Най-известният български дисидент, талантливият писател Георги Марков, щеше да навърши 79 години на 1 март, ако не беше застигнат от „българския чадър” в Лондон на връх рождения ден на Тато – 7 септември 1978 г.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево край София. Завършва индустриална химия и работи като инжинер - технолог. През 1958 г. се разболява от туберколоза и докато е на лечение из санаториумите започва да пише.
През 1961 г. е публикувана първата му книга „Анкета" и сборникът с разкази „Между деня и ноща". През следващата 1962 г. излиза „Мъже" , която получава наградата за най-добър роман на годината. След това следват книгите „Цезиева нощ", „Победителите на Аякс", „Портретът на моя двойник" и „Жените на Варшава" , с които си спечелва име на един от най-известните , талантливи и плодотворни български писатели през 60 - те години. Марков е автор на редица пиеси и сценарии за игрални филми, които се радват на голям зрителски успех.
Когато
е на върха на своята слава и популярност, започва да се сблъскава с партийната
цензура, която не допуска издаването на неговия роман „Покривът". Поради
разминаване с идеологията на социалистическото изкуство и култура, пиесата му
„Комунисти" е свалена от преставление , нейната съдба е последвана и от пиесата
„Аз бях той".
През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Необходимостта от творческа свобода и нежеланието на управляващите в София да му разрешат да остане за по-дълго в чужбина, го принуждават да поема по нелекия път на емигрант-дисидента. В едно свое есе творецът споделя : „Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т. е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да я намери, където може."
Георги Марков се установява за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа". През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил" спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това, на лондонска сцена, е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата". На 7 септември 1978 г. на моста Ватерло над Темза в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна съчма, изстреляна от неизвестен похитител. Талантливото перо на един голям писател, драматург и радиожурналист е пречупено, той издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сент Джеймс". Погребан е в гробището на Уитчърч Кеноникорум, Югозападна Англия.
След
неговата смърт на Запад излизат „Есета" и „Задочни репортажи за България". У
нас те са публикувани официално едва след 10 ноември 1989 г.
Именно „Репортажите", които са излъчвани в емисиите на Радио „Свободна Европа" от 1975 до 1978 г. и в които той разобличава
истинската същност на тоталитарния режим начело с Тодор Живков , предопределят
неговия трагичен край. Чрез тях той си спечелва омразата и ненавистта на управляващата
върхушка, която още през 1972 г.,
в скалъпен процес, го осъди задочно за „измяна на родината".
Междудругото за него също се твърди, че е бил офицер от ДС. Пътувал е, когато си иска при брат си, който е емигрант, допуснат е до архивите на Гешев за да пише серии от "На всеки километър", срещал се е, както се разбира от репортажите му, не само с Живков, но с Боян Българанов, Мирчо Спасов, висш шеф във МВР и т.н. Може би и затова е бил убит, защото са го имали за предател.
В началото на 2001 г. Георги Марков бе награден посмъртно от президента Петър Стоянов с ордена „Стара планина" - първа степен, който бе поднесен на неговата съпруга Анабел Маркова. Писателят получи това високо държавно отличие за цялостното си творчество, което заема достойно място в българската литература и драматургия, както и за непримиримата си гражданска позиция по времето на комунизма в България. Неговото критично перо не беше равнодушно и към лицемерието и егоизма на западното общество, което в стремежа си за благополучие и охолство, бе забравило за съдбата на Източна Европа. Големият писател и драматург Георги Марков ще бъде запомнен като най-яркия пример за това как трябва да се защитава свободата на словото, за която той заплати с цената на собствения си живот.
