Твърди известният писател Георги Мишев, в размисли за предателството, големите български революционери и затлачените мозъци на нашите историци
- Г-н Мишев, акад. Константин Косев, който е фактор в историческата наука, призна, че именно Иван Вазов е отговорен за лъжата, че поп Кръстю е предал Апостола, както и че Унджиев също носи отговорност. Има ли сила, която може да наложи историческата истина сред широката общественост? Какво трябва да се направи?
- Тази тема, изисква по-обстоятелствени разяснения... Вазов наистина успява с гениалната си поема за Левски да внуши (и продължава да ни внушава), че един поп е предателят. Бил е искрено възмутен от тази постъпка. Единствено е съумял да се въздържи само да спомене името на ловчанския свещеник.
Предоверил се е на Захари Стоянов. Захари пък, влюбен в интелектуалния вожд на Съпротивата – Любен Каравелов, не извършил проверка в Ловеч, за да разбере истината, че поп Кръстю не е и не е било възможно да извърши “черното дело”.
Стигаме до конфликта между Левски и Каравелов за тактиката на революционната борба. Каравелов е бил за незабавно вдигане на въстанието; Левски, прагматикът, запознат отлично с положението в страната, държал това да стане по-късно – затова обикалял и основавал комитети по села и паланки.
Нетърпеливият Каравелов смятал, че Димитър Общи трябва да смени Левски на този пост (тоест да извърши преврат на върха). Общи е заловен като автор на безумния атентат в Арабаконак. Издава цялата нелегална мрежа – това е истинското предателство. За да отклони вниманието от своя избраник, Каравелов избира невинния ловчански поп...
- Левски предаден ли е, според Вас? Фактите показват, че случката в Къкринското ханче е резултат на мащабните мерки по издирването на извършителите на обира в Арабаконак, предприети от османската власт.
- Извършителите на обира са отдавна заловени и вече са пред съда. Заловен е и портретът на Левски и е размножен в хиляди екземпляри, изпратени до всеки полицейски участък. Турската полиция, реформирана по френски образец, вече действа с модерни средства.
Така че всяко заптие вече носи в съзнанието си чертите на опасния Демон на империята и се взира във всеки срещнат непознат. Чудно ли е, че една среща на Пази мост, след кратко съвещание в ловчанския конак, става причина набързо да бъде сформирана потеря, която тръгва по дирята на синеокия непознат, скалъпил набързо лъжата, че отива на лозето си...
Някои смятат, че е кощунство да мислим, че Левски може да допусне една елементарна грешка. Но да не забравяме, че по това време той е бил “бесен” от провала на всичко, което с години е изграждал.
Случайно ли е това “Народе????” в последната страница на тефтерчето му? В него има и разочарование, и мъка, и гняв срещу безотговорността на дейци и спътници...
- Как е възможно толкова поколения историци да не излязат със становище, че предателство няма? Как си обяснявате тази безкритичност?
- Истината е, че един учител, а не историк, разчупи закостенялата обвивка около черната легенда. Васил Колев преснима архива на поп Кръстю, престоял 120 години в Народната библиотека, недокосван от родните ни историци. Разчете го и публикува съчиненията на попа, от които стана ясно, че имаме насреща си човек с необикновени познания, граждански позиции и морал, приятел на Левски още от легията на Раковски в Белград, заклел пред Библията членовете на първия вътрешен таен революционен комитет. Човекът, който е имал в стаята си книгите на Гьоте, Шилер, Пушкин и Белински...
Казано на днешен език, той пръв започва борба с корупцията на новите управници на Ловеч – същите, които заклева пред свещената книга и които забравят клетвата да служат на обществото и почват да трупат богатства чрез измами, далавери, грабеж... Това става причина властта да се обърне срещу него и да разпространява измислицата за неговото предателство...
След преврата на 9 септември 1944 г. войнстващият атеизъм окончателно узаконява лъжата, като я тиражира в учебници , книги, филми, пиеси и не допуска противно мнение.
Имало е историци като проф. Бурмов или проф. Николай Генчев, в по-ново време, които са надигали плахи гласове в защита на поп Кръстю, но комунистическата догма не можеше да допусне реабилитирането на един свещеник.
За съжаление, трябва да отбележа, че това комунистическо мислене продължава да затлачва мозъците на нашите историци, почти четвърт век, откакто се сгромоляса комунизмът. По катедри и институти останаха хора, носители на онази идеология (както и техните наследници), и сега нашите студенти още продължават да бъдат “облъчвани” с псевдонаучните постановки на миналото – един невидим, деструктивен процес, който ще има своите последици още десетилетия нататък.
Обществото очаква обективна оценка на реалсоциализма, а историците мълчат или се занимават с дребнотемие... И трябваше един журналист – Христо Христов – да напише биографично изследване за Тодор Живков или кинодокументалисти да правят филми за горяните, за лагерите в Белене и Ловеч, а поетът Стефан Цанев да създаде своите исторически хроники...
Струва ми се, че нашата историческа наука е строена върху нестабилна пясъчна основа – да се рови в дати, факти и далечни епохи, а пропуска да бъде наука за себепознанието на българина.
Плодотворната линия на Симеон Радев не получи развитие. Идеологията пречеше на изследователите, караше ги да прескачат, да замъгляват или изкривяват факти и събития и накрая се получи огромна книжнина, която в един момент се обезцени и трябва да се бракува...
Със съкращения от lira.bg
