Българинът яде бой като малък, а като порасне – си връща. Насилието е национална черта, уважаван спорт и част от ценностната ни система
По-лош от тигъра човекоядец е само лошият родител. Това гласи една индийска мъдрост. Тогава излиза, че 67 на сто от българите са по-страшни от кръвожадните хищници. Сочи го проучване, което от няколко дни се мъдри в повечето медии. Не че е нещо ново, но ни идва отвътре при появата на цифри и проценти от социологически анкети да ахкаме и охкаме шумно. Не знам как точно се е стигнало до цифрата 67, но ми се струва силно занижена. Това е естествено, защото някои от анкетираните не са имали смелостта да признаят, че побийват децата си. Не им отива на вратовръзките, силикона и претенциите да признаят подобно нещо. Българинът винаги е искал да минава за европеец, затова образуваният процент биещи не е реален. Истината е някъде около 90-те процента.
По своята социална същност насилието е антихуманен акт. Това е ясно. Но в действителност сме заобиколени от насилие и агресивност. Нашенският модел на възпитание започва от ранна детска възраст. Ако бебето плаче, родителите се изнервят. Спят на смени, отиват на работа недоспали, уморени и мрачни. Стават раздразнителни и ако някой в офиса каже нещо по-така, са готови да го нагрубят. Обстановката вкъщи също става напрегната. Трудностите пред служебната кариера, безработицата, ниските доходи, административните неуредици и здравните проблеми засилват чувството за обреченост. През това време детенцето прохожда, почва да рисува по стените, да рови навсякъде и да досажда с въпроси Класическа родна картинка е майки в градинката или на плажа да викат подир отрочето си, често в кресчендо. Бащите наблюдават строго и когато изглежда, че положението ще излезе от контрол, се чува нашенското шляп. Шамарът е вездесъщ и универсално средство. Прилага се, когато детето не иска да яде надробената супичка. Когато иска да му купят нещо. Когато е взело куклата на друго дете и не иска да му я върне. Когато се е напишкало. Когато хвърля пясък с лопатката. Когато ви дърпа към сладоледената къща в мола. Детското „искам” е причина да бъде изобретена шамарената фабрика. В миналото уредите за домашно насилие като точилката и метлата са носели името Тодорка Боева. Щом не слуша детето, баба му се заканва да извика „педагожката” Тодорка Боева... Понякога помага самата закана.
Родителските шамари губят своя ефект някъде след пубертета. Пъпчивите младоци и фръцливите девойки изведнъж стават много чувствителни, в тях се надига гласът на бунта. Някъде по това време идва ред на тениските с рок банди, залитането по Че и първите бягства от къщи. Междувременно дечурлигата са преминали през школата на насилието в училището и квартала. Научили са урока, че правото е на страната на силния. Който бие по-малките, той ще им вземе стотинките. Който може да набие по-големи – ще има нов джиесем и маратонки. Ако си от най-яките – гаджетата са твои. Проста и брутална логика. От години тя определя и скалата на българските ценности. Агресивният и силният достига висоти, които ученолюбивият и цивилизованият могат само да сънуват. Мускулът е богат, известен, шик и уважаван Ако участваш в свободни боеве, си звезда. Ако тренираш бойни спортове – те уважават. Ако в чалготеката наложиш онзи от другата маса с юмруци и ритници – силикони и ботокси падат в краката ти. Падат и оскъдните им дрехи. Няма прегради за насилието.
И ако шамарите са класическа форма на националното ни възпитание, то в последно време са на мода нови модели и формати. Някаква кифла в студентски град се опъва и не тръгва с човека. Той я дърпа за косата, натиска й главата в масата и ръмжи философски: „На к’ва са праиш, ма, боклук”. Аргумент, пред който омекват и най-твърдите. Момчетата пък ги бият до смърт или убиват с нож. Влачените с години дела и оправдателните присъди само доказват, че у нас насилието си е намерило родината. Прибавете към това помилваните от президентството насилници, трафиканти и убийци и ще видите, че нещата са извън контрол. Насилниците са на свобода, а жертвите преживяват отново и отново ужаса на сполетялото ги зло. Три знакови дела в момента са в съдебна зала. Това са „Килърите”, „Наглите” и „Октопод”.
