ПОЛИТИКА

Явлението „обединена опозиция” се роди и умря със скоростта на светлината. А темата корупция за вота на недоверие беше възможно най-неудачната, защото ред корупционни модели носят имената на част от вносителите.

Теофан Германов

Малко повече от седмица след вота на недоверие и „големия" протестен митинг на „обединената" опозиция пред обществото стои въпросът какво точно се случи.

Първото нещо, което се случи беше опит за обединение на опозицията около казуса с корупцията. То беше представено на публиката като уникално и много позитивно явление. Факт е обаче, че то не е нито уникално, нито позитивно, нито удачно - и за обществото, което се нуждае от реални алтернативи, а не от самоопределили се като такива. Оказа се негативно явление и за самите обединяващи се, доколкото само седмица след „явлението" няма и помен от него. Няма помен нито от заявената отпочваща Велика герберско-седесарско-атакистка антикорупционна революция, нито от обединението и единодействието между опозиционните партии.

Само дни след събитието електоралният гигант Бойко Борисов, който към момента има 30% според НЦИОМ (при 26 процента за управляващите и заявили стремеж за нов мандат БСП и ДПС взети заедно), попари надеждите на всички мераклии за общи листи. Партии като СДС, ВМРО и други, които виждаха в листите на ГЕРБ Ноев ковчег, който ще ги преведе през изборния потоп до 41-ото НС, удариха на камък. Първо - към момента Борисов не се нуждае от тях. Второ, дори и да усети малка или голяма нужда от партньори до новите избори, ще може винаги да ги повика. И трето - самият той разбра, че компанията на хора като Сидеров, Костов, Софиянски и други, които доскоро наричаше „смърфове", ще започне не да донажда, а да яде от рейтинга му, защото единственият капитал на Бойко Борисов в политиката е странното и необяснимо чувство на електората, че той е ново лице. В крайна сметка полицейската школа не го е надарила с интелект, красноречието му блести, просто защото всички други обливат пейзажа с клишета, така нареченото му открито управление все повече ще бъде питано за водната концесия, задръстванията, кучетата по улиците, управлението на общинските дружества и т. н. В тази ситуация за Борисов е добре поне да запази имиджа си на ново лице, което не търпи стари муцуни около себе си. За пред Европа той ще трябва да докаже ясно и че няма да направи коалиция с „Атака". Един от лидерите на ЕНП, Пьотеринг, през 2006 г. ясно призова десните да не се коалират с атакистите, даже когато залогът е победата над БСП. Заради всички тези причини Борисов премина през митинга на опозицията по-скоро като случаен минувач, който бърза за работа, отколкото като оратор и лидер на партията-флагман на опозицията.

Иван Костов също се разграничи, защото като опитен политик е наясно, че съюзът на малките партии с голяма такава ги обезличава. Волен Сидеров абсолютно неадекватно говореше за грабване на сопите пред 4500 отегчени митингуващи, които бяха доста по-заинтересовани от търговските обекти из центъра, отколкото от яростната борба с тройната коалиция. Но и Сидеров няма друг вариант, освен също да се отдръпне от новите си партньори, защото той не може да ги радикализира, а най-много те могат да му гребнат от електората, защото ГЕРБ и Бойко Борисов са много по-ефективни във всичко, което е силна страна на Сидеров: говоренето в прав текст, противопоставянето на ДПС, идеята за въвеждане на ред, присъствието на експолицаи и военни в елита на партията. За Волен Сидеров е много по-удобно Борисов да е враг, отколкото приятел, защото приятелството ще дообезличи семейната партия „Атака".

