В момента по „Jazz FM” радио върви кампания „Да изчистим България за един ден”. Достатъчно било да се включат 400 000 доброволци или 18% от населението. Да, но това ще е при положение, че всички останали доброволци в замърсяването не си обявят почивен ден. Такъв те обикновено нямат. Следователно е по-вероятно инициативата да зацикли.
Стремежът към мръсотия и неугледност по принцип няма почивен ден. Неорганизиран и спонтанен - той блика да се изяви.Той е начин на живот, макар и неосъзнат. Нищо не пречи на качващия се в трамвая да угаси и хвърли фаса в кошчето до себе си. Вместо това той го изстрелва нанякъде. Там, където неговият боклук – визитна картичка става нечия друга отговорност и „наслада”. Как бликащите замърсители да спрат.
Това е все едно - както казваше другарят Георги Димитров – за десет години да постигнем това, което други народи са постигнали за сто. И тук, както и сега, това би било осъществимо, ако другите народи спрат развитието си и изпаднат в бесен регрес. Те не спряха. А ние продължавахме да изоставаме, докато поредните конгреси на „Партията” съобщаваха за безотказна победа на социализма, за преизпълнени планове и други бодри новини.
И така до 1989, когато се оказа, че ден по ден от 1944, България е преливала от пусто в празно, през три фалита и съответни заеми - до драматичното заключение на другаря Петър Младенов пред другарите му, че положението в икономически план е потресаващо. И как така? Все пак Иван Костов се появи по-късно. Значи – можело и без него.
„Ден след ден” – пее Васко Кръпката. Да, именно ден след ден – ако курсът е грешен, корабът е обречен. Корабът на социализма плаваше гордо към ефимерната си цел. 1980 – обявена за постигане на комунизма, мина, а той така не се и появи – освен за някои. Защото нечии потребности се удовлетворяваха „по-равно” от всеобщите. От 1944 до 1989 лъсна пълната несъстоятелност на системата. Тя се изясни много по-рано, но именно през 1989 стана ясно, че в не може да продължи да съществува както досега. Тогава влезе в ход добре организирана мимикрия. Но какво знаеха нейните кормчии и продукти, освен да следват инструкции от изток, да са верни на курса към фалит на държавата и да удовлетворяват собствените си потребности.
И ето днес „Заплакала е гората”, но не заради Индже войвода. Заплакала е заради отказа от АЕЦ „Белене”. Защитниците на проекта теглят в зададената им посока, която вещае национална мизерия. До какво добро са довели досега проектите в указаната посока - видяхме. Но настояват пак да видим.
Кога не сме гледали добре. Когато до 1989 изборите бяха пародия на избор. Когато някаква алтернатива спечели с „малко но завинаги” – от 1991 до1992. Когато здравите сили се върнаха, за да доразсипят каквото е възможно – временно с правителството на Любен Беров, а после – откровено – с това на Жан Виденов. Когато от 1997 до 2001 имаше нещо различно – с всичките му кусури. Когато след това продължиха властта си „под вънкашност чужда и под име ново”. Когато дойде спасителят. Когато управляваше тройната коалиция.
Днешното управление заслужава да бъде поздравено заради отказа от АЕЦ „Белене”. През времето този отказ изглеждаше несигурен. Изглеждаше, че безкрайните отлагания са прелюдия към неизбежен старт на проекта. Което е вярно, е вярно.
Но вярно е също, че гората наистина ще има повод да заплаче, ако Народното събрание приеме Закона за изменение и допълнение на Закона за горите. Когато на мястото на изсечените гори се построят лифтове, хотели и др. – те ще се водят гори. И може би не е далечен моментът, когато загледани в поредния лифт или влек, ще възкликваме: „Каква прекрасна гора.” Нещата да не бъдат наричани с истинските им имена е спомен от близкото познато минало.
Забележително е и предложението да се забрани отказът от „услугите” на „Топлофикация”, което осъществява топла връзка на днешна България от 21 век през социализЪма – та чак до феодализма.
Устремът на социалистическото ни битие въплъщава един виц. В него Иванчо оприличава социалистическия строй на голям кораб, който плува сред вълните. На всички им се гади, но не могат да слязат. Гадене предизвиква самата Топлофикация в този си вид. Още по-голямо гадене предизвиква намерението да се забрани отказът от „услугите” й.
Подобно предложение е напълно в социалистическо-феодален дух. То утвърждава принципа: гледай назад – не напред. Ако си представим не кораб, а автобус, в който седалката на шофьора е с гръб към предното стъкло - това ще значи, че той управлява на задна скорост – и следи главно за реакцията на пътниците, а не за завоите по пътя. Криво-ляво някак ги взема – но увлечен да контролира поведението и реакциите им, пропуска да напредне по пътя. Така – в сравнение с автобуси, чиито шофьори гледат напред и избират най-прекия път към целта – той ще изостава все повече и повече. Така, както изостана автобусът на СИВ, в сравнение с този на развития свят. От социалистическо съревнование до конкуренция има сериозна разлика. Днес, в началото на 21 век, у нас не се допуска конкуренция на Топлофикация.
Кампанията „Да изчистим България за един ден” е очевидно невъзможна – както в буквален, така и в преносен смисъл. Невъзможна е без истински реформи и без последователно вменяване за някаква цивилизованост. Това е все едно за Великден да се боядисват развалени яйца. Стартът за възстановяване на нормалността трябва да започне начисто – без котвите на миналото да ни теглят назад и надолу. Доказа го Грузия - малка държава, която започна неотклонно да провежда реформи. Без тях ще си останем на ниво „ленински съботник” и „социалистическо съревнование”. Време е да започнем отнякъде.
Христос воскресе.
Славея Балдева
svobodata.com
