Неискреността, фалшът и черната неблагодарност към България и българския народ в Македония от управниците са грозни и недостойни. За анализиране на политическото поведение на скопския режим към България по-скоро трябва психоаналитик, казва за Frognews.bg историкът.
интервю на Ана Кочева
- Пламене, ти си човек, който наблюдава отблизо процесите в Македония - и като историк, и като човек, пристрастен към темата. Чудо за три дни ли е този път или уж частният случай има по-дълбок подтекст?
- Уви, не бих искал да съм скептик, но не и този път, не и при тези ужасяващи обстоятелства... Дано не съм прав, но пътят към нормализацията в Република Македония, най-вече в столицата Скопие и нейната албанизирана и албанизираща се околност, този път като че ли е без изход. Разбира се, все още тече разследване, събират се доказателства и т.н., но определението “криминален инцидент” поне за мен е пълен нонсенс. Дори край Скопие да се е появил някакъв “македонски Чикатило”, което е практически неправдоподобно, кой ще изтрие омразата - не от графитите върху кофите за смет и стените, а от съзнанието на хората? А и кой криминален престъпник, пък бил той и откровен психопат и сериен убиец, ще се занимава с показни разстрели на младежи, на деца... В твоя въпрос е загатнат и самият отговор – нещата нямат характер на махленска свада (момчета да се замерят с камъни, да се бият, да си разменят юмруци и ругатни), нито на обичайното и вече клиширано “етническо противопоставяне”. Не, тук имаме демонстрация на тотална, човеконенавистна непоносимост, каквато се култивира сред широките слоеве на населението в Македония не от вчера. Както казваш и ти, очевидно контекстът е много по-дълбок.
- Ходиш отвреме навреме оттатък Вардара? С каква скорост се променя демографията на Македония?
- Променя се и това се вижда с просто око. В западната част на Македония от векове живеят албанци, но пълзящата демографска експанзия не само към Скопие, но и към Куманово (значи и към границата с България), към Охрид, а и в други посоки набира скорост. Това обаче се дължи не само на високата раждаемост, но и на миграцията на албанско население от Косово, в някои случаи от самата Албания, а и откъм сръбската територия - Прешево, Буяновац и Медведжа. Това не е еднократно “велико преселение”, а дългогодишен процес, започнал още от времето на Титова Югославия (най-често по икономически причини), ускорен от Косовската криза в края на ХХ в., продължаващ и през следващите години.
- Прокаднаха се съмнения в конкретния случай за "дългата ръка на Сърбия". Склонен ли си да предвидиш и такава теза?
- В случая “дългата ръка на Белград” е най-лесното обяснение и решение. Както впрочем и на Прищина. Отвратителното убийство е само случаен “отключващ момент” на задълбочаващото се разединение, прераснало в неприязън, непоносимост, омраза... При това и от двете страни. Впрочем, на терена на Македония и особено около Скопие тези страни могат да бъдат три, четири и т.н. Да не забравяме, че там присъства и сръбско малцинство, както и общности от турци, торбеши (българи мохамедани), роми, преселници от Босна. Още повече, че там действа държавна власт, чиито приоритети са, както се оказва, изграждането на кичозни мегаломански паметници, присвояването на българска история, продуцирането на филми от рода на “Трето полувреме”... Вероятно за същата тази власт борбата с престъпността, наличието на много оръжие (преди всичко в ръцете на албанците), каналите за наркотици и т.н. са нещо по-маловажно... Нещо подобно със сигурност щеше да се случи! В този смисъл “ръката на Белград” (а защо не и на официално Скопие?) в продължение на десетилетия формира климат, който не вещае нищо добро. Албанската страна обаче съвсем не е “невинна жертва” – напротив, възползвайки се умело от солидарността на Запада, радикалните сили сред тази общност също сеят отровните семена на омразата! Напълно съзнателните демонстрации на албански реваншизъм, на т.нар. култ към албанското знаме, заплахите и дори дрънкането на оръжие никак не отиват на една уж невинна жертва! И е крайно време да се разбере, че моделът “обединена Европа” като че ли остава в сянката на кроежите за “Велика Албания”. А за жалките напъни на “македонската идентичност”, антична или не, дори не ми се говори... Те обаче са базирани отново на пренебрежителното отношение към другите и към истината. Така или иначе, в тази сложна и често непредсказуема обстановка България би следвало да е нащрек, да следи процесите, да бъде така необходимия стабилизаращ фактор, и то реално, дългосрочно, а не само на думи.
- Въпреки заявеното желание на Македония за евроинтеграция сме склонни да подозираме комшиите в неособена искреност в намеренията. От какво е продиктувано това необяснимо балканско твърдоглавие?
- За анализиране на политическото поведение на скопския режим към България по-скоро трябва психоаналитик (да не кажа психиатър...), а не преподавател по история, какъвто съм аз. Тази неискреност, този фалш и черна неблагодарност към България и българския народ – толкова е грозно и недостойно всичко това... И то не е в поведението на обикновените хора, разбира се, които продължават да се отнасят по принцип добронамерено към “страшната Бугария”, но преди всичко на политическата върхушка. И, това е съвършено очевидно, на направляваните от режима на Груевски и/или отвън медии.
- А можеш ли като историк да прецениш дали живеем във време, в което националният идеал тук, у нас в България е изчерпан?
- Напротив, националният дух сред нас, българите, не е изчерпан. Моят опит като телевизионен водещ, като преподавател показва друго – българският патриотизъм, макар и понякога да е приглушен, постепенно се развива, търси нови пътища. Сред много млади и образовани българи – и у нас, и в чужбина, той се превръща в нещо на “просветен национализъм”, в най-добрия смисъл на думата. В този патриотизъм се преражда онази отричана преди години любов към Отечеството, която за великия Раковски е най-висшата човешка добродетел. И това става по модерен, уравновесен начин, без агресия към другите и другостта, но и без компромиси, когато става дума за националните интереси и демократичните ценности.
- Поставих предишния въпрос, защото има някакво усещане за вяла дипломация, що се отнася до защита на българския интерес - и тук у нас, и по отношение на сънародниците ни в чужбина. Някак сме склонни да квалифицираме определени процеси като буря в чаша вода. Ето, напоследък ни потърсиха българи от Молдова, разказа, че дипломацията ни там не отговаря на техните въжделения, дори има подозрения за някакви сделки с гражданство. Ако е вярно, това е много сериозно. В същото време от "високо" ни вест ни кост!
- “Вяла дипломация”? Това в случая звучи като комплимент! Често като че ли изобщо отсъства дипломация, поне не се забелязва... Редуващите се правителства, депутати, министри, звани, незвани и често самозвани “експерти” и чиновници продължават “да откриват”, най-вече за себе си (и не за дълго!) нашите общности в “близката чужбина”, а и по целия свят. Да, в Молдова нещата не стоят добре. Не е нормално удостоверения за български произход да се издават в офис на дружество, пък ако ще то да е ръководено от ангели небесни... При това със санкцията на български държавни органи! Дай Боже, посещението на молдовския премиер преди дни в София да подобри ситуацията с изучаването на българския език, Тараклийският университет да започне да се развива, и т.н. Да се върнем обаче на Македония. Какво адекватно има, ако се замислим, в българската дипломация в тази съседна и “едноутробна” държава, която за нас би трябвало да е приоритет “номер едно”? Там през последните години на практика нямаше посланик, абсолютно погрешно е закриването на кореспондентските пунктове на БНР и държавната телевизия. Какъв знак е това за нашите сънародници в Македония, пък дори