В България се заражда дискусия за радикалния ислям. Поводът е случай в Девин, където няколко млади момичета искат да ходят на училище забрадени. Те се жалвали до всички възможни инстанции у нас.
Дават им уклончиви отговори, но все пак им се казва, че са прави и могат да ходят както си искат. Това повелявала свободата на личността. Пръв защитник на тезата е Хелзинският комитет. Арабистът Боян Чуков заяви пред Георги Коритаров в сутрешния блок на Нова телевизия, че темата "забрадки" не е акция или кампания, а дългосрочна стратегия за налагане на исляма в новите земи. България влиза в този план. Според Чуков атакуват се главно районите, населени с помаци, тъй като при тях е силен комплексът "втората родина".
Нашето мнение е, че дискусията е силно закъсняла. Процесите са почти необратими: радикалният ислям пробива постепенно и трайно се настанява в Европа. Добре или зле е това? Май никой не знае със сигурност. Мит е, разбира се, т.нар. "български модел" за съжителство на хората от различни вероизповедания. Той е дъвка за политиците, но в живота нещата са съмсем различни. У нас помаците са официално около 300-350 хил. души. Техни лидери посочват цифрата от над 500 000. Истината е някъде по средата. Има ли поход на исляма в България? Ще има ли война между полумесеца и кръста, но по новите пазарни закони? Кой ще плати акцията "забрадки"? Как ще се влеят в глобалния свят тези, които искат да развеят знамето на радикализма в религията?
Готови сме да дадем думата на всеки, който има да каже нещо по въпроса. Ще публикуваме без цензура дори крайни мнения, стига те да са аргументирани, а не обидни и проповядващи насилие. Братя ли сме наистина всички етноси, които населяваме българските земи или се дебнем по стар балкански обичай, кой да забие калъчката в гърба на другия? Ще публикуваме и мненията на известни учени, политици и въобще известни хора по темата. Тя засяга всички нас и не бива да бъдем пасивни. След случилото се в Косово няма как да си затворим очите за проблема ислям-православие у нас. Той пари под краката ни...
Толерираната нетолерантност - настъплението на фундаменталния ислям в Европа
Преобладаващата част от имигрантите-мюсюлмани в страните от Стария континент демонстрират опасна склонност към идеите на ислямския радикализъм. Това със сигурност не помага за интеграцията им в обществото
Д-р Брюс БАУЪР *
Израснал съм в Ню Йорк - град, който може би най-добре отговаря на определението "мултикултурен център", при това само през няколко сгради от внушителния Ислямски център, разположен на Трето авеню. Въпреки това, едва след като се преселих в Западна Европа, където живях първо в Амстердам, а след това и в Осло, се сблъсках с ежедневните прояви на фундаменталния ислям на Запад.
Именно в Амстердам разбрах, че над 7% от населението на Холандия и почти половината от жителите на нейната столица са чужденци. Като повечето от тях са мюсюлмани-фундаменталисти и дори десетилетия след пристигането си тук (турската и мароканска общности възникват през 70-те години на миналия век), остават неинтегрирани в обществото. За това не помага нито толерантното поведение на холандското правителство, нито на самите холандци. И неслучайно децата на имигрантите, родени и израснали в страната, са наричани
"Второ поколение имигранти"
(същото явление впрочем, се наблюдава и в Германия, където има дори "трето поколение имигранти"). Много от тези младежи посещават частни мюсюлмански училища (повечето финансирани от холандската държава), където ги възпитават в духа на Корана, разрешаващ полигамията, но предвиждащ строги наказания за жените-прелюбодейки, както и за онези, станали жертва (!) на изнасилване, а също и за хомосексуалистите. Затова едва ли е учудващо, че в страна като Холандия, където са легализирани проституцията и хомосексуалните бракове, съществува дълбока културна пропаст между местните хора и мюсюлманската общност. В същото време тук съзнателно избягват да коментират проблема с ислямския фундаментализъм. Вероятно, защото се опасяват, че критиката срещу който и да било аспект на Исляма може да се възприеме като проява на расови или етнически предразсъдъци. Впрочем, в съседна Великобритания управляващата 
Лейбъристка партия дори прокара наскоро специален закон, забраняващ "критиката срещу религията"...
И все пак, що за бъдеще очаква западния свят, където малцинството мюсюлмански фундаменталисти демонстрира тенденция към бърз растеж? Въпросът ми изглежда справедлив и важен. Но така и не можах да открия достатъчно задълбочено изследване, посветено на него. Разбира се, има много книги за Исляма и западния свят. Но, колкото и да е парадоксално, в много от тях се твърди, че "духовността" на мюсюлманските имигранти е тъкмо онова, от което се нуждае днес "декадентският" Запад. Така, в книгата си "Културният сблъсък" норвежецът Петер Норман Вааге характеризира моралните ограничения, типични за мюсюлманския фундаментализъм, като добродетел и дори като надежда за спасение на бездуховния Запад от "крайностите" на дивия капитализъм и секуларизма. Също толкова про-ислямистски са и тезите в книгата на Адам Лебор "Сърце, обърнато на Изток". Според него, фундаменталният ислям има за западния свят същото значение като "добрата подправка за иначе безвкусното ястие".
