Мъртъвци отнасят в гроба мистерията „Долу Тодор Живков”
Министър на вътрешните работи използва поетите в лична война с Тато
Двадесет и седем години след появата на прочутия акростих „Долу Тодор Живков” във в.”Пулс” от 5 март 1985 г. мистерията около авторството му все още е забулена в тайна. Така и не става ясно как опасните стихове стигат до публикуване, кой ги пише или преписва на една от машините в редакцията. Всъщност със старата „ОПТИМА” в следствието се запознават всички заподозрени – eкипът на вестника и широк кръг писатели и сътрудници. На множеството разпити всички тракат по няколко пъти на машината, за да може следователите да сравнят написаното с оригиналите от публикацията и да заковат автора по силата на ударите. Освен тази техническа експертиза се правят стилистични, лингвистични, дактилоскопични, биологична, графологична – общо единадесет. При сравняването на почерка на Георги Тахов с отпечатък върху плик на писмо, адресиран до сп. „Факел”, откриват сходства и журналистът прекарва 7 дни в килия №19. На 23 юли е представено заключение на комплексната техническа експертиза, която казва, че не „може да се установи дали стиховете, обект на експертизата, са напечатани от Тахов” и той е освободен.
Днес повечето от хората от стеснения кръг на евентуалните изпълнители вече са покойници, до поръчителя може да се стигне само ако някъде в ДС е документирана „Операция Акростих”. Появата на призив за свалянето на комунистическия диктатор Тодор Живков по онова време е безпрецедентна не само за българската преса, тя няма аналог в целия Източен блок. Гафът дава възможност да се удари шамар на интелигенцията, която се радваше на промените в Русия и не искаше да се вслуша в определението на Тато, че „Перестройката е като вятър в тайгата. Трябва да се снишиш и ще те отмине”. Ето това съветва Първия писателите на среща с тях в Бояна. Истински ураган се развихря след публикацията.”Следствено дело №66/85 година по описа на ДС е образувано срещу неизвестен извършител(и) за извършено престъпление по чл. 108 от НК, изразяващо се в публикация във вестника „ПУЛС”, издание на ЦК на ДКМС , в бр. 10 от 5 март 1985 г. в стихотворението „ЕСЕН” от цикъла „ВЕЧЕН КРЪГОВРАТ” е изписан АКРОСТИХ с остро политическо съдържание.
Извършителят е лице, което цели да отслаби властта в НРБ или да й създаде затруднения, проповядва антидемократична идеология и разпространява клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ”. (Това е записал следователят в постановлението за образуване на делото. Взривоопасният брой е подготвян за 8 март, в него има цикъл стихове „ВЕЧЕН КРЪГОВРАТ” - 1. ПРОЛЕТ 2. ЛЯТО 3. ЕСЕН 4. ЗИМА, а като автор е подписана поетесата Маргарита Петкова, илюстрациите пък са на художничката Пенка Януш.
Събрани, първите букви от всеки стих образуват антикомунистически лозунг, срещу първия в държавата и партията. Фалшивият автор много добре познава литературния живот и правилата в редакцията. Предлага цикъл стихове, за да не отпадне точно частта с тайнописа. Освен акростиха той залага още един скандал за плагиатство – второто стихотворение е взето от поетесата Антония Огоста и той е сигурен, че тя ще направи подобаващ скандал и ще обърне внимание на публикацията. Така и става, но за двадесет дни воят на Огоста, че е окрадена, постихва, а основната бомба така и не избухва. Авторът се изнервя и се обажда на покойния вече Николай Добрев, тогава секретар на ЦК на ДКМС, който упражнява контрол върху изданието и му казва: „Четете ли, харесва ли ви вестник „Пулс”, прочетете цикъла стихове от броя от 5 март, третото стихотворение... „ това пише на стр. 23., том III от следственото дело. До шефката на комсомола Станка Шопова акрописецът изпраща писмо с изрезка от „Пулс”. Подобно се получава и в редакцията и за зла участ попада у стажантката Радослава Топалова, която е единствената доказано репресирана от този скандал. Тя отнася няколко шамара от следователя, който изземва писмото. През 1990 г. тя и съпругът й заминават за Канада.
