е най-вероятната хипотеза за неговата смърт. Предполагам – по нареждане на Филчев, който имаше доста сериозни основания да се безпокои – и заради убийството на Надежда Георгиева, и заради делата, които Колев беше завел срещу него. От първото – за легитимността на неговия избор – главният прокурор се изплъзна, като манипулира тогавашния председател на Върховния касационен съд Христо Данов чрез досието на неговия син – варнеския гангстер Веселин Данов. Но Николай Колев замисляше второ – с искане до Никола Филчев да бъде поставен под попечителство като невменяем. Освен това работеше в една твърде опасна и за Алексей Петров насока – с недоволните от отряда на баретите, като именно за това му помагаше и Владимир Димов, не случайно убит само ден по-късно.
Кой е персоналният извършител на това убийство е публична тайна. Според оперативни работници, започнали разследването непосредствено след убийството, са засечени разговори с GSM-и в близост до събитието. Евентуалните убийци са двама – две барети, приближени до Алексей Петров: Гълъбин Георгиев и Кирил Стоянов – Дългия. Вторият между другото е подозиран и като един от биячите, които пребиха почти до смърт Огнян Стефанов.
Трактора в съдебната зала
Относно поръчителството за това престъпление не е трудно да се изгради състоятелна работна хипотеза. Достатъчно е да се запитаме едно: кой е имал интерес да го извърши. Същият въпрос би трябвало да си зададем и по отношение на убийството на Надежда Георгиева – и по отношение на Владимир Димов. Става дума за свързани в една верига престъпления – които в своята комплексност са предполагали пълната зависимост на Николай Филчев от Алексей Петров и Филко Славов – и следователно възможността последните двама да използват прокурорската институция като чадър за престъпните си действия. Тайната около смъртта на Надежда Георгиева и съпричастността на главния прокурор към тази тайна е гарантирала неговата подчинена позиция спрямо бившите барети, които фигурират в докладите на МВР като “оперативно интересна” формация.
Няма как да не констатираме, че Филко Славов и Алексей Петров в пълна мяра са се възползвали от тази възможност. Това е и причината, поради която техните действия никога не попадат под ударите на закона – а другите престъпни групировки избягват да делят мегдан с тях – тъй като знаят, че зад “бившите” барети стоят и настоящите такива.
Има не малък брой доказателства за това в обвинителния акт на прокуратурата. От него става ясно, че обвиняемият Алексей Петров “е изградил и използвал през годините връзки с представители на различни институции от изпълнителната власт и другите власти” – и че целта на тези контакти е била “лобиране в полза на бизнес-структурата, защита на пазарните й интереси и получаване на изпреварваща информация”. Посочват се и някои от конкретните политически фигури, работили в полза на Алексей Петров и неговите не дотам пазарни структури – като например Димитър Луджев, бивш вицепремиер и бивш министър на отбраната, които потвърждава, че през 1998-1999 г. е лобирал за това “Лев Инс” да получи лиценз за застрахователна дейност. Безкрайно интересно е дали, когато е лобирал в полза на това застрахователно дружество, Луджев е бил наясно, че близо половината от неговите капитали са придобити чрез рекет – и че като “външни инвеститори” се представят мними акционери, един от които съвсем скоро ще бъде уличен в сто процентово криминално престъпление.
Мафиотското срастване между организирана престъпност, изпълнителна и съдебна власт е шокиращият аспект на казуса Алексей Петров. То е осъществено на много равнища – както на нивото на “босовете” чрез обвързващата връзка между Филчев, Алексей Петров и Филко Славов, така и на нивото на “обикновените” рекетьори – всички те са разчитали на определени позиции в полицията и прокуратурата. Ето едно свидетелство “отвътре” – дадено от Теменужка Кайлитска, служителка в структурите на Алексей Петров: “...винаги преди да тръгнат към някой длъжник, се правеше проучване и се знаеше всеки един къде живее, колко члена е семейството му, какви имоти има. Част от информацията я получаваха директно от полицията, от досиетата на хората там, те си имаха хора навсякъде в полицията, не веднъж съм виждала у тях характерните за МВР разпечатки... Освен това имаха практиката да се подсигуряват на местно ниво с местните мутри, да подготвят почвата, и задължително човек от полицията. В смисъл, ако стане някакъв инцидент, и ги заключат, максимално бързо да бъдат освободени или полицията въобще да не се намесва.”
В дългия над двеста страници обвинителен акт има доста случаи, в които полицията въобще не се намесва. Има обаче и други едни, по-интересни случаи, в които прокуратурата се намесва, но не в защита на жертвите на добре организирания рекет, а в защита на престъпниците. Така е например при изнудването на Валентин Шотев – когато в резултат на подадените серия жалби от изнудвания Шотев и съпругата му, в крайна сметка е заведено дело за набедяване и е внесен обвинителен акт срещу самите тях – като прокурорът по делото Чудомир Спасов директно е споделил в разговор с Шотев, че нареждането на главния прокурор е това дело да бъде внесено в съда.
