Според изследване за световното щастие на Института за Земята към Колумбийския университет се оказа, че ние, българите сме едни от най-нещастните народи в света. Попадаме точно в последната десетка от 156 държави, като заемаме незавидното за всички нас 147 място.
След нас са африканските държави Република Конго, Танзания, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централно африканската Република, Бенин и Того. Естествено след нас е и най-бедната страна в света, карибската Хаити.
И докато за хората населяващи тези 9 страни е разбираемо да бъдат по-нещастни от средния българин поради редица обективни фактори, като тотално несъществуване на инфраструктура и държава, масово ширеща се бедност, епидемии, граждански войни, бедствия, липса на основни социални структури, липса на достъп до чиста питейна вода, канализация, електричество и здравна помощ, то за доста голяма част от държавите предхождащи ни в тази класация можем да кажем... същото.
Две места преди нас е африканската държава Чад, петата най-бедна страна в света! Страна, където само 1.5 % от населението има електричество в домовете си, достъп до питейна вода 48% , а до канализация - едва 2%. Държава, където само миналата година над 17 000 души са заразени с холера, а 5% от населението живеят със СПИН.
43 места нагоре в класацията е Бангладеш –страната, където на територия, малко по-голяма от българската, са се натъпкали 150 милиона души и където ежегодните наводнения заливат почти цялата територия.
Цели 90 места пред нас е Боливия –най-бедната южноамериканска държава.
В списъка на по-щастливите от българите народи може да бъде удължен със страни като Ангола, Афганистан, Уганда, Судан, Палестина, Ботсвана, Сомалия, Ирак, Албания и още и още страни, които по-стандарт на живот, по образованост, по инфраструктура, по доходи, по социални придобивки, по сигурност и по какво ли още не са далеч след българите.
Резултатите от изследването обаче не са никак изненадващи, ако вземем предвид характера на средния българин –един вечно недоволстващ, вечно мрънкащ и завиждащ индивид, алчен по своята същност балкански тарикат, притежаващ ниска обща култура и антисоциално поведение. Разбира се обобщението едва ли е удачно –има много достойни българи, които се опитват да направят нещо за себе си, а от там и за тая окаяна страна, но масата от народа не става никак за хвалене. Това доказва и близката ни история, когато не можахме да вдигнем едно свястно всенародно въстание и срещу османското владичество, и срещу комунистическата диктатура, и дори срещу ДС мафията, която през последните 20 години постепенно ни обхващаше в задушлива прегръдка.
Разбира се за това е виновен средния български лумпен, предпочитащ от край време сигурността пред отговорността и пълния стомах пред свободата. Този лумпен е много лесно подаващ се на манипулации, доказателство, за което са почти всички свободни избори у нас през последните години. В началото лумпена избираше бившите си душмани, страхувайки се да избере новото, както направи цялата цивилизована Източна Европа. После започна да се лута между тях, и други популистки формирования, като накрая избираше винаги този, който му обещаваше най-много, а не този, който му заявяваше, че трябва да си наляга парцалите и да работи. Естествено след това лумпенът винаги разбираше, че за пореден път е изигран и е гласувал отново за някое от поредните превъплащения на българската олигархия и България продължава надолу към дъното. Това естествено го натъжаваше през целия т.нар. преход, натъжава го и днес. Прави го озлобен, недоволстващ от действителността, търсещ причината за собствените си неудачи винаги извън себе си –все неща типични за един нещастен човек.
Ориенталският ни манталитет също допринася навярно за общото ни нещастие. Мислим, че сме работливи, а всъщност ни мързи да облагородим и двора си, казваме че сме толерантни, а всъщност одобряваме откровено Възродителния процес, претендираме да сме готин народ, но всъщност знаем, че чужденците не мислят така, тупаме се в гърдите, че сме православни, а всъщност не знаем и „Отче наш”, заявяваме, че сме патриоти, а всъщност изхвърляме боклуците си, където ни падне по земите на Родината си. Така изпаднали в едно шизофренично раздвоение, където хем сме едни, хем други, търсим себе си и обикновено нищо не намираме. Това естествено ни прави нещастни.
Голяма тежест в приноса към общото ни нещастие има и ширещото се обществено чувство за несправедливост. Още по време на комунистическата диктатура, имаше една група от Недосегаеми, за които всички знаеха, че законите за тях не важат, наречена номенклатура. По време на прехода пък се явиха други Недосегаеми, кръвно и идейно свързани с първите –кредитни милионери, мутри, „бизнесмени”, олигарси, местни феодали –все категории, които всички знаем, че „закон не ги лови”. Огромната част от престъпленията извършени от тези елементи така и си остават ненаказани, а обикновения човек се почувства незащитен от държавата, което естествено допринася още повече за негово нещастие и несигурност. Това някой ден може да доведе до разпад на обществените структури и дори държавата като цяло, както е ставало не един път през историята.
Социалната справедливост е друг аспект, който е доста спорен, защото зависи от светогледа на всеки отделен човек. Нарастващото социално неравенство през последните години разстрои големи маси хора и то не само от най-бедните слоеве, но и от т.нар „средна класа”. Това допринася много към нещастието на българина, защото завистта е вкоренена у него от поколения наред, предавана не само чрез възпитание, а като че ли генетично. Интересното обаче е, че страни с по-голяма социална диференциация от България, като латиноамериканските, са всичките до една по-напред в класацията по щастие от България. Явно там не обръщат такова внимание на българската поговорка „По-добре Вуте да е зле, отколкото аз да съм добре”
И като стана дума за възпитание, не мога да подмина, чалгата. Освен че е беше масово разпространена култура още в комунистическа България, въпреки забраните, тя не е прекъсвала да захранва българското общество с огромно мнозинство от индивиди за които най-важните неща в живота са ядене, пиене, кючеци, пари, предмети и живот, изпразнен от дух и съдържание. Не всички обаче можем да имаме много пари и когато чалгарът се сблъска с този факт той се превръща в един нещастен човек, готов да извърши всичко, за да се сдобие с желаното. Така българската чалга културата пасна съвсем на световната култура на консуматорството шестваща из континентите от десетилетия, че и повече.
Каква е рецепта за щастие ли, ще попита някой? Сигурно има такава, но аз не я знам. Знам само, че всички ние, българите, сме заразени с неизличима болест разяждаща ни отвътре, която в никакъв случай не бива да предадем на поколенията след нас. Тогава за България може и да има шанс...
Блогър: mamkamu