Следователи се правят на авангардисти
Тази рисунка на художничката Пенка Януш имаше нещастието да попадне под злополучния цикъл. Оттук нататък всеки, който разбира поне малко от предмета „анализ на картина”, би завидял на направените от следователите авангардни тълкувания. Женската поза, предизвикателният чорап и ябълката дадоха повод за изграждане на сложно повествование. Жалко, че в онези моменти на никого от нас не му беше до водене на записки”
Набедената: Видях как един полковник се смали за миг
След толкова години никой не назова категорично извършителя, знам това, което тихомълком се говори. Има две версии. Единственото сигурно нещо е, че автор не е Георги Тахов. За другите хора – единият е покойник – Божидар Божилов, другото предположение за някой от редакцията, да е бил подлъган, да му е обещавано нещо. Аз не мога да обвиня никого. Никой не можа да обясни как стиховете са стигнали до редакцията. Знае се, че са написани на една от редакционните машини. Аз през това време съм доказано в Плевен и не съм идвала в София. Вестникът се затваряше в петък, печаташе в понеделник, на пазара излизаше във вторник. В петък 1 март в СБП имаше събрание на Кабинета на младия писател и тогава Венко Евтимов ми каза, че за 8 март излизам с цикъл стихове. Питам го с какво излизам бе, Венко.
Отговаря: някакъв цикъл „Сезони”. Казах му, че нямам такива стихове и помислих - даваш 5–8 стихотворения, излизат 3, може да са стари. Обаче, нещо ме яде отвътре. Венко след това ми е споделял „Защо тогава не взех колата да отидем до печатницата и да се види, че не са твои”. Казах и на Иван Гранитски за тези стихове, който току-що беше отишъл в „Литературен фронт”. И обяснявам, той вика аз съм вече в „Литературен фронт”, сигурно има съвпадение на имената. Никой не е предполагал. Излезе вестникът, аз не разбрах. Дойде Любо Георгиев в Плевен да ме представя на рецитал и ми сподели, че го било срам да ми каже за публикацията ми в „Пулс” заради качеството на стиховете. Даже Любен Георгиев написа в „Стършел” „С чужда пита помен”, защото в цялата тази история беше замесена и Антония Горанова - Огоста, нейно стихотворение беше преиначено в този цикъл. Тя после ме съди.
В Плевен дойдоха едни млади и хубави момчета, разпитваха ме в неприсъствен ден. Аз навсякъде го казвам, че изобщо не съм била репресирана, бяха много възпитани и навътре с материала из литературните среди момчетата. Но след известно време ме викат с призовка в Плевенското окръжно управление на МВР при някакъв полковник, който се държа ужасно. Вика ми „Вие пишете, а”? Отговарям пиша. „Ама пишете или преписвате” Аз се сетих за какво става въпроси и му обясних, че съм поела ангажимент да не разговарям на тази тема. „А, така ли? То за тия неща се разговаря и на по-други места.” Казах му да се обади на колегата си и дадох името на човека от ДС, който се занимаваше с културните дейци в Плевен. „Ама протекции тук не минават”. „Аз не мога да ви обясня, той ще ви разкаже за какво става дума,” отвръщам човешки. Той власт демонстрира, милицията ни пази. Обади се големият началник и аз видях тогава как един човек пред очите ми се смъква, смалява. Той прочете, сочейки с пръст акростиха, пребледня, смъкна се и вика само: „леле, леле ами сега, ами сега”.