Из „Задочни репортажи за България"
Едва сега, няколко години след като съм напуснал народната република, мога точно да преценя огромната, обезобразяваща сила на подозрението в живота на българските граждани. Както казах миналия път, дългогодишният терор и страх създадоха у нас постоянния инстинкт на подозрението, на тревожното и болезнено очакване нещо лошо да ни се случи, да дойде изневиделица като внезапна подлост. У нас се разви нещо като рефлекс да се озъртаме с подозрение, да снишаваме глас, винаги да знаем, че не можем да имаме пълно доверие никому. От гледна точка на свободния западен гражданин ние изглеждаме истински параноици с внимателното затваряне на вратата и оглеждането дали няма някой зад нея, с инстинктивната проверка на обстановката, със съмнението в телефона и най-вече с колебанието - доколко може да се вярва на този, който е срещу нас. Едни от най-популярните изрази в нашия делничен живот са: „Не мога да ти кажа това по телефона", или „Тези работи по телефона не се приказват!", или „Много приказваш!" и т.н. Колко пъти, когато приятели пристигаха у дома, за да ми кажат нещо, което най-често беше безобидно, ме молеха най-напред да изключа телефона. Колко пъти в разни домове са ми казвали: „Телефонът е изключен, можеш да приказваш!" При това никой от нас не беше конспиратор, нито имаше някакво намерение да сваля властта. Ние бяхме обикновени български граждани, които разговаряха по обикновени делнични въпроси. Моторът на подозрението, на цялото това ужасно болестно състояние на духа беше един -
Държавна
сигурност.
Тази организация, която за съжаление се отъждествява с целия режим и хвърля мрачна и зловеща сянка дори и върху най-позитивните му страни. Държавна сигурност, която съществува сякаш за да излъчва безспирни вълни на подозрение във всички посоки и спрямо всекиго, която не оставя вън от подозрението си нито едно човешко същество в страната, било то българин или чужденец, партиец или безпартиен, възрастен или дете. Подозрение, което е доказателство за моралната неустойчивост на режима, за бездънно чувство на страх. Този страх, който при съвременното разположение на силите в света изглежда най-малко неоправдан, е станал втора природа и на подозиращите, и на подозираните. Като неизтощим самозареждащ се акумулатор този страх подхранва подозрението, което поражда нов страх. Това е перпетуум-мобиле на душевното терзание, което е възможно само при условията у нас.
Държавна сигурност
третира всеки отделен гражданин
като потенциален враг.
И в отговор всеки отделен гражданин у нас третира Държавна сигурност като свой потенциален враг. С времето методите на тази организация претърпяха значителна промяна, измениха се и подходите, но взаимното подозрение си остана абсолютно непроменено. И дори ако случайно подозрението на един обикновен гражданин отслабнеше поради небрежност, другата страна бързо му помагаше да се коригира.
Нека започна с това, че при повечето ми срещи с различни по ранг представители на Държавна сигурност съм установявал колко добре са били информирани върху известни частни, интимни или лични тайни. По някое време ние, които се хранехме в Клуба на журналистите, бяхме убедени, че в някои от масите има скрити микрофони.
Веднъж Венелин Коцев, който беше секретар на партията по идеологическите въпроси, заплашително обяви, че притежава запис на разговори на Христо Ганев и приятелите му, водени в Клуба на журналистите. Не зная доколко това беше истина, но трябва да не е било много далеч от нея, защото знам с положителност, че в страната бе внесена най-съвършена американска електронна техника за подслушване с всички апарати за филтриране на шум и гласове. Казвано ми е, че имали пособия за подслушване през стени на разстояние от 300 метра при всякакви условия.
А в романа на Богомил Райнов „Реквием за една мръсница" имаше най-подробно описание на използуването на подобна техника, което показва, че България отдавна живее в кошмарния свят на описаната от Джордж Оруел „1984". Приятел, който работеше в телефонната централа, ми повери, че имат два списъка за подслушване на разговори - постоянен списък и временен списък. Друг ми разказа за цяла голяма инсталация за отваряне на писма, в която писмата се движат по конвейер. Колко вярно е всичко това, не зная, но човек имаше пълни основания да предполага, че се правят такива „демократични" проверки.