Абсолютно идентична е историята с най-тежкото изнудване, свързано и с опит за убийство – над банкера Георги Петракиев Цветанов. Когато непосредствено след убийството на Николай Колев дадох показания първо в дирекция Национална полиция – пред Бойко Борисов и поне още петнайсетина криминалисти, а след това и в Националната следствена служба, аз оповестих пред журналистите една от жалбите, подадени от Цветанов – заради което бях подведен под отговорност за клевета от Алексей Петров – въз основа на абсолютно същите твърдения, които сега са доказани и фигурират в обвинителния акт.
Само че тогава подобни жалби са имали обратен ефект – като не само че самите жалби са блокирани и потърпевшият Цветанов не само че е подведен под отговорност, но той е и арестуван във връзка с тези обвинения и прекарва три месеца в следствения арест – като на него, измамения, му скалъпват дело за измама. Напълно релевантни за странната ситуация, в която се намира българското правораздаване, са думите на друг един потърпевш от същото това изнудване – Свилен Николаев: “В определен период от време имах чувството, че ако пусна жалба до МВР, все едно я пусках до Алексей Петров...”
Фактът, че бившата барета, пионер в силовото застраховане и някогашен съдружник на Златко Баретата в “Левски – Спратак”, стига до позицията главен съветник на Петко Сертов в ДАНС (а според ред сведения всъщност управлява агенцията) е достатъчен показател за здравината на тези му връзки. Че основната му функция е да поддържа контактите между държавата и престъпния свят личи от факта, че именно той на свой терен организира скандалната среща между министъра на вътрешните работи Румен Петков и тъй наречените “братя” Галеви. Но може би най-драстичният прецедент на тази симбиоза между престъпността и властта е казусът с лиценза на “Лев инс” – и с факта, че една застрахователна компания може да се учреди и да просъществува и до ден днешен със заграбени чрез рекет пари, чрез насилствена принуда за прехвърляне на акции и с помощта на мними външни инвеститори, които продължават да притежават дялове в корпорацията – като поне единият от тях е уличен в криминално престъпление, извършено в България.
Става дума за Меир Хаим Овадия, роден в България, с българско и израелско гражданство, собственик на “Рахити Меир Класик”, която през 1998 г. придобива около 50% от дяловете в бившата ЗК “Левски-Спартак” АД – и заедно с Якоб Вайнингер и фирмата му “Яад Пирзул 1984” става основен акционер в уж новоучредената “Лев Инс”. Причината за тази хватка е, че лицензът на предишното дружество е отказан поради водените от МВР оперативни разработки, свързани с рекет и силово застраховане.
Същият този Меир Хаим Овадия заедно с израелските граждани Нафтали Рофе и Цион Шерер, провежда трансакции от чужди дебитни карти, като по този начин си присвоява повече от един милон лева. Сумите са теглени в “Замъка Хранков” с устройство, предоставено им от собственика на хотела Пламен Хранков, когото са въвели в заблуждение относно целта на трансакциите.
Меир Овадия убедил своите партньори, че “в София няма проблеми” и прави каквото си иска. И наистина е нямал проблеми – до 02.10.2001 г., когато двамата му съдружници са заловени при опит да изнесат големи недекларирани суми във валута – а той е привлечен като обвиняем по започналото срещу тях наказателно преследване.
Той, разбира се, веднага се свързва с Алексей Петров, който прави нужното внесената от него молба за снемане на обвинението и отмяна на мярката му за неотклонение да бъде уважена – което е извършено от прокурора Цеко Йорданов, без той да се допита до никого от компетентните по това дело институции и работещите по него прокурори. След което Меир Хаим Овадия напуска страната – а за следователите намесата на Цеко Йорданов е ясен знак, че по обвинението срещу него повече не трябва да се работи – и той наистина не е потърсен – включително като свидетел.