На фона на това призовката за Анония Огоста отпадна автоматично. Това беше смешното ми преживяване. През 1992 г. си купувам книгата „Машината на страха”, където Георги Тахов описва, как е бил арестуван, как е бил принуден да уринира в кофа, репресиран и т.н. И където има един съществен детайл. Аз също съм разпитвана по това дело и мен ме караха – „прочетете и подпишете на листа”. Не съм ги чела – подписвам там. Тахов споделя, това е документирано в тази книга, че на всеки лист пише „Верен на партията” и се подписвал. Сам си го пише. Аз защо не съм писала такива неща. Не ми е дошло отвътре. Когато обаче почнаха да вкарват определена квота български дисиденти в световна книга, той не беше вкаран. И Тахов беше написал писмо до Народното събрание. Да го признаят за дисидент, защото написал „Долу Тодор Живков, останал без работа, гонен бит и всякакви такива неща му били причинени. Тогава аз просто казах, че ще го съдя, по всички възможни начини за морални и материални щети. Защото не може да ми използва името. Направих го така, че да стигне до него и той си беше оттеглил молбата. Не е Тахов тайнственият автор, това е единственото, което със сигурност мога да кажа. От цялата тази история моето единствено огорчение е, че са ме използвали в една война на по-висшите етажи. Но сега, където и да отида, още се намират хора, които казват: „А, вие, дето написахте онова стихотворение”. А то е безумно скверно. В новата си книга съм включила всички стихотворения с акростихове – да видят как се пише.
3. ЕСЕН
Дърветата умират прави,
отронват бавно своите листи
литнали нагоре към земята, а
устремът надолу ги задържа.
Това прочетох някъде,
останалото го измислих,
докато в далечна есен,
отмиваща студа на лятото,
редях скучните си спомени.
Желето на заглъхналите думи
и ехото на мислите – не мои
в хаоса от истински илюзии,
които сграбчваха неистово
остатъка от есента –
внезапно лумнаха в стих.
Зад „Есен” прозира фройдистки мотив
В мемоарната книга “До СтрасТбург и назад” на Христо Стоянов има следния епизод, на който специално внимание обръща Борислав Геронтиев в подкрепа на тезата си, че случаят с Божилов и акростиха е сексуален.: “Влизаме с Валери Калонкин в хола. Вадим бутилка с коняк. Слагаме я на масата. З. Ч. е купила вино, но първо ще изпием коняка. Тя виното за друго ще го ползва.(...) Толкова сме пияни с него, че вече не сме достатъчно мъже. Но домакинята трябва да бъде уважена. Само че тя иска много, много уважение. Надеждата ни е в Я.Ч. Той е сексуален атлет./.../ Единствената ни надежда е Я.Ч., но домакинята има претенции. На всичкото отгоре искала да й правим “динозавър”, и то във ваната.(...) З.Ч. ме хваща за ръката. Не искам във ваната и тя ме води в спалнята на родителите си.(...) З.Ч. стене под мен. Направо на пода се стоварихме.
Тези неприлични движения. (...) Хубаво е. Удава му се на момичето. Тези движения й се удават. Дали на нея й е хубаво? - Хубаво ли ти е? - питам. - Да, да, да - изстенва. Само че аз искам и да ме обичат. - Обичаш ли ме? - питам. А тя: - Обичам другаря Б.Б. (...) З.Ч. е свършила. Лежим на пода. Разстоянието между нас е достатъчно голямо. Да не би да изневери на другаря Б.Б., ако ме прегърне сега. Защото когато бях върху нея, аз не бях аз, аз бях Б.Б., когото тя обича. З.Ч. била на шестнайсет години, когато му занесла стихове. Другарят Б.Б. е главен редактор. Той е главен редактор на шестдесет и пет, а тя с ученическите си стихове на шестнайсет. Поговорили за стиховете й, другарят Б.Б. запелтечил за любов, всички редактори вече си отишли, защото другарят Б.Б., докато каже цяло изречение, един работен ден минава. И там, на дивана в кабинета на главния редактор, тя продала за една публикация своята девственост. После почнала често да го посещава - все в края на работния ден, а другарят Б.Б. нищо против нямал. И ето я - студентка в литературния институт “Максим Горки”. (...) Другарят Б.Б. я запознал с целия управителен съвет на СБП - И.М. като се празни, много смешно си хапе устните, Н.К. пък свършва бързо - разказва З.Ч.
