Аз съм куче от столичния кв. „Младост”. Пиша на български, защото ме научиха бившите ми собственици. Те бяха добри хора. В началото. Купиха ме, за да зарадват децата си.
Малчуганите си поиграха с мен година-две, след това им омръзнах. Нямаше къде да ме извеждат на разходка, караха се кой да ме изведе, кой да ми измие лапите от калта, кой да ме заведе на лекар. Накрая ме „забравиха” в някакъв затънтен квартал на София. Аз обаче се върнах в „Младост”. Родина, знаете как е. Събрах се с други като мен. Карахме се, хапехме се, оголвахме зъби, мръзнахме, мърсувахме, купонясвахме – все неща от този род. Кокалът бе нашият свещен Граал. Той ни разделяше. Но ни свързваше омразата към хората.
Тогава се появи водачът. Той бе син на немска овчарка и един оклюмал стар пес, който можеше вече само да ръмжи, тихо и злобно. Синът му ни събра и каза: „Да отмъстим за лошия си и съсипан живот”. В лая му имаше не само социални елементи, но и философия. Най-много обаче прозираха сломена гордост и тъга. Много тъга, потопена в пълноводието на яростта, омразата и обидата. Не му трябваше много, за да ни обедини около себе си, защото всички се къпехме в разяждащите ни чувства.
Така започна животът ни, подчинен на отмъщението. Превърнахме се в глутница. Нападахме стари хора и деца. Те бяха по-леките жертви. След това се насочихме към силните, които мислеха, че са недосегаеми. Атакувахме от засада, без да вдигаме излишна пушилка и шум. Бяхме като вълци, нашите предци: спускаш се, отхапваш парче месо от крака на целта и светкавично се изтегляш. Докато жертвата паникьосана се опитва да реагира или да се предпази, атакуват кучетата от втората редица. Трети влизат в боя тези, които трябва да съборят човека-враг. Тогава идва върховият момент – мигът на убийството. Трудно се стига до него, но, о Боже, каква наслада! Топла кръв гали муцуните, жертвата е скована от ужас, превъзходството ни е доказано. Триумф! Разкъсана плът и зеещи рани...
Не се опиянявам, такъв е животът. Такъв го направихте вие, хората.
Сега плащате цената. Ние, кучетата от „Младост” сме обявили война на човеците. Не я искахме, живеехме кротко в коридора на панелките, оставяхме се да ни връзват мартеници и панделки, да ни дърпат ушите и опашките. Бяхме кукли. Вече сме глутница. Хората нямате изход и трябва да приемете войната. Телевизионните репортажи и сълзливи истории няма да ви помогнат. Професорът е поредната ни победа. Ще има още. Ще ви разкрия една тайна: ако искате да спечелите войната с нас – трябва да ни убиете. Защото всички се борим за кокала!
Дивото зове! Ау, ау-у-у...
Макс,
куче от „Младост”
