МИСТЕРИИ

През 1947 г. България можеше да стане империя зад гърба на Кремъл. Заради Южнославянския съюз героят от Лайпциг е отвлечен и умира мистериозно, а Трайчо Костов увисва на въжето. Стотици българи гинат или изчезват безследно. Приятелят на Димитров Йосип Броз Тито се прави на болен и оцелява.

Завесата на архивите на КГБ постепенно се повдига. И започват да изкачат неща, които подсказват, че историята би могла да се случи и по друг начин. Такъв е случаят с Южнославянския съюз, който преди десетилетия държавните глави на Югославия и България – Йосип Броз Тито и Георги Димитров искали да създадат. На бял свят излизат и реакциите на Сталин и КПСС за смъртта на Георги Димитров и Трайчо Костов.  

Ето какво пише в някои от излезлите неотдавна на светло кагебистки документи. „Ние ще създадем голям и силен Южнославянски съюз, който ще може да се противопостави на всякакъв натиск”. Това е заглавие на в.„Правда”от 28.11.1947 г.).

В Москва ръководството на КПСС е хвърлено в ужас. Сталин иска светкавично да му се предостави доклад за „престъпните намерения” на Тито и Димитров. Удря по бюрото и се заканва, че ако КГБ не спре българите и югославяните, ще хвърчат глави.

В документа на съвестките тайни служби пише: „Получихме данни, че за Тито и Димитров този Съюз е само първата крачка към съдваване на Федерацията на всички народни републики. На 17 януари 1948 г. Димитров заявява на пресконференция в Букурещ, на която обсъждат заедно с вожда на румънските комунисти Георги Георгиу-Деж плановете за румънско-български митнически съюз: „По отношение на проблемите на Федерацията в Румъния и България, в Югославия, Албания, в Чехословакия, в Полша, Унгария, а вероятно и в Гърция, нашите народи сами могат да вземат решение. Именно те ще решат да бъде създадена Федерация или Конфедерация, къде и как трябва това да се осъществи”. Докладът с еретичната идея е предоставен на Сталин на 23.01.1948 г.

Информацията го вбесява. Свидетел на случката я описва по следния начин: „Сталин се ядоса и хвърли папката на земята. След това отсече:

Това е нечувана провокация!

Те искат да създадат социалистически блок, независим от СССР! Нарушиха принципа най-важните решения да взимам аз! Ще си платят!”

По разпореждане на Йосиф Висарионович на 29 януари в „Правда” се появява необичайно рязко възражение: „Ние публикувахме заявлението на другаря Димитров, но това не означава, че споделяме неговото мнение. Тъкмо обратното, ние смятаме, че тези страни не се нуждаят от натрапваната федерация или конфедерация.”.

На 10 февруари Сталин вика при себе си вождовете на българската и югославската партии. Югославските секретни служби съобщават на Тито какво го чака в Москва и той благоразумно остава вкъщи, като се извинява с някакво заболяване. В Кремъл изпраща Кардел и Джилас.

Димитров обаче не успява да отклони личната покана и заминава, съпроводен от Трайчо Костов. Сталин и Молотов подлагат Димитров на резки нападки и унижения, както съобщава Джилас по-късно, „му изнасят като на първокласник лекция за правилната ленинска политика в областта на междудържавните отношения”. По време на срещата най-неочаквано Сталин разпорежда Югославия и България да създадат двустранен Съюз – т.е. да реализират нещо, срещу което е бил преди две години. Всъщност идеята е Димитров да държи под контрол лошия Тито. „Той искаше Димитров да стане предател, настояваше за това”, пише в  разсекретените документи. Смирилият се Димитров покорно признава своите „грешки” и обещава да се придържа към „правилната линия”. Кардел и Джилас се връщат в Белград и съобщават за случилото се. На заседание на Централния Комитет на Компартията на Югославия съветското изискване за незабавен съюз с България е отхвърлено. Съветският съюз отговаря с отказ на предложението на Югославия да сключи ново икономическо споразумение.

В действие влизат изпитаните средства на съветската идеология - изфабрикувани процеси, чиито жертви се разобличават като „врагове”. През май 1948 г. Сталин заповядва на шефа на безопасността Лаврентий Берия да изобличи всички „титовисти” в държавите-сателити.

Ударът трябвало да порази най вече България.

През май 1948 г. в Москва започва търсенето на „човека на Тито в София”. Най-добрият кандидат за това естествено бил 63-годишният Георги Димитров. Близка дружба и уважение го свързва с Тито. Димитров е удобен и защото е бил пречупен още от пребиваването си през 30-те години в Москва, където като Генерален Секретар на Коминтерна е трябвало мълчаливо да наблюдава как безследно изчезват един след друг неговите съратници и приятели. Със собствените си очи той е виждал смъртоносните последици от всяко инакомислие и е познавал дори най-незабележимите следи на недоволство върху лицето на Сталин. Той още в Москва е знаел, че неговият личен телохранител и зет Вълко Червенков е бил вербуван от НКВД със задачата да го следи.