В съда обвиняемите се държат арогантно и нахално Журналисти се надпреварват да ги интервюират. Адвокати изграждат тези, че са жертва на полицейски и политически произвол. Някои от обвиняемите се придвижват охранявани от дузина гардове, чакат ги скъпи коли. Те се хилят на свидетелските показания, дават съвети и критикуват системата. Същите тези хора са убивали, крали, пребивали, отвличали, рязали пръсти, рекетирали, изнудвали. Съсипали са десетки съдби, отнели са живот. Но се държат като герои, защото в тях са вперени погледи пълни със страх и страхопочитание. Триумф на насилието. Ода за агресията. Оратория за нискочелия и мускула. Същите тези насилници те изместват от пътя, защото им пречиш. Отнемат ти приятелката, ако им харесва. Отнемат ти бизнеса, защото това им е бизнесът. И парите ти взимат, защото им се полагат. Зарибяват децата ни с дрога. Печелят държавни поръчки. Купуват отбори. Посещават приеми. Участват в телевизионни токшоута. Певачки им пеят потни, морни и влюбени. Децата им учат в чужбина в скъпи университети. Нощни клубове работят за тях. Политици са им приятели. Не разбират от изкуство, но имат колекции от картини. Не ходят на театър, но си падат по звездите от сериалите. Не слушат Берлиоз, но имат хилядаватови уредби и колони KHARMA. Телевизорите им са RUNCO. Всичко им е хай на насилниците.
И да бяха само тези насилници, ама не. Удрят ни с цените на яйцата, на хляба, на месото, на горивата, на зеленчуците... Нещо да съм пропуснал? А, да, тарифите на такситата. Няма как, така е и в Европа – вдигат хитро рамене производители и търговци. Клиентите гледат мрачно, но се репчат само вкъщи. Там си го изкарват на децата. И на жената. Ето как се затваря кръгът. Няма да се учудя, ако скоро се появи и неправителствена организация „Насилие без граници”. Спонсори за семинари и кръгли маси ще се намерят. И лектори. Номерът с нечовешките цени на лекарствата също е насилие. Супер брутално при това.
Никъде по света не бият и пребиват старци както у нас Не даваш пенсията – бой до смърт. Ако речеш да си защитиш кокошките – мамицата ще ти разкатаят. След това ще дойде селският полицай и ще измънка, че ако натисне тия вампири, ще го обявят за расист и му отиде службата. Върви се оправяй после.
Абсолютно насилие е и лишаването от образование. Но за това ще се пошуми, когато се появи следващо социологическо проучване. Иначе никой не се сеща, че който не учи, обикновено става обществено непригоден, непотребен и агресивен. Как иначе да се сдобие с храна, покъщнина и пиене? Насилие е и когато хора убиват или бият животни. Когато обаче кучета нахапят човек – това е инцидент. Законодателството ни е сбъркано не само в тази си част. Ако някой пребие друг човек – става дума за нанесени лека, средна или тежка телесна повреда. Повредите обаче трябва да се докажат в съда. Същото важи и за убийците – невинни са до доказване на обратното. Доказването може да продължи години наред и ако извършителят е заможен, до възмездие може и да не се стигне.
Но да се върнем на онези 67% от пошляпващите децата си, което възбуди общественото мнение. Странното е, че над 70 на сто от анкетираните пък са твърдо против насилието. Прилича на парадокс, но не е, защото повечето българи не слагат знак за равенство между шамарите и дърпането на уши и насилието. За нас пляскането по дупето е педагогически похват. Педагогическа поема, както би казал Макаренко. Затова проблемът с насилието у нас няма да се реши сега. Нито скоро. Защото едва ли има друг народ, който има за мъдрост израз като: „Щом я бие, значи я обича”.
...Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение...
Лора Граймс,
Стихотворение от предсмъртното й писмо. Самоубива се на 14 години, заради системно малтретиране от съучениците й.