Неговата компания “Рахити Меир Класик” е една от двете израелски компании, на които се прехвърлят капиталите на ЗК “Левски-Спартак”АД – в качеството им на външни инвеститори. През 1998 г. обаче – в критичния момент, в който се решава съдбата на застрахователния лиценз, към 49% от капитала на дружеството е собственост на Георги Цветанов и още неколцина доведени от него лица. Всички те са принудени чрез заплахи и фалшиви джира, а понякога и открито насилие, да прехвърлят дяловете си на двете израелски фирми – като по-дребните акционери ги прехвърлят на “Яад Пирзул 1984”, а акциите на Цветанов са прехвърлени персонално на Меир Овадия – като представител на “Рахити Меир Класик”. Последното е станало по традиционния за подобни “застрахователи” начин – чрез бой. Като пример може да се посочи случаят с прехвърлянето на всички акции от компанията на Георги Цветанов “Геоком” на името на Меир Овадия – като този прецедент далеч не е най-драстичният в сагата на неговото пълно ограбване:
“...Това се случи отново на Телеца, отново бях извикан да се явя там от Алексей в стая, за която знаех, че е негов личен офис. До този момент още не бях подписвал договор за прехвърляне на акциите. Тогава като влязох в стаята, ми направи впечатление, че на бюрото ... имаше един огромен нож с острие може би 30-40 сантиметра, беше ловджийски нож, тъй като самият съм ловец, се направих извода, че ножът не е бутафорен. Аз самият имах подобен нож, само че този беше доста по-голям, беше като мачете. На бюрото имаше и пистолет... и една книга, на която с големи букви в заглавието пишеше “Мосад”. Алексей Петров много добре видя, че книгата привлече погледа ми, и ме изгледа някак победоносно, като че ли искаше от мен да направя някаква асоциация какъв потенциал имаше той. С влизането Алексей Петров започна да ме унижава, да ме нарича “престъпник”, “грабител на народа”, “измамник”, “боклук”, но той “щял да ме излекува”. Каза ми, че съм му донесъл огромни щети, които съм нямал потенциала да възстановя, че не знам къде съм попаднал и че съм създал проблеми на много високопоставени хора, освен на него. Каза ми, че иска от мен по най-бързия начин да прехвърля акциите си от застрахователната компания и от “Геоком”. Посочвайки ми различните оръжия, които беше складирал на бюрото, ми каза да си избера с кое точно да ми помогнел да взема решение. Каза, че ако това не помогне да взема решение, щял да ми помогне с това – и посочи една военно-полева лопата. Аз се разтреперах от страх и ужас, до този момент той стоеше зад бюрото си прав, все едно че чете присъда, така изглеждаше, като явно за да довърши сценария, излезе иззад бюрото и ме удари в областта на слънчевия сплит с каратистки удар, при което аз паднах на един фотьойл или диван, след това ме удари с юмрук по темето, вече отгоре, отвисоко. Изгубих всякаква кондиция, той се обади по телефона и каза да подготвят документите за фирмата. Заведе ме в една от заседателните зали и там впоследствие донесоха договора за продажба на дяловете.”
Три години по-късно Алексей Петров измъква своя съдружник Меир Овадия от ръцете на българското правосъдие. Източващият чужди карти негов приятел обаче остава съдружник в “Лев Инс”, където и до ден днешен притежава 25, 173% от акциите. С една малка подробност: прехвърлил е на Ина Павлова, с която Алексей Петров живее на съпружески начала, правото да управлява това дялово участие. Изглежда и други акционери са постъпили по същия начин – тъй като днес Ина Павлова контролира към 90% от акциите на застрахователната компания.
От тези факти, г-н главен прокурор, следват следните неизбежни изводи:
1. Застрахователната компания “Лев Инс” е създадена с участието на съдружник, извършил престъпление на територията на България.
2. Застрахователната компания “Лев инс” е създадена с акционерно участие, присвоено незаконно и насилствено от акционери на ЗК “Левски-Спартак” АД, притежаващи близо половината акции на същата.
3. Двамата еврейски инвеститори, чрез които ЗК “Лески-Спартак” АД успява да се сдобие с лиценз, преобрлазувайки се в “Лев Инс”, са формални такива – всъщност в крайна сметка контролът над тази застрахователна компания остава в ръцете на Алексей Петров – но упражняван чрез приятелката му Ина Павлова.
Какви ще бъдат Вашите изводи от тази ситуация, си е Ваша работа. Ако Вие – и съответно министърът на финансите, до когото също отправям това писмо, сте на мнение, че е редно подобно сплитане на престъпления, насилствено прехвърляне на корпоративна собственост и фиктивно регистриране на външни инвеститори – това ще е чисто Ваш морален избор.
Или че е редно насред София да застрелят висш прокурор – и делото за това да тъне в неизвестност и забрава, а най-заинтересованите от това убийство лица да си живеят спокойно живота и дори да бъдат пращани като посланици на България за добрата им дотогавашна служба.
Или, че е в реда на нещата висши прокурори да се самоубиват поради драстичния натиск на техни колеги, а после дори управата на съдебната палата да разпореди да се късат техните некролози от стените.
Или че е обичайно убийствата да бъдат наричани самоубийства – преди още полицията да е раследвала каквото и да било по конкретния случай.
Или, че е нормално висши прокурори и агенти от тайните служби да кроят съвместни оперативни мероприятия с подхвърляне на наркотици и оръжие.
Или, че е допустимо гангстер, работещ на прикритие като служител на най-мощната ни тайна служба, да поръчва убийството на виден български олигарх на служител от Националната служба за охрана – и да се появят сведения, че не друг, а самият български президент е посредничил за изглаждане на конфликта помежду им – а Вашата институция да пренебрегне изцяло това публично казване – още повече последвано от нападение срещу изказващия го.
Или, че е възможно да се прекроява времето на полета и маршрута на правителствен самолет, за да се осигури алиби на Вашия предшественик на този пост.
Поне ще бъде ясно в каква държава живеем.
24.01.2012 С Уважение: Едвин Сугарев