И все пак за Сталин било немислимо изпращането на Димитров на подсъдимата скамейка като ”титовистки заговорник и империалистически агент”. Героят от процеса за подпалването на Райстага през 1933 година, опълчил се срещу Гьоринг пред нацисткия съд и от този момент тачен от всички антифашисти, уважаван от българската партия като митологичен полубог. За да се избавят от Димитров, руснаците избрали „по-елегантен” начин. През януари 1949 г. той изчезва от София. Според някои слухове той заминал за летището, за да посрещне заместник-председателя на Съвета на министрите на СССР Андрей Вишински, който направил междинно кацане в София. Той се намирал в самолета, когато вратата зад него внезапно се затворила. Дълго време за Димитров не се знаело нищо, докато през април в пресата не се появило кратко известие, че той е болен и е в Съветския съюз. Димитров умира на 2 юли 1949 г.  в московска болница. Тялото му е балсамирано от същите специалисти, които са мумифицирали и Ленин. Така и не става ясно от какво е умрял.

Потенциални жертви на изфабрикувания процес, които можел да набележи Берия, били Васил Коларов, Антон Югов и Трайчо Костов. Коларов бил най-близкият приятел и съратник на Димитров. Двамата били заедно от 1918 г. Той бил с болни сърце и черен дроб и очевидно неподходящ за жертва.

Третият „московчанин” Вълко Червенков от самото начало не се разглеждал като възможна жертва. В края на краищата той бил очите и ушите на съветските тайни служби в София.

Скоро Берия намерил отговор на своите търсения. Твърдият сталинист Трайчо Костов, висшият ръководител на българската икономика, сам облекчил неговия избор. По време на конференция в Москва той прекъснал обсъждането и изразил пред Сталин съжаление относно неравностойните, вредни за България пунктове от българо-съветския Икономически договор. Сталин се разгневил и обвинил Костов, че отклонява вниманието от важните проблеми на комунистическото съзидание.

Този наглед незначителен инцидент решил съдбата на Костов.

Освен това в КГБ се знаело, че „по време на режима на цар Борис Трети Костов е бил арестуван и заедно с група комунисти застава пред съда. Макар да е било известно, че е един от лидерите на компартията, животът му бил пощаден, а всички останали получили смъртни присъди. Днес имаме доказателства, че агентите на известни капиталистически държави са се превърнали в редица функционери на някои комунистически партии”.

Разработката на подробностите била поръчана на Червенков, Югов и група съветски експерти по изфабрикуването на процеси под ръководството на ген. Судоплатов. Те съставили списък с членовете на „бандата на Костов”, които трябва да бъдат арестувани. След това проектът бил представен в Москва, където Берия и щабът му проверили списъка, поправили го и го разширили. Окончателната редакция била утвърдена лично от Сталин.

1949 г. започва с ред действия по дескредитирането на Трайчо Костов. Той обаче се отбранява. Пише дори писмо до ЦК на КПСС в Москва, за да се защити от неоснователните обвинения в антисъветска дейност. Не получава отговор. В края на май 1949 г. тайната подготовка на изфабрикувания процес е приключена и Червенков отива при Сталин и Берия. Димитров така и не научава нищо, изолиран безпомощен в московска болница.

След завръщането си от посещение в Москва Червенков сваля Трайчо Костов от всички партийни и държавни постове и урежда изключването му от партията.

Костов не присъства на заседанието, тъй като същата нощ е арестуван. Отначало арестът е бил секретен. Едва на 20 юни в централния орган „Работническо дело” се появява кратко съобщение на МВР, че Трайчо Костов се намира под стража за икономически саботаж и шпионаж в полза на империалистическите държави.

Костов е докаран в Главно управление на Държавна сигурност и хвърлен с вързани ръце и крака в подземна килия. Започват да го измъчват. Още първата нощ през въздушен клапан в килията пускат ледена вода и заплашват Костов, че ще го удавят, ако не признае за шпионската си дейност. Това е само началото. Следват жестоки изтезания. Костов се държи четири месеца, но през октомври 1949 г. Рухва и  подписва протокол с признания.

Заедно с Костов са арестувани още 200 души, висши партийни функционери. Те били измъчвани, докато не признаят „вината” си. Избрани са десетима от тях за съдебен процес.