Всеки български гражданин, който
кореспондираше с чужбина,
можеше да даде пример за нередовна, проверявана или изчезваща кореспонденция. По принцип всяко кореспондиране с чужбина се смята за подозрително. На една огромна част от държавни служители, и особено на офицерите в армията, кореспондирането със Запада е забранено. Но нека оставим чужбината настрана. Вътре в страната подозрението довеждаше до фарсови положения. Един мой приятел мечтаеше да свири на орган и често говореше за това. Но по мое време в цяла България нямаше истински орган. И една вечер в Копривщица на неколцина от нас хрумна идеята да се пошегуваме с приятеля ни в София, като го събудим посред нощ с бърза телеграма. Ние написахме следния текст: „Органът намерен. Прати камион." И тази невинна шега се оказа твърде горчива за нашия приятел. Той наистина бил събуден в полунощ от раздавача, който му дал телеграмата. Но два часа по-късно пристигнала Държавна сигурност. Без никакви обяснения служителите заповядали на нашия човек, който беше млад лекар, да се облече и го отвели със себе си, като оставили майка му припаднала от страх. После започнал разпит, който траял до обед на следващия ден, и всичко било във връзка с текста на телеграмата. Нито един от следователите не приел, че това би могло да бъде приятелска шега. Те твърдели, че текстът на телеграмата бил шифрован, и въртели бедния доктор да дешифрира. Междувременно милицията в Копривщица също бе алармирана и след щателно издирване успя да ни открие на хижа „Богдан", където нямаше телефон. Както и да е, нещата накрая се оправиха, но нашият приятел не ни говори цяла година заради глупавата шега, която бе съсипала нервите на майка му и която вероятно бе оставила известна въпросителна в досието му. Особено подчертано и недвусмислено беше подозрението на Държавна сигурност спрямо хора, които подаваха молби за паспорти. Самото желание да се пътува в чужбина се смяташе за подозрително.
Не по-малко подозрително
беше всяко отклонение от шаблона било в работата, било в живота. Подозрителен
беше всеки опит човек да се държи като себе си. Подозрителни бяха срещи с
чужденци и преди всичко срещи с хора в немилост. Подозрителни бяха неясни думи,
двусмислени или многосмислени текстове. Аз лично съм бил викан в Държавна
сигурност, за да ми се чете на глас поемата за Съветския съюз на един от
най-близките ми приятели, Стефан Цанев, и да ме питат какво разбирам под
отделни пасажи. На други колеги са четени пасажи от мои произведения и им е
искано мнението и т.н. Но по принцип рядко подозренията на Държавна сигурност
бяха изразявани гласно. Човек ги чувствуваше зад мълчанието, недомлъвките,
студенината на погледите, присвиването на устните, отделните жестове и
многозначителните подмятания... и разбира се, на свой ред подозрението раждаше
подозрение. Ние виждахме, чувствувахме или си въобразявахме, че
дългата ръка на Държавна сигурност
е навсякъде. Фактът, че от тия граждани зависеше целият ни живот, че те бяха в състояние да решават и предопределят всичко, което може да има значение в живота на един български гражданин, фактът, че някъде съществуваше досие, в което се нанасяха данни, които можеха да бъдат най-произволни - всичко това беше предостатъчно да ни накара да чувствуваме, че сме под постоянна заплаха, да подозираме всекиго като възможен личен неприятел.
Най-популярното обвинение, което обикновените български граждани си отправят мълчаливо един към друг, е, че са свързани по таен път с Държавна сигурност. За колко много хора приятели са ми прошепвали: „Внимавай, не се знае кому точно служи." Или друг израз: „Човекът е с две заплати", или „Виждали сме го със специални хора". Предполагам, че на доста хора е казвано същото за мен и приятелите ми.
Един голям процент от нашите всекидневни разговори в България бяха на тема кой е кука и кой не е. С някаква болезнена наслада, като параноици ние се опитвахме да отгатнем кой какъв пост заемаше в Държавна сигурност. Много популярен беше един израз на поета Божидар Божилов, който, сядайки на масата в клуба, веднъж казал на шега: „Другари, хайде сега да си кажем чиновете. Аз съм майор."
Знам не един и два случая, когато нищо неподозиращи и напълно невинни хора бяха надарявани от нашите въображения с тайни майорски, полковнишки и дори генералски пагони от Министерството на вътрешните работи. Нашите подозрения доставяха обилна храна за най-долнокачествено клюкарство.
Почти всеки човек, когото познавам у нас, в някаква форма е подозирал другите, че тайно служат на Държавна сигурност. Ако някой внезапно го повишеха в службата му, ние подсмърчахме и подмятахме, че вероятно Държавна сигурност е зад гърба му.
