Хубавото на живота е, че каквото й да ти се случва, запомняш най-вече приятните и веселите неща. И слава Богу, че е така, защото животът предлага и доста събития в сиво. Вечният умник Уди Алън е съставил цял списък със съвети как да се живее интересно и рационално.
„Не може да прекарате живота си в търсене на страхотна манекенка, която обича да гледа спорт, да пие бира и да готви прекрасно, но винаги гола. Такива жени не съществуват, така че започвайте да се оглеждате за някоя, с която да си паснете емоционално. Понякога това може да е „каквото дойде”, но пък се пести ценно време”. Мнозина следват тази философия, макар, че не си признават. „Каквото падне” понякога е мото за цял живот, въпреки всички поетични опити по въпроса.
Използвах този увод, за да направя преход към мозъчните вибрации, които са споменати в заглавието. Има такива и са много важни за всеки човек. Ако ударите камертон, той започва да вибрира и издава определен звук. По него се настройват музикантите.
Учените са успели да разчетат сърдечния ритъм и мозъчните вибрации. Това са биологичните ни камертони. По тях се разбира дали сме в тон със здравето и живеем ли пълноценно. От вибрациите в държавните институции пък разбираме в какъв ритъм функционира държавата. В тази връзка ми се ще да попитам, какъв точно тон излъчи камертонът на „Дондуков” 2 с мистериозната поява на президента Росен Плевнелиев в Афганистан. Сигурно е леко героично и пиарски обосновано да се появиш сред рейнджърите, но какво ни дава ръкостискането на Плевнелиев с колегата му Хамид Карзай? Единственият внос от Афганистан към нас е дрога, сочи статистиката на ООН - 37% от нея минава през територията ни. Официалните ни бизнес е сведен до 0,3 на сто износа ни към страните в Азия. Според анализатори след година-две и него няма да го има. Затова трябва да се ходи не в Кабул, а в Париж, Лондон, Москва, Анкара, Белград, където да се коментират и отстояват българските интереси? Защото, честно казано, бойците ни в Афганистан са там за пари и нямат нужда от надъхване и мотивиране, пък било то и от държавни мъже. Плевнелиев е първият наш държавен глава, който при встъпването си в длъжност, обяви визия за българите в следващите десетина годни – да заживеем на средно европейско ниво. Затова би било добре първите му крачки да бъдат тъкмо в тази посока.
В нета зевзеци пък питат, празнува ли семейство Плевнелиеви 8 март. Хубав въпрос, особено след като не се разбра дали празнуват 3 март, например. Президентът бе сам на тържеството. Съпругата му Юлиана и тримата му сина бяха някъде другаде. Все едно Обама да се чучне сам пред нацията на 4 юли. Или Саркози на 14 юли. Като стана дума за мозъчни вибрации няма как да подминем и опитите на Георги Първанов да се вмъкне във властта на всяка цена. Правейки се на камертон той обикаля страната и агитира за себе си, забравяйки че 10 години изневеряваше на БСП с ДПС, ГЕРБ, Алексей Петров, АБВ и пр. Сега обаче иска да е отново лидер на партията. Не е ясно обаче като какъв обикаля: ППО в с. Ковачевица ли го командирова, семейно-корпоративния кръг Първанови-Добреви или бръмчи като ловец, попълващ знанията си за родната фауна. По време на политическия туризъм Първанов охотно критикува Станишев и се обявява за единствена алтернатива на Борисов и ГЕРБ. Попита ли го обаче някой журналист за Алексей Петров и свидетелствата на бившия служител на НСО Пламен Устинов, тутакси го наляга тежка амнезия. Така и не става ясно събирал ли е той в кабинета си Трактора и поръчания за отстрел бизнесмен Гриша Ганчев да ги сдобрява или не. И ако случайно се е случила такава среща, какво е договаряно на нея и работа ли е на държавния глава да посредничи в подобни отношения? Редно е прокуратурата да съдейства обществото да узнае какви мозъчни вибрации се излъчват от този казус. Или безмозъчни...
Друг звук на камертона идва от връщането на бонуси – смесен е със скърцане на зъби. Високопоставени чиновници бяха прецакани от премиера Борисов да върнат парите, които са си раздали. Някои ще кажат: чист популизъм. Е, и? Нека и другите, управлявали преди ГЕРБ, да върнат лапнатите милиони, пък да е какъвто щете популизъм. Но се дърпат. Тогава било законно и морално, а сега само законно. Поне така го извъртя Лютви Местан. Би трябвало да си говорим по-често за съветите на Уди, но животът тук ни поднася повечко черно, което навява тъжни мисли. Мартин Лутър Кинг ни учи обаче, да приемаме крайното разочарование, но да не губим безкрайната надежда. Безкрайната... Колко красиво.
Ако българите имаха повечко пари щяха да са по-весели, а и мечтите им щяха да са по-големи. И точно това е ролята на политиците - да дадат шанс на хората. Не само да ги увещават колко кофти нещо е преходът, а преди това било още по-кофти и пр. Животът е кратък и се дава веднъж. Затова всеки има право на щастие, както е записано в американската Конституция. Затова е крайно време за един хубав заем, който да даде глътка въздух на хората. Щели да го връщат следващите поколения. Е, какво страшно има в това, нали икономиката ще се развива? Заемът е като личния кредит - взимаш го, да живееш по-добре. След Втората световна война в Австрия са били отменени повечето данъци в продължение на 4 години, за да могат да си стъпят хората на краката. След това държавата си ги е взела, че и двойно, но е бил даден шанс. Българите заслужават да се измисли нещо.
Пък и пролет идва, студовете си отиват, кокичетата се показват, след тях и копривата, щъркелите летят насам, улиците се пълнят с красиви жени, мъжете стават по-вежливи, мозъчните вибрации са в норма, камертонът... Като споменах камертона – я някой да даде тон за песен. Пък да става каквото ще.
Огнян Попкутуев
