Случилото се на 1 февруари повдига обаче и редица въпроси произтичащи от списъкът на отсъстващите.
Петър Бояджиев
Денят 1 февруари 2012 година ще влезе в българската история като един от големите паметни дати. Нямаме енергия за прахосваме, за да убеждаваме скептиците или пък още по малко циниците в истиността на оценката ни. За първи път от високата трибуна на държавния глава пред мемориал, който символизира съпротивата на генерации българи срещу комунистическия режим, наложен от чужда държава с активното участие на малцина българи – авантюристи, прозвучаха исконни истини. Истини, които символизират едно начало. Началото на окончателното освобождаване на българското общество от пипалата на червения октопод, който в продължение на десетилетия, под различни имена и форми, изсмуква националната енергия и възпрепятствува развитието на българскоото общество.
Прочетох много положителни коментари, между които и един: ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ 67 ГОДИНИ НЕ СЕ СРАМУВАМ ОТ ДЪРЖАВНИЯ ГЛАВА НА МОЯТА СТРАНА. Не само вярвам на написалите тези коментари, но и безусловно се приобщавам към тях. Приобщават се и много мои приятели, с които имахме щастието да сме между живите за разлика от съдбата на тези, които бяха почетени на този ден.
Един сайт писа НАЙ-СЕТНЕ СЕ СЛУЧИ – ПРЕЗИДЕНТ ПОЧЕТЕ ЖЕРТВИТЕ НА КОМИУНИЗМА. Друг друго, но всички почувствуваха новата обществена култура, която се излъчва от високата трибуна на държавния глава. Един млад технократ, поел тази тежка историческа отговорност да даде своя принос за окончателното излизане на страната си от блатото, в което от десетилетия я бутат авантюристи от всякаква порода. Млад технократ, който преди това не се е срамувал да спи по паркингите на Германия, за да се пребори за полагащото му се място в семейството на европейските държави след срива на комунистическата авантюра лишила го от право на реализация в собствената му страна въпреки изрядното образование и възпитание.
На този ден новоизбраният президент постигна две неща. Първо от технократ стана и политик. И второ политик, който прояви куража да застане лице с лице пред един проблем от национално значение със общоевропейски измерения. Проблем, който вече повече от 20 години, цялата политическа класа реално замита под килима едновременно опитвайки се с ефтини манипулации да извлича дивиденти при възможност. Никой до днес, от такава висока трибуна, не е ирекъл по темата толкова много за толкова кратко време. Ще оставя на наблюдателите и анализаторите да продължат и си вършат работата.
Случилото се на 1 февруари повдига обаче и редица въпроси произтичащи от списъкът на отсъстващите. Отсъствието на членове на правителството е напълно оправдано. Масовото отсъствие на представители на политическите партии също е оправдано. Тези отсъствия не само са оправдани, но те дават възможност на събитието да заеме своето място във националната памят освободено от партизанските пристрастия. Една от причините да няма до сега напредък по темата е именно натрапчивото усещане за политически спекулации вместо желание за търсене на решения. Обстоятелството че събитието се случва веднага след успешния избор, също му придава допълнителна тежест, освобождавайки го от подозрението за търсене на предизборан ефект. Отсъствието обаче на тримата предшественици на държавния глава заслужава внимание. За Първанов обяснението е като че ли тривиално и не си струва разхода на мастилото.