Въпреки ранната си смърт, явлението „обединена опозиция" не е уникално. То се е случвало и преди три години, защото това далеч не е първото обединение на разнолики опозиции по случаен принцип. През зимата на 2005 г. в стремежа да падне царското правителство и тогавашният парламентарен шеф Огнян Герджиков, се обединиха БСП, СДС, ДСБ, Новото време, а ДПС както винаги даваше тайнствени сигнали между редовете, доколкото конкретният повод за конфликта тогава беше опитът на Лидия Шулева да реши еднолично въпроса с продажбата на „Булгартабак". Разбира се, и през 2005-та, и сега опозицията се обедини и разпадна със скоростта на светлината. Мотивът тогава да се съберат и действат заедно несъвместимите партии беше във внезапното разрушаване на единството в коалицията между НДСВ, ДПС и Новото време. След като царското мнозинство от ронещо се започна да става чупещо се, леви и десни си дадоха сметка, че ако свалят кабинета „Сакскобургготски" пет месеца преди изборите, ще се влезе в удобен за всяка опоиция политически вакуум - служебно правителство, разпадане на властовите лостове, които всяка управляваща партия има за печелене на доверие преди избори, разпадане на доверието в самата управлявала доскоро партия. Една предсрочно паднала от власт управляваща партия автоматично получава такъв шамар и шок, от които би загубила поне една десета от електората си. През 2005 г. все пак в последния момент правителството оцеля и именно затова НДСВ запази влияние и остана втора политическа сила на изборите през юни същата година.

Днешният опит за обединение все пак беше малко по-сложен. Той не се мотивира от внезапно дошла пробойна във властта, защото трите властващи партии току-що се бяха врекли във вярност за още един мандат. „Булгартабак" отива към продажба, но самият Ахмед Доган каза нещо от сорта, че чрез европейските фондове е осигурил алтернативно препитание на основния си електорат от тютюнопроизводитнели и вече приватизацията на холдинга не е тази драма за него, заради която си отидоха от икономическото министерство Николай Василев, Лидия Шулева (а най-вероятно и Румен Овчаров). Именно от гледна точка на процесите в мнозинството вотът на недоверие и „обединението" на опозицията точно сега бяха безсмислени.

Все пак, процесът на обединение бе катализиран от идването в София на емисарите на Европейската народна партия, която „коронова" Бойко Борисов за новия десен лидер в България. След този акт беше нормално десните партии да последват примера на каракачанката Борко, да подвият опашка пред генерала, показвайки, че -щат, не щат-следват съветите на ЕНП и могат да се обединят зад новия любимец на десен Брюксел.

Новият момент беше влизането в опозиционния кюп на „Българска нова демокрация" или доскорошните най-верни фенове на царя, тъй нар. „панайотки", както и на „Атака". Някъде в картинката се намеси и левият депутат-социалдемократ Николай Камов.

Мотивите на „панайотките" да се пишат опозиция се кореняха в опита им да докажат, че не са троянски кон на управляващите и принципно не биха отказали, ако може и ако не е неудобно, и ако остане...малко власт и за тях. Този път с ГЕРБ и десните. Вярно, те бяха лишени от шефски места в парламентарните комисии, но все пак изпаднаха в шизофренна ситуация, доколкото е ясно, че трима от петимата министри от НДСВ са повече или по-малко свързани с юридическото лоби или поне изпитват повече симпатии към него, отколкото към настоящото ръководство на НДСВ с първи заместник-цар в лицето на Милен Велчев.

Второто ниво на мотивацията на хората от БНД беше в идеята за нещо, което Бог знае защо те наричат „интерпарламентарен съюз". Въпреки че „Интерпарламентарен съюз" в политическата практика е международната организация за контакт и приятелство между парламентите по света, те нарекоха с това име идеята да се събират с десните в нещо като консултативна група.

Мотивацията на „Атака" да се пише зад инициативата също е ясна - формацията пробва да яхне всяко нещо, което може да се яхне - от двойното убийство на сестрите в Пазарджик до таксиметровия протест, който подлуди софиянци. Странното е, че „Атака" се хвана ръка за ръка с ГЕРБ, която през 2007 г. наричаше „четвърта партия в тройната коалиция", и СДС, и ДСБ, които през 2005 г. нарече наред с управляващите „Стадо грухтящи прасета".

Специално внимание в ситуацията около вота заслужава идеята той да е тъкмо за корупцията. Няма по-неудачно избрана тема. Първо, защото няколко от авторите на мотивите към него имат кръстени на свое име корупционни модели. Второ, защото поне половината от хората в ръководствата на партиите, внесли вота, са били или са клиенти на съда и прокуратурата. Повечето от тях са „единствено доказаните некорумпирани политици" не поради реална некорумпираност, а поради липса на доказателства, което при българската съдебна система говори достатъчно. Трето - вносителите бяха неубедителни и защото БНД, както и социалдемократите в КБ, са реални участници във властта, която наричат корумпирана. Така „обединената" и „мотивирана" опозиция не можеше да е убедителна тъкмо по темата за корупцията. И затова при най-благодатния за тях казус излязоха с властта „едно на едно". Дебатът по темата почти през цялото време звучеше така: „вие сте корумпирани" - „ама и вие също сте корумпирани".