Днес писателят хвърли пред „Торнадо“ още светлина по скандала: Божидар искаше да отмъсти Кофти е да разкривам името на влюбената в другаря Божилов. Става въпрос и за сексуална история. Въпросната дама ме сбаджаначи с половината съюз на писателите и от нея научих за сексуалната мощ или немощ на колегите си. Кой как чука, как го прави. Ебати абсурдната история. Не съм виждал тази дама оттогава, не я знам къде е, що е. Аз мисля, че Божидар искаше да отмъсти на някого.
Случаят е сексуален
Подозира Борислав Геронтиев, бивш главен редактор на „Пулс”
Мистериите около авторството на акростиха продължават до ден днешен. Още тогава се знаеше: автор е Божидар Божилов. Някои определиха случая като политически, други – като криминален. Моето определение беше и си остава – сексуален. (Виж карето на Христо Стоянов) За първи път през 1994 г. Божидар Божилов лансира версията за службите: „Зная кой е, но понеже е човек на Държавна сигурност, си мълча...“ Петнайсет години по-късно човекът, който даде ход на стиховете с акростиха – завеждащият отдел „Поезия“ в „Пулс“ Венко Евтимов, продължи в тази насока, вече обосновано: „Но по-интересното е, че поръчителите бяха хора от тайните служби. Целта им беше да се удари плесник на интелигенцията, която се радваше на перестройката... Тайните служби искаха да предизвикат скандал, че сме допуснали голям гаф. Това беше едно от активните им мероприятия“.
Последното твърдение е от април миналата година и е конкретизирано: „Акростихът е поръчан от вътрешния министър Димитър Стоянов“ Това станало в началото на неговата лична война с Тодор Живков...
Било част от големия заговор на Димитър Стоянов срещу Тодор Живков. Възродителният процес бил замислен от него само за да компрометира Тодор Живков, но после нещата излизат извън контрола на идеолога на събитията. В унисон с версията звучи първият стих от „Есен”, който е заглавие от турски филм. Теорията на конспирацията отново посочва за извършител Георги Тахов, който дал обет да не издава своя кукловод министър Димитър Стоянов. От появата на публикацията до разкриване на тайнописа от автора му минават двадесет дни. Любопитно съвпадение е, че точно двадесет дни след смъртта на Тахов на 17 ноември 1999 г. от този свят си отива и бившият министър, смятан за негов кукловод. Тодор Живков наистина пада долу, както пророкува акростихът в „Есен”, но 4 есени по-късно на 10 ноевври 1989 г.
Поетът е ченге, от Шесто Твърдят криминалисти в изготвен портрет на неизвестния автор
Така го характеризира Александър Гелеменов, бивш шеф на криминалната милиция с доказано най-добър процент разкрити престъпления по негово време. В годините на демокрация, анализирайки скандала, изтъкнатият криминалист обърна внимание, че авторът освен от поезия разбира и от полицейски хватки. За да се проведе успешно операция „Акростих”, нейният стратег и архитект професионално е преценил, че тя трябва да има опорни точки, които да предопределят нейната реализация и постигане на набелязаната цел, твърди криминалистът. Избраната авторка Маргарита Петкова е откритие на зам. председателя на Държавния съвет - поета Георги Джагаров, той й е кум. Тя живее в Плевен и шансът предварително да се разбере, че стиховете не са нейни, е малък. Специално е избрана и поетесата Антония Огоста, от която да се „открадне” второто стихотворение. „ПОРИВ”, а не „ЛЯТО” всъщност е истинското му заглавие.