Отсъствието на Петър СТОЯНОВ се свързва с отсъствието му от страната, което в известна степен е извинително, но не напълно. Лично аз разговарях с неговия секратариат в София ден преди събитието. След като ме информираха, че отсъства от страната, дадох елементарния съвет в такива случаи да бъде поднесен от негово име венец на почит. По този начин той беше постъпил 2 седмици по-рано при погребението на доайена на политзатворниците от времетона комунизма – СТЕФАН ВЪЛКОВ. За съжаление такъв венец не се появи. Още по време на разговорът ми със неговият секратариат ме уведомиха, че нямат връзка с него. За мен това е наистина странно. Днес в света на мобилните телефони и интернета съм изненадан. У мен се прокрадва подозрението че става дума за чдвоткатска хитринка. Още повече че само 3 дни по-късно се появява при някой си Карбовски. Раздава наляво и надясно комплименти по адрес на Желев и Първанов. Изказва се по адрес на съпругата на Плевнелиев доста несръчно. Точно той наистина е човекът, който има най-малко право да се изказва по тази тема. Болните амбиции и белите, които нанесе неговата съпруга, не са тайна за много хора. Не бих желал да влизам в повече подробности тук и на този етап. По темата за неговото отсъствие е странно че водещия не го попита като се има предвид че е автор на предложението. Коя е в крайна сметка причината е надявам се той лично да обясни. Това е важно и за самият него защото в медиите неговото име ,както и това на Желев, като лица предложили на правителството този ден да се празнува се тиражира многократно по-често от това на правителството което е взело решението. Факт който ми изглежда смущаващ. Все едно ние участниците в инициативната група отправила предложението към г-н Плевнелиев да натрапваме на обществото ролята на нашата инициатива и едва ли не да приписваме акта на държавния глава за наша заслуга. Аз дори не съм сигурен дали Държавния глава нямаше да направи това което стори и без нашата инициатива. От неговото слово ясно личи, че той познава проблема и че има пълното съзнаие за мащаба и значимостта му.
Остава открит въпросът за отсъствието на другия съавтор на предложението- бившият президент Желю Желев. Тук вече случаят става много по-завързан и едва ли ще успея да го разясня във следващите редове, но поне ще се опитам. От него не очаквам да даде разяснения, защото вече 22 години като закоравял апаратчик като е на тясно той има един единствен – отговор – измишльотини. За отношението на Желев към политзатворниците , лагеристите и политемиграните на комунизма има достатъчно факти и свидетелстава . Освен това има и достаъчно все още живи участници или членове на семейставата на участници.
Непосредственно след комунистическия преврат от 10 ноември 1989 година Желев работеше рамо до рамо със част от репресивния апарат на държавна съгурност против упоменатата по-горе категория българи. Свидетелствувам лично аз, като принадлежащ към тази категория. Свидетелствуват и стотоци да не кажа хиляди мои приятели от същата категория. Винаги където и да е сме биле готови да свидетелствуваме очи в очи. Не е тук мястото да почваме да изреждаме случаите. Ще спомена само един. На 18 ноември 1989 година перестройчиците под зоркото око на мисията на кгб в София организират прословутия митинг . Илия МИНЕВ се приближава до трибуната и добродушно казва : Абе нали ще правим демокрация дейте и аз да кажа няколоко думи. Отговорът от перестройчиците е само едно изсъскване : Тази демокрация не е за теб. За трибуната съветниците на кгб бяха избрали жертви които по един или друг начин са проявили слабост през трудните години и са се поставили в зависимост от тайните служби и по този начин са без всякакъв авторитет всред събратятта си по съдба. Другаде и друг път при нужда повече.
Участието на Желев в българската политика и резултатите от това участие са емблематични за цалия период, известен като преход /а според Луджев договорен преход/. 1953 година умира Сталин. Желев е на 18 години и по собствените му признания той плаче. Една голяма част от жертвите, които българите почитат на 01 февруари, са намерили смъртта си в този мрачен период. Затворите и лагерите на България пращят от набутани вътре нещастници. Смъртта на Сталин за тях е някаква малка надежда към свободата или поне към частичната такава. Те вътрешно ликуват. А той, Желев, плаче. Нещо повече 5 години по-късно става платен партиен апаратчик. 1988 година става доктор на философските науки. Докторските титли влизаха в графата номенклатура и се раздаваха след санкция от ЦК на БКП. Няма да изреждама всичко. Въпреки това смятам че всеки има правото да изживее собствената си еволюция включително и той. Еволюцията затова се и нарича така защото е различна от революжията. При него обаче не е точно така. В началото на 1989 година по собстевените му признания / звукозаписът е даден от мен за публикуване / той е марксист. И вече в края на същата година той е либерал. Поне да беше станал социал-демократ. Да но мястото за социал-демократ беше определено от назначаващия – Горбачов, за А. Луканов а за ЖЕЛЕВ остана само либерала.
Пак да приемем, че и това е и вярно и искрено. Да приемем че си е еволюция на сталиниста / по личните му признания пред Кеворкян – стр 184/ . Да приемем и му признаем правото на еволюция. Най-малкото което би следвало да констатираме при него една относителна скромност и уважение пред тези към чиито ценноси еволюирал той. Тези на които не се е налагало да еволюират а напротив са биле принуждавани да плащат висока цена, по някога най-високата, за да защитят тези цености.
Противно на това той стана един от водещите нови еничари на комунистите и наляво и надясно заедно с тях отричаше, че е имало политически затворници в Б-я през седемдесетте и осемдесетте години. Тази лъжа на Тодор ЖИВКОВ и т.н. Списъкът на манипулациите и фалшификацита, в които той е участвувал и участвува е наистина дълъг за изброяване.
Добре е да споменем само тези със двата му избора.
1990 от Великото народно събрание. Задкулисното му участие в елиминирането на Петър Дертлиев и фарсовото избиране на Атанас Семерджиев за вице-президент. Което дори и един Виктор Вълков иронично нарича назначение.
1991 г – Той обича да споменава големия брой гласували в подкрепа на СДС - кандидата /2 273 541 /– но придружен от – гласуваха за мен. Просто забравя да спомене СДС, Блага Димитрова и т.н. А той предаде тези гласоподаватели, защото зад гърба им беше поел задкулисно ангажименти пред други от които беше зависим. И нещо повече - само година след избора му за президент той реално извърши задкулисен и незаконен преврат срещу правителството избрано от избирателите които го бяха качили в президенското кресло. А гласувалите за него през 1997 година са 0,32 % - /13638 /. Това е поддкрепата, която имаше личността Желю Желев като политик в Б-я.
И пак да се върнем към въпроса за отсъствието му на 01/02/2012 пред мемориала. Не е възможно да се обясни със предвидената за 11 часа същия ден панахида в църквата Св СОФИЯ. Само можем да се радваме че и тази панахида е извършена. И не само тя. Очакваме догодина след да има не само 10-20 църкви панахида по този повод, а по призив на обновеното църковно ръководство във всички български църкви. И това така или иначе ще стане рано или късно. Свидетели сме че част от присъстващите пред мемориала са почели след това и панахидата в Света СОФИЯ. Остава открит въпросът защо Желев не е бил сред тях. За мен отговорът на този въпрос се крие в по-горе упоменатите превъплащения на Желев.
Струва ми се уместно да спомена и едно обстоятелство за което голяма част от медиите в Б-я нямат навика да говорят много. Както през целият си живот така и в момента Желев и неговата чктивност са изцяло за сметка на българския данъкоплатец. Офис, техника, персонален шофьор, секретариат и т.н. С парите на българския данъкоплатец той издържа фондацията с претенциозното персонално име. Историята разбира се се повтаря и с друг един марксист – Първанов и за мое удоволствие премиерът публично се запита –кой е гласувал този закон. Добре бе, г-н Премиер, излезте с предложение пред парламента и коригирайте този закон във една по справедлива и приемлива форма. Не Ви призовавам да ги хвърлите на кучетата а да го коригирата в съответствие на стандартита на живаот на българина а не на французина. Точно тук е липсата на спарведливост. Тези, които чрез участието си в управлението на Б-я, искат да са равни пред колегите си във Франция, докато избирателите им стоят на опашката.