Истината обаче е друга. Защото мюсюлманският фундаментализъм не се задоволява само да "придаде вкус на ястието", той иска да промени самото "ястие". Той не желае да бъде просто част от мултикултуралисткия "пъзел", той иска "пъзелът" да изобразява нещо съвсем друго. И онези интелектуалци, които смятат, че западното общество може да приеме подобна религия като свой духовен компонент, всъщност демонстрират враждебност към истинските ценности на това общество. Неслучайно в книгите си цитираните по-горе автори не проронват и една добра дума за присъщите на Запада свободи, индивидуализма, равенството между половете или закрилата на малцинствата, а вместо това наблягат на "благочестието", демонстрирано от мюсюлманите-фундаменталисти и "алчността и упадъка" на западните им "подтисници".
Впрочем, все пак успях да открия в Амстердам едно единствено изследване, посочващо опасната склонност на повечето мюсюлмански имигранти в Европа към фундаментализма и анализиращо неприятните последици от откровената им антипатия към западните ценности. Парадоксалното е, че авторът на тази книга, озаглавена "Предизвикателството на фундаментализма", е мюсюлманин - професорът по международни отношения от Университета в Гьотинген Басам Тиби.
По-късно, премествайки се да живея в Осло, открих същата
Културна пропаст между местните жители и мюсюлманските имигранти
(които в Норвегия са предимно пакистанци). И тук децата на имигрантите се смятат не за норвежци, а за "второ поколение имигранти", и тук властите, опасявайки се да не бъдат обвинени в "културен империализъм", избягват да се месят в онова, което става вътре в имигрантската общност и което няма нищо общо с демократичната традиция в страната.
Насилствените бракове са нещо типично за мюсюлманските общности, не само в Норвегия, но и в цяла Европа. Обичайно е родителите да уговарят браковете на децата си без въобще да се съобразяват с желанията им. Някои мюсюлманки се опитват да избегнат това, търсейки подкрепата на местните власти. Реакцията на мюсюлманската общност в тези случаи е много показателна. Така, преди няколко години в левия британски ежедневник "Гардиън" се появи статия на един мюсюлманин-имигрант Фейсал Боди, остро осъждаща опитите на властите да помагат на подобни жени. Според Боди, това било "в открито противоречие с мюсюлманския импулс за запазване на семейството". Припомняйки универсалната мюсюлманска вяра в "Шариата, този свод от закони, дефиниращи нашата религия", която сравнява с "остър меч, непризнаващ нито възрастовото, нито културното разделение", той заключава, че британските власти трябва да признаят мюсюлманската общност в страната за "органично цяло" и я оставят сама да решава вътрешните си проблеми. Тоест, претендира за върховенство на мюсюлманското обичайно право спрямо британските закони, отричайки елементарните граждански права в името на груповата идентичност. Едва ли може да има нещо по-недемократично. И въпреки това, правителствата и медиите в Западна Европа продължават да демонстрират опасна възприемчивост към подобни аргументи, изтъквани от мюсюлманските лидери.
Показателно е, че докато в статия, посветена на насилствените бракове в ислямската общност, норвежкият вестник "Афтенпостен" определя проблема като "сблъсък между индивидуалистичния Запад и държащия на семейните ценности Изток", само няколко дни преди атентата срещу Световния търговски център, друго популярно издание - "Дагбладед", цитира данни на полицията, според които 65% от изнасилванията в Норвегия се извършват от имигранти (което на практика означава - от мюсюлмани). Парадоксалното в случая е, че според цитиран във вестника професор по социална антропология от Университета в Осло, причината за това е "предизвикателното облекло и поведение на норвежките жени от гледна точка на мюсюлманския морал". А още по-парадоксално е, че вместо да подкрепи необходимостта имигрантите-мюсюлмани да възприемат ценностите на приютилото ги общество, въпросният професор заключава, че "норвежките жени трябва да разберат, че живеят в мултикултурно общество и да се съобразяват с това".