И отново професионална полицейска комбинация – Огоста отива на работа на 6 март около 13 часа. Работното й място е на шестия етаж, трета хирургия (в „Пирогов”). На сестринското бюро я очаква изненада: паследният брой на в. „Пулс”, сгънат така, че да се видят стихотворенията, подписани с автор Маргарита Петкова. Зачела се и моментално видяла своята творба „ПОРИВ”... Авторът на акростиха добре познава Огоста и не се излъгва в нея. Тя иска опровержение, иска възмездие, обяснява криминалистът. Той обръща внимание на още една любопитна подробност: Първият стих от „ЕСЕН” „Дърветата умират прави” е заглавие на турски филм. Това е препратка едновременно към Възродителния процес, който върви тогава, и към редакцията на турския вестник „Нова светлина”, който е разположен на същия етаж с „Пулс” - човек от тази редакция би могъл да ползва „ОПТИМАТА”-та. Гелеменов определя тази акция като мръснишка, а не политическа провокация.
Друга версия: Отмъщение на Божилов и Тахов
През май 1984 година Божидар Божилов, който тогава е главен редактор на „Пулс”, е извикан в ЦК на ДКСМ и е освободен от поста. До шефовете сигурно са достигнали слуховете, че въпреки отдавана надхвърлил пенсионна възраст, Божилов всеотдайно консултира невръстни поетеси на дивана в кабинета си в редакцията. Благодарили му, наградили го с часовник и нова служба – главен редактор на сп. „Факел”. Лауреатът на Димитровска награда отвърнал на жеста с жанрово подходяща изява – докладна записка, че неговият заместник Борислав Геронтиев е неподходящ да го замести. В края на същата година Геронтиев продължава подмладяването на редакцията и предупреждава набедения Тахов да си търси работа. Той се мотае два месеца в редакцията, като накрая прави бартер – на негово място идва синът му Росен, от което определено в. „Пулс” печели и младост, и качество. Георги Тахов не връща ключа от редакцията и следователите го откриват при обиска у тях. След напускането започва работа при своя благодетел Божидар Божилов в сп. „Факел”. Цялата редакция на „Пулс” е сред разследваните и под угрозата от уволнение от шефката на комсомола Станка Шопова, която минава за любимка на Живков. След смъртта на Людмила Живкова Шопова продължава да носи косата си като нея, търсейки видима прилика и подражание. Всички от редакцията се опитват да помогнат за откриването на извършителя и повечето са обединени около мнението, че това е отмъщение на Божидар Божилов, а физическият изпълнител е самият Георги Тахов. Те си спомнят и някои от номерата на Божилов, на които са преки свидетели. Зам. главният редактор Иван Гранитски и зав. одел „Поезия” Венко Евтимов се опитват да спрат инвазията от невръстни и не толкова талантливи поетеси и Венко от време на време се прави на разсеян към заръките да пусне за печат някоя млада поетеса. Божидар Божилов дава на Венко цикъл стихове, подписани от неизвестна авторка, и го пита какво става. Евтимов му вика: Шефе, още малко трябва да поработим с авторката”. Божилов разгръща в. „Литературетн фронт”, където са излезли същите стихотворения – неговите.
От Шесто потвърждават версията Бончо Асенов в книгата си “От Шесто за Шесто”, София, 1999 г се позовава на мнението на следователите, че “авторът на акростиха е Божидар Божилов, че уликите в тази насока са достатъчни, че многобройните експертизи също потвърждават това мнение, че мотивите са в поведението на Божидар Божилов след публикуването на акростиха - доказано е, че през 20-те дни, докато този факт добие гласност, единствено той е знаел за него”. Асенов пише, че психологическият портрет показва Божилов “като амбициозен, конфликтен, злобен, отмъстителен”, а по време на очна ставка с Тахов в следствието изпада в депресия, оплита се в лъжи, разобличен е в неверни данни”. Заключението на следствието: “евентуалното задържане на Божидар Божилов като следствен и неговото осъждане ще има неблагоприятен обществен отзвук поради общественото му положение и минало на борец против фашизма и капитализма.” Заключението на следствието и цялото дело е докладвано на тогавашния първи заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, който разпорежда случаят да се приключи.
