Млади лъвове напускат Командира, Атака се рои и свива като шагренова кожа..... По-модно днес е да намериш нова любов отколкото да останеш при старата. Политическите номади днес мощно нахлуха на авансцената.
Те никога не напускат политическата сцена, но желанието им да свирят първа цигулка особено се засилва в определени периоди.
Защо толкова много точно сега? И кои са политическите номади?
Бих разграничила три вида – номад – новак, стратегически номад, номад професионалист.
Новакът номад
Новакът номад често е млад, той за първи път напуска партията, която го е създала, за да търси нови перспективи другаде. Не рядко после продължава в същия дух, но в този момент медиите още не го знаят, а и самият той се надява, че още първият му номадски поход ще е успешен.
Той има няколко оръжия. Всяко напускане е критика към лидера и партията. Христо Ангеличин, Прошко Прошков, Даниел Митов, Петър Николов откриха, че Иван Костове авторитарен и въвежда еднолично лидерство. Публиката се зачуди как стана така, че Командирският стил, пределно и изначално известен на всички, стана ясен и на най-приближените: „Много години бях близо до Иван Костов и сега се чудя как не съм се усетил по-рано” . И ние се чудим, защото този лидерски стил е самата същност на партията ДСБ. „Синята идея” си остана у СДС, привържениците на Костов си тръгнаха с лидера, не с идеята. Едва днес това взе да им изглежда неприемливо: „ДСБ не трябваше да става личен проект, а гражданска партия” Точно същият дискурс предложи и Корман Исмаилов преди година – младият депутат, тотален продукт на младежката политика на лидера, дългогодишен председател на младежкото ДПС и като такъв на ръководството на партията-майка, изведнъж миналата година прозря недемократтичния стил на Ахмед Доган.
Второто оръжие е младостта. Именно тя е „тежката артилерия”. В нашето „постреволюционно” общество медиите обожават младите и усилват представата, че само автентична истина се лее от техните уста: „Когато започнат да напускат “млади” кадри, представяни дълго за бъдещето на ДСБ, чувството е за обреченост.. А отказът да признаеш и да опиташ да го промениш видимо води до реплики из форумите, че накрая и Костов ще трябва да напусне сам себе си”.
Третото оръжие са ценностите. Те са предпочитаният дискурс. Преди млад лъв изискано заявява: „чувствах се човек на NVIII век, станах член на ДСБ заради консерватизма”. Днес изоставянето на консервативния проект отново се представя като ценностен „от общност на каузата ДСБ се е превърнала в клика, която търси собственото си оцеляване”. Изборът на Меглена Кунева следва същатата аргументативна логика и се описва като истинско представителство на гражданите. За да се подсили този ценностен елемент, номадството не се ограничава да бъде само политически акт на смяна на членство, но произвежда и „манифест”. В Декларацията си постДСБарите заявяват: „В началото на 2012 г. се опитахме да повдигнем дебат за случващото се в ДСБ и десницата, за липсата на кауза и за заплахата да оставим най-активната част от българското общество без политическо представителство. Дебат обаче не се случи. Вместо това ни беше отговорено, че вече няма да се "инвестира“ в нас" . В царящия прагматизъм, където много мислят, че номадизмът е за постове и пари, изискано звучи дискурсът за кауза и принципи.
Новаците номади имат всички шансове – да станат лоялни и успешни политици в партията-приемник, както и да станат номади – ветерани. Много вероятен е третият път – загубване в политическата джунгла....Забравените номади са легион.
Стратегическият номад
Той е зрял и опитен. Ако номадът новак като правило преследва собствен проект – първа цигулка, не миманс, на стратега е възложена важна мисия – да създаде нова партия. Най-често и най-вече, за да разбие стара партия. И Касим Дал сега с „мандата” на ГЕРБ, и Гюнер Тахир преди с „мандата” на СДС имаха една задача - да разбият монолитността на турския вот и ДПС. Сходна роля през 90-те години имаше Христо Иванов, чиято мисия беше да разбие Българския бизнес блок на Жорж Ганчев. Не липсват и други примери – на 4 декември 2009 г.Марио Тагарински напуска парламентарната група на РЗС, с което предизвиква нейното разпадане. Самият Тагарински е професионализирал номадството в доста партии и постове преди това: Нова социалдемократическа партия, Демократическа партия, СДС, министър при Костов, РЗС, „независим”. Заслугите му за утвърждаване на непубличния стил на договаряне са оценени и с избора му за заместник на Великия майстор на масоните в България.