Все пак, има и други гласове. Така, в една вдигнала доста шум статия, Шабана Рахман (израснала в мюсюлманската общност на Осло) и Хеге Сторхауг изказват опасенията си, че "Норвегия може да се превърне в страна, живееща в условията на сегрегация, насилие и омраза... макар че все още малцина политици гледат на това сериозно". Истината е, че повечето западноевропейци - от обикновения човек на улицата до политиците в парламента и полицаите на границата упорито предпочитат да си затварят очите пред все по-тревожните аспекти в поведението на мюсюлманските имигрантски общности, продължавайки
Да толерират нетолерантността
Никак не е трудно да свържем подобно поведение с идеите, натрапвани на западноевропееца в течение на десетилетия от левите кръгове, които открай време поставят "ценностите на общността" над индивидуалните права. Ако обаче коренните европейци и имигрантите-мюсюлмани действително желаят да съжителстват успешно на континента, последните трябва веднъж завинаги да се откажат от фундаментализма. Алтернативата за самите европейци пък е да жертват свободата, толерантността и онова уважение към индивидуалните права, които са в основата на западната цивилизация. Проблемът, впрочем, не засяга само Европа, същото се отнася и за Америка.
Разбира се, ситуацията в отделните европейски страни е различна. Така, Испания отчита изключителен ръст на имигрантите-мюсюлмани, чийто брой достигна 500 000, и сред които (според "Ню Йорк Таймс") има "немалко ислямски терористи". Във Франция, страната с най-голямо мюсюлманско население (5 млн.души), има хора като великия мюфтия на Марсилия Сохаб Беншейх, който не се страхува открито да изобличава фалша и мракобесието на фундаментализма, призовавайки за религиозни реформи, "десакрализация на всички мюсюлмански религиозни текстове и коментари" и превръщане на Исляма в религия, проповядваща толерантност, уважаваща различията, подкрепяща отделянето на църквата от държавата, както и интеграцията на мюсюлманите в западните общества. Беншейх очевидно е тъкмо онзи тип водач, от който европейският ислям отчаяно се нуждае. Въпреки това обаче, той очевидно не се ползва с подкрепата на френското правителство, което предпочете да включи в новия Мюсюлмански съвет на Франция най-реакционно настроените, най-политизираните и най-фанатичните лидери на местната ислямска общност.
Последиците от тази политика в цяла Западна Европа проличаха особено ясно след 11септември 2001. В Дания, както и в много други западноевропейски държави, тълпи от мюсюлмани излязоха на улиците, за да отпразнуват успешните атаки на терористите. Няколко дни по-късно хиляда ислямисти се събраха в Неребрьо, за да протестират "против демокрацията", призовавайки за "свещена война" срещу неверниците-датчани. Едва тогава се сетиха да реагират и част от датските политици. В парламента бе повдигнат въпросът за
"Ислямската инфилтрация"
в западния свят, а някои депутати дори квалифицираха Исляма "не толкова като религия, колкото като философия на терора". Междувременно, според наскоро публикувано изследване, след 60 години мюсюлманите, които днес са 3% от населението, ще бъдат мнозинство в Дания.
Бавно, но сигурно започват да се променят и настроенията в обществото. "В моя клас от 33 деца, 19 не могат да кажат и дума на датски - твърди във в-к "Афтенпостен" учител от Копенхаген. - Това, което става, е катастрофа за Дания". На свой ред, доскорошна твърда привърженичка на "мултикултурализма" откровено признава, че вече не се чувства уютно в собствената си страна.
"Ако не сте с нас, сте против нас" - гневно обяви американският президент Буш непосредствено след 11 септември. Част от мюсюлманите в Европа ясно декларираха, че са с нас. Другите обаче, не по-малко ясно заявиха, че ще бъдат против. Така един английски имам открито призова паството си "да моли Бога да унищожи враговете на Исляма, взривявайки земята под краката им". Оттогава насам нещата допълнително се усложниха от разгорелия се израело-палестински конфликт, както и от факта, че в повечето западноевропейски страни интелектуалните среди и медиите продължават да виждат в палестинците изключително жертви, а в израелтяните - най-вече агресори.
Неспособността на социалдемократическите партии да решат проблема с преодоляването на фундаментализма сред имигрантите-мюсюлмани и ускорят интеграцията им в обществото се оказа сред основните причини за възхода на консервативните и десни формации в Европа напоследък. По-важното обаче е друго - обикновените европейци започнаха най-после да осъзнават за какво всъщност става дума. Защото фундаменталният ислям не е свързан с расовата или етническа принадлежност на онези, които го изповядват. Той е преди всичко идеология. И неговите критици не са расисти, също както не са такива противниците на комунизма или нацизма. А що се отнася до онези имигранти-мюсюлмани, които, живеейки достатъчно дълго на Запад, демонстрират очевидно нежелание или неспособност да се адаптират, те трябва просто да бъдат изпратени обратно в родината си и заменени от хора, желаещи и можещи да се интегрират. Звучи крайно, но няма друга разумна алтернатива. Защото под въпрос са поставени не само основните свободи на всички европейци, но и тези на онези мюсюлмани, искрено желаещи да живеят там, където действително могат да бъдат самите себе си. Залогът, в крайна сметка, е самата западна цивилизация.
* Известен американски либерален интелектуалец, автор на няколко нашумели книги.