През ноември обвинителният акт бил проверен от Берия и утвърден. Указанията били сведени на генералния прокурор Димитър Георгиев и на шестима от членовете на Върховния съд, начело с неговия председател Борис Лозанов. “Процес № 1891/1949 срещу изменниците на Родината, шпионите и саботьорите от групата на Трайчо Костов” се провежда от 7 до 14 декември 1949 година в Голямата зала на Централния Дом на Народната армия. Милицията прави кордон, за да държи любопитните далече от сградата, изпълнена със сътрудници на тайната полиция, съветски наблюдатели, родни и чуждестранни журналисти, надеждни делегати от заводи и колхози. Заседанията на съда се предават по радиото. Сред обвиняемите са министърът на финансите Иван Стефанов, двама членове на ЦК: Никола Павлов, заместник-министър на строителството и Васил Ивановски, началник на управлението за пропаганда, Никола Начев, заместник-председател на Икономическия съвет; Борис Андронов Христов, търговски аташе в московското посолство; Цончо Цончев, управител на Народната банка; Иван Гевренов, началник отдел в Министерството на промишлеността и Иван Тутов, началник сектор в Министерството на търговията. Останалите двама са Илия Баязалиев, секретар на профсъюза на строителните работници и македонецът Благой Иванов Хаджи-Панцов през 1947 година бил изпратен от Тито в София като съветник в посолството, след началото на конфликта със Сталин минал на страната на Коминформа и сега по инструкция на съветския посланик и софийския резидент на КГБ трябвало да разобличи Тито като оръжие на „империалистите”.

По това време Димитров разбира за процеса,

но отказвал да помогне на лъжливите обвинения срещу Костов. Той знаел, че скоро ще умре и затова отказът му вече не можел да му навреди. Писмото, „намерено” малко преди началото на процеса, в което той предупреждава партията за Костов, било фалшифицирано в лабораториите на КГБ и ГРУ (Главно разузнавателно управление на Съветската армия).

Димитров и Тито (правите) при подписване на договор между България и Югославия

Когато на 14 декември 1949 година на 11 от обвиняемите била дадена последна дума, Костов заявява: „В своето последно слово пред дълбокоуважаемия съд смятам за свой съзнателен дълг да заявя пред съда, а чрез него и на българската общественост, че никога не съм бил на служба като английски шпионин, никога не съм участвал в загововорите на Тито и неговата клика и че винаги съм изпитвал към Съветския съюз уважение и почит”. Костов бил прекъснат и охраната го отвела със сила на подсъдимата скамейка.

На 14 декември съдът огласява присъдата, предварително произнесена от Сталин, Берия и Червенков: Костов е осъден на смърт чрез обесване, Иван Стефанов и Павлов – на доживотен затвор, Начев, Цончо Цончев, Иван Славов, Иван Георгиев и Благой Иванов Хаджи-Панцов – на 15 години каторжен труд, Борис Андронов и Васил Атанасов – на 12 години, Илия Баязалиев – на 8 години затвор.

Ден след произнасянето на присъдата Червенков посещава Костов в килията на смъртниците и го уверява, че българските и съветските другари знаят със сигурност, че той не може да бъде нито шпионин, нито престъпник и го призовава към вярност към комунистическата партия и му предлага да признае греховете си и ще бъде помилван. До днес не е известно защо Костов не успява да устои пред този натиск. Българските власти публикуват факсимиле на молбата му за помилване пред президиума на Народното събрание.

На следващия ден, 16 декември 1949 година, президиумът отклонява молбата на Костов за помилване като неоснователна.

Костов е обесен още същата вечер.

Единадесетте жертви били само видимата част на айсберга. Последвали закрити процеси срещу над 200 обвиняеми. Стотици членове на партията, чийто единствен грях бил, че са колеги, приятели или роднини на осъдените, по административен ред били интернирани в лагери. 17 от 49-те членове на Централния комитет попадат в месомелачката на процеса.

От водещите функционери, безследно изчезнали и осъдени в тайните процеси като „шпиони на фашистката полиция, империалистически агенти и титовистки заговорници”, е достатъчно да дадем само представителна извадка: членът на Политбюро професор Петко Кунин, министърът на промишлеността Георги Ганев, директорът на управлението на Държавна сигурност; Иван Масларов, секретар на Централния комитет; полковниците от Държавна сигурност Стефан Богданов и Никола Задгорски; ръководителят на военното разузнаване генерал Петър Вранчев; командващият Гранични войски генерал Лев Главинчев; Любомир Кайраков, Йордан Божилов и Стефан Тончев, министрите на електрификацията, външната търговия, пощите, телеграфите и телефоните; по-нататък – петима заместник-министри на външните работи, транспорта и вътрешната търговия.

Така планът „Юг”, както го наричал лично Сталин, постигнал пъклените си цели. Той бил ръководен и координиран от ген. Судоплатов. Същият, който реализира у нас т.нар. „събеседване” с отклонили се другари. В мазетата на милицията изчезват десетки инокомислещи българи, което става примчина да се осуетят събития, каквито избухват през 1956 г. в Унгария и през 1968 г. в Чехословакия. Ръководството на БКП е поставено на колене и се превръща в най-верния сателит на СССР чак до 1989 година, когато пак „московци” като Андрей Луканов и Петър Младенов свалят с преврат Тодор Живков.