Ако някой тръгваше за чужбина,
първата реакция беше, че е човек на ДС. Ако някой си купеше апартамент или по-особена кола, или просто вечеряше с важна персона, той биваше обявяван за човек на Държавна сигурност. Ако някой проявеше изключителна смелост и критикуваше, или пък се държеше предизвикателно спрямо властите, обяснението пак беше същото. Ако някой имаше хубава любовница, или повече пари, или беше добре информиран, или имаше връзки - без съмнение му лепвахме етикета на таен човек. Ако мразехме някого, просто защото беше по-способен, неизбежно го слагахме в редовете на Държавна сигурност. Ние винаги намирахме доказателства, че „човекът трябва да е таен". Убедили себе си и другите в това, ние, разбира се, променяхме отношението си и се нагаждахме към предполагаемия ранг на въпросния нищо неподозиращ гражданин.
Един мой познат случайно попадна в плувен басейн с министъра на вътрешните работи. На другия ден половин София го произведе генерал от съответното ведомство. Стигаше се до смешни и абсурдни подозрения... Но ако ние стигахме до тях и действувахме като ненормални, трябва дебело да се подчертае, че основанията ни бяха напълно реални, действителността пребогато подхранваше нашите фантазии с действителна храна. Защото наистина имаше много „тайни хора" и се вършеха много „тайни дела". Имам чувството, че
мания за преследване беше умишлено
създавана от властите,
сякаш се изграждаше образът на една всесилна и стигаща навсякъде Държавна сигурност. Понякога, когато един гражданин у нас започваше да се изявява като личност и ставаше притегателен център на вниманието на другите, жънеше категорични и независими успехи, тогава, за да съсекат с един удар популярността му, самите органи на Държавна сигурност подхвърляха, че той бил „техен човек". И това петно често беше предостатъчно, за да очерни нечие лице за дълги години. Както казах в началото, да подозираме и да бъдем подозирани стана наша втора природа. Но кой печелеше от всичко това?
Подозрението е прекъсване на нормалното общуване между хората. Прекъсване на действителните контакти между човек и човек. Подозрението води до неискреност, притворство, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, правото и желанието на човек да представлява себе си, да се държи в обществото като себе си. Вместо прям, искрен и достоен разговор идват мълчанието, недомлъвките, дежурните фрази и мнителността. ПОДОЗРЕНИЕТО Е ЕДИН ОТ ГЛАВНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ НА АЛИЕНАЦИЯТА В КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО.
То е главният фактор на отчуждението между хората, на отказа им да се разбират, на користни отношения. Колко пъти с неудобство, срам и болка съм установявал, че човекът отсреща не ми вярва, защото смята, че зад всичко, което му казвам, стои нещо друго. Колко пъти сам аз съм бил измъчван от подозрения, че привидно искрената изповед на някого е чисто представление или че съм се изтървал да кажа нещо, което ще бъде „занесено". Колко пъти, сграбчвай от такова болно подозрение, съм се задушавал в желанието си да се „изприкажа" пред някого. Огромната зависимост на всеки от режима го превръща в малко, подозиращо човече, което действува по силата на инстинкта за самосъхранение.
И от тази оргия на всеобщо подозрение у нас печели този, който е заинтересуван хората да нямат истински контакти, да нямат искрени разговори, да не се познават един друг, да се крият един от друг, да се боят един от друг и всякога да чувствуват, че се намират
под микроскопа на Държавна сигурност.
За да съществува, режимът има нужда от подозрението и затова го поощрява. Всеки път, когато то отслабне, в кръвта на хората се инжектират нови дози подозрение, което веднага увеличава разстоянието между тях. И тъй като ние предпочитаме да вярваме повече на лошото, отколкото на доброто, внушението става реалност, ние живеем и действуваме с подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина навличаме върху лицата си маски, които трябва да ни закрилят от другите. За съжаление нямаме маски, които да ни закрилят от самите нас.
Да живееш с подозрение - това не е живот. Но ме е страх, че ние толкова много свикнахме да подозираме, че много трудно ще отвикнем.
------------------------------------------------------------------------------
При моята среща с Боян Българанов, за която вече стана дума, той темпераментно извика: „Давате ли си сметка, че след двайсет години ние ще бъдем турско-циганска държава!"