Ако опозицията беше вкарала тройната коалиция в други полета, например на социалната, икономическата политика или доходите, можеше да пожъне много повече успехи. Същият ефект щеше да има, ако някои опозиционни лидери бяха отстъпили миналата седмица местата си на по-млади хора с ясно послание, че опозицията излиза „на чисто". Разбира се, нищо подобно не се случи. Защото колкото и да са уморени хората от властта в този й вид, те са не по-малко омерзени и от „алтернативата" - в този й вид.

Освен това опозицията беше и крайно неподготвена по същество да обсъжда темата за корупцията. Тя не разкри нито дългоочакваните конкретни имена на корумпирани във висшия ешелон на властта, нито разкри някакъв нов или непознат теоретичен модел на коупционни практики. Целият дебат протече с клишета от рода „Европа не ви иска", „Вие крадете", „Тройната коалиция е баница" и т. н., които не бяха подплатени с конкретни факти, стоящи над нивото на един неправомерно отдаден под наем кораб. Пък и хората много сериозно се замислиха, че така предложената шесторна коалиция на ГЕРБ, СДС, ДСБ, Атака, БНС и БНД, теоретично може да е двойно по-корумпирана от тройната коалиция.

Опозицията също беше крайно неподготвена и по отношение на митинга, който се опита да организира. Предложен от ГЕРБ, този митинг явно беше замислен като послание на Бойко до старите седесари, че той е единственият, който може да събере огромни тълпи на площадите, да повтори лятото на 1990-а и зимата на 1997-а. Тоест - той е  техният човек днес. Отделно от това, около 300 животновъди, част от които повече приличаха на мутри - прекупвачи, отколкото на отрудени фермери, опитаха също да отправят заплахи към властта с физическа разправа. Тези хора неприкрито бяха подкрепени от ГЕРБ с декларация, в която се отправяха доста сходни искания. Беше направен опит да бъде подържана тактиката от миналата есен, в която софийските общински училища подържаха стачката на учитнелите до последния момент и торпилираха всяко споразумение. Само че тази тактика не успя, доколкото към собствениците на ферми за рогат добитък, не се присъединиха нито футболните агитки, нито таксиджиите.

Вторият замисъл, вече на всички опозиционни партии, беше да заплашат властта със сериозен натиск от улицата. Този натиск беше планиран като палаткови лагери, ежедневни митинги и шествия. Разбира се, нищо подобно не се случи. И без да си социолог е ясно, че огромен процент от хората мразят корупцията. Сигурно я мразят и много от КАТ-аджийте, които иначе обичат да „се черпят", митничарите, лекарите, взимащи „дарение за болницата", учителите, даващи частни уроци, чиновниците и т.н. Очевидно е, че в сегашната власт (както и във всички други) корупция има. В това са убедени над 50% от гражданите според социологическите изследвания. Въпросът е защо при това положение опозицията не успя нито да събере море от хора, нито да грабне тоягите, както Волен Сидеров искаше. Първата причина е в горепосочената неубедителност на носещите „промяната". Ако през 1997 г. хората вярваха, че Костов, „измитайки червените" ще сложи край на корупцията и бедността, а през 2001 г., че „Царят, защото е живял „там" ще въведе нов морал", то днес и на малките деца е ясно, че опозицията се бори с корупцията не за да я премахне, а за да се намъкне в нея...Именно затова на опозиционния митинг почти нямаше спонтанно отишли граждани, които искат корупцията да спре. За сметка на това, с доста луксозни автобуси и с рекламни материали (знамена, шапки, плакати и т.н.) опозиционните партии бяха довели апарата си, както и актива си (последният се отдаде предимно на пазаруване), отидоха и хора, които по подобие на левите и царистките отцепници просто трупат точки за пред евентуалната бъдеща власт.

Но почти липсваше образът на обикновения човек, отишъл да изкрещи в лицето на властта, че не е доволен. Тези хора в деня на вота просто ги нямаше, защото не повярваха нито на властта, нито на опозицията, и по този начин оставиха държавата в патова ситуация.