Трагедията като риалити шоу. Има нещо зловещо, нещо извратено в тази констатация. За съжаление обаче, воайорството измести съчувствието и съпричастността. Дали винаги сме били такива?
Драгомир Иванов, в. „Дневник"
Има нещо обречено в самия начин, по който днешните българи
приемат трагедиите на настоящето си. Не казвам "обществото", защото
то в случая е по-скоро илюзорна конструкция. Пожарът във влака София - Кардам, за съжаление, е поредният повод, който задължава към
вникване в социалното построение, наречено България, но едва ли нещо подобно ще
произтече и от тази поредна трагедия. По-скоро в останките на онези
25-30-годишни вагони, стопили девет живота, метафорично се стопи за пореден път
още една част от това, което се нарича обществена съвест.
"Когато пристигнахме до горящия влак, там се бяха скупчили местни хора.
Снимаха с джиесеми, без да помагат на пътниците." Това са думи на полицая
Христо Христов, един от спасителите в злощастната нощ, който с риск за живота
си извади няколко души от огъня. Други свидетели разказаха за таксиметрови
шофьори от Червен бряг, които пристигнали на местопроизшествието, за да изкарат
някой лев. Но "клиентите", скочили от вагоните, били без пари, някои
от тях само по бельо и таксиджиите отказали да ги превозят.
Тези разкази звучат толкова близо до истината, колкото не са и за вярване
И това като че ли е най-страшното.
В интернет, във Vbox7.com, вече могат да се видят автентични видеозаписи и
снимки на горящите вагони - вероятно онези, за които говори полицаят. Нищо лошо
няма в това да се документират събития, но трагедията с влака, струва ми се, се
вписва в една вече самонастаняваща се като традиция публична употреба на трагичното
тук. Както и за децата от Могилино, "обществените" реакции не стигат
по-далеч от изпращането на есемес, а за да се постигне и това виртуално
съпричастие, се разиграва многоседмичен пошъл спектакъл.
И в Могилино, и във влака ударените от съдбата си остават все така на другия
бряг и все така самотни. Първите бяха реално отхвърлени още със споменаването
на идеята да бъдат преместени сред "нормалните", вторите -
пострадалите и близките на загиналите, трябваше да почакат за вниманието на "елита",
след като отшуми по-важният им празник с по-важните им гости от по-важната им
братска Русия. Така след няколкодневно възмутително поведение във вторник
следобед, четири дни след трагедията, властта отби излишното при тези
обстоятелства задължение да обяви траур. Отново виртуален, доколкото
ничий държавнически крак не стъпи на мястото на трагедията дори само
заради добрата стара реална eвропейска традиция.
Ето защо реакцията на една част от жителите на русенския квартал "Средна
кула", които не пожелаха да приемат недъгавите деца (в нормалните държави
ги наричат "различни"), не би трябвало нито да изненадва, нито да
бъде на свой ред лицемерно порицавана. Няма легитимна страна, която може да се
похвали с това право. Политици, медии, граждани - който и да е от тях, ако пръв
хвърли камък, рискува и пръв да се уличи. Затова с един непостижим за други
случаи консенсус реалността е заметена под миндера като срамна и грозна тайна и
е заместена от жизнеутвърждаващи шоуспектакли и игри на щастието.
С ръка на сърцето - дали някой вече се сеща за хората, чиито къщи бяха отнесени
от пороите през последните две години? А те самите наясно ли са на какво точно
бяха жертва - на природно бедствие ли наистина или на стигнала смъртоносни
равнища безотговорност?
И изплувалите покрай трагедията в Червен бряг безумни детайли от порядките в
българските железници, които на практика са обрекли пътниците в двата вагона -
и те ли ще минат под мотото "така им било писано"?
Нежеланието и неспособността да се изправим като общност пред проблемите си, за
да се опитаме да ги решаваме с мисъл и за бъдещето, няма как да не ни обрекат
на участта да сме регистратори на трагедии, които по същите причини заплашват
да се множат безконтролно.
Без същинско гражданско усилие отговорността няма да се върне като
фундаментално условие за функционирането на държавата, от която се очаква точно
това - да гарантира сигурността на гражданите си. Нито брокерските занимания с
държавни земи, нито държавното предприятие за голфа са белези за наличие на
държава. Това, което е останало от нея, се е свело до събирането на данъци.
В крайна сметка за това, което дава, демокрацията изисква определени неща
и едно от тях е солидарност.
Което пък ще рече наличие на някакво, може и най-малкото кратно от сбора на
различните интереси и ценности. Без него на всички ни се пише лошо независимо
от илюзиите за спасение поединично. Сигурно сте чували как поетът Константин
Павлов решил да се справи с умопомрачителната инерция на комунизма през 70-те -
ами като спи, спи до безкрай. Друг вариант са онези "острови на
блажените", в които общите проблеми на настоящето са персона нон грата и в
които мнозина (разбираемо, от друга страна) предпочитат да се затварят. Може и
така, разбира се, но ще е наистина честно, ако заедно с това никой не очаква
помощ или съчувствие, ако се случи да го сполети някоя от българските трагедии.