За него това беше
най-сериозният проблем, пред който съвременна България бе изправена. Горе-долу
по същото време, средата на 60-те години, отрицателният прираст на българското
население в страната започна все по-силно да тревожи партийните и държавните
ръководители и за известно време се превърна в една от главните теми.
Но още преди да предизвика вълнения в официалните среди, още преди да се осъзнае
трагичният размер на
българското национално безплодие,
в печата и по радиото полугласно се промъкнаха сигнали, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света и че българската част на населението застрашително започва да намалява.
За първи път в цялата своя история, в години на мир, а според партийната пропаганда - и години на небивало материално благоденствие и щастие, българският народ спря да се множи. Какво означаваше всичко това?
Статистически увеличението на общия брой на населението над осем милиона се дължеше на два фактора - значително намаляване на смъртността, т.е. увеличаване на възрастовата граница, и
голям прираст на циганското и
турското население.
Фактите, че огромен брой млади семейства предпочитаха въобще да нямат деца, а още по-огромен брой семейства се задоволяваха с по едно дете, което означаваше, че до 30-40 години българското население щеше да се стопи наполовина - раздвижи и партия, и държава, и общество. По низовите партийни организации се надигнаха гласове, че нещо трябва да се направи, за да се промени тази опасна тенденция. По кафенетата и клубовете раждаемостта също се обсъждаше под най-различен ъгъл.
Имаше хора, които агитираха за връщането на омъжените жени към домакинството и съответно отглеждането на деца, имаше други, които не виждаха нищо лошо в примесването на българска с циганска кръв.
Спомням си покойния литеарурен критик Цветан Стоянов, който казваше: „Всъщност, това, от което най-много имаме нужда, е горещата циганска кръв и циганската жажда за живот!"
Първата видима реакция на властите беше не да се опитат да си обяснят най-задълбочено застрашителния характер на тази обезпокоителна тенденция, но да се опитат да я прикрият. И този път, както и в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупульозност - да се скрие болестта на момата, та ако ще последната и да умре. Никога точни статистически данни не бяха публикувани,
но когато Боян Българанов говореше,
той явно ги знаеше много добре.
Въпросът набързо бе претупан по държавна линия и действията на властта в края на краищата се сведоха до няколко мероприятия, като покачване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, увеличаване на отпуските по майчинство и бременност, увеличаване на детските добавки и (най-странното) задължително преименуване на цигани с български имена. Асан стана Асен и Айше стана Ангелина.
Лично аз много се съмнявам дали всички тия мероприятия докоснаха същността на проблема. Кръстосвайки страната, мнозина журналисти и писатели се сблъскваха с тази национална трагедия.
Хората не искаха да имат деца.
Домовете, в които влизахме и по селата, и по градовете, ни стъписваха със странната си тишина, с призрачното отсъствие на детски викове, смях или плач. Въпросите заставаха пред нас неумолими: Какво стана с нашия народ? Кое възпря силата на земната му кръв, запазила го така дълго през вековете? Къде отидоха многолюдните селски семейства, огромните родове и цялата бликаща жизненост на една възродена нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?
Печатът, който изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че жертвували децата си за сметка на материално по-удобен, по-комфортен живот. Така български социолози обясниха, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете - в името на автомобила, третото - в името на вилата или обзавеждането и т.н.
Друго обяснение, дадено
пак с характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат
деца било свързано с (цитирам) „порасналата свобода на жената", която
предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да отглежда деца. Имаше
само редки намеци, че донякъде материалните несгоди възпрепятствували
раждаемостта.
Пак в печата, добре редактирани, се появиха и обяснения на другата страна - семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха със същите доводи. Отново бе повторено, че поради
работната заетост на жената в производството
семействата са изправени пред избора или да се лишат от втората заплата (тази на жената), или да се лишат от детето. Изнесе се, че детските домове били със силно ограничен капацитет и че семейства, при които не живеят възрастни родители, фактически нямат никакъв избор, освен да пожертвуват детето. Говори се твърде много и за възпитанието. Внезапно се появи още едно застрашително откритие - че бъдещите граждани на България щяха да бъдат главно деца единаци. А било известно, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, често се превръщало в егоистично същество със студен и отчужден характер. Така че българите не само щяха да намалеят, но и добродетелността на националния характер щеше да бъде засегната.
Frognews.bg