Дългият политически опит на тези политици изключва дори хипотезата за „проглеждане”, за прозиране в определен момент на стила на ръководството. Самият Касим Дал е многогодишен член на лидерския екип на ДПС, десетилетна дясна ръка на Ахмед Доган.
Досега няма убедителен и успешен стратегически номад. Дори и Костов не можа да се справи. След СДС върви все надолу и вече не може да мисли за политическо оцеляване без партията, която напусна и разби.
Номадизмът е рисково занимание – и за номадите, и за партиите.
Номадизмът е нормално политическо явление, наблюдаваме го непрестанно в различни страни и партии. Родните политици пробват и стратегически номадизъм, който няма много чужди еквиваленти: следпрезидентски. Пътят след президенството до партията е обратен във всички смисли – обратен като посока, обратен като политическа логика. Петър Стоянов го опита, не стана, сега Първанов го опитва по съвсем недостоен начин. Пак няма да стане.
Номадът – ветеран
Той преминава от една партия в друга с лекота и изящество като класическа балерина без никакво трепване, колебание, препъване. Емил Кошлуков преминава от СДС в НДСВ в Ново време в Лидер. Наистина впечатляващо е равното отношение към партиите – независимо дали лично си ги създал или просто си се присъединил, отношението е недвусмислено прагматично. Със същата лекота, с която зарязва партията, която сам е сътворил– Новото време, зарязва републиканския идеал заради монархическия, Костов – заради Царя, Царя – заради забравения вече лидер на Лидер, забравения бизнесмен-лидер – за Бойко Борисов. Последната любов е „платонична”, връзките с ГЕРБ са топли, но не институционализирани. След като не остана нищо неопитано в дясното и центъра, ветеранът реши да си гарантира друг тип достъп до тв екрана – в политиката ставаш „фактор” чрез подкрепата на избирателите, в медиите – като се провъзгласиш за „фактор”. А да се самопровъзгласява ветеранът владее видимо.
Времето на номадизма
Номадизмът обича всички сезони, но има един, в който разгръща цялата си виталност. Да, естествено, това е годината преди избори.
В самата изборна година е късно за маневри, постовете вече са разпределени, играчите тренират край пистата. Веднага след изборите е още по-неподходящо, няма ясни индикации накъде ще задуха печелившият вятър.
Годината преди изборите е идеалното време. Тенденциите са очертани, партитурите на печелившите и губещите – написани.
Старите няма да те забравят, но важното е новите да те запомнят. Избирателите също имат нужда да приемат новото съдържание в старите лица.
2012 ще ни донесе и нови номади.
Номади и лидери
Всеки номад мечтае да бъде лидер. Именно затова и става номад. Докато стане лидер, мобилността на номада не е вертикална, а хоризонтална – от един лидер към друг.
Номадът е най-голямото предизвикателство към лидера. Доган и Костов считат, че инвестират в младите. Младите не считат, че инвестицията трябва да се плаща с лоялност. На призива на Иван Костов към Прошков и Ангеличин да напуснат Общинския съвет, Прошков репликира: „ Костов трябваше да напусне Парламента, след като напусна СДС”
Номадизмът е най-видимият индикатор на политически престиж и перспективност. Като преминават от едни към други, номадите преди избирателите показват намаляващата тежест на едни лидери, атрактивността и перспективността на други.
Номадите са и най-яркото политическо предупреждение към всички лидери: в мига, в който приемат едни номади, лидерите трябва да мислят за мига, когато могат да бъдат трансформирани от крайна дестинация в изходна точка на номадизъм – на същите или други номади.
Анна Кръстева, доктор хонорис кауза на университета в Лил, Франция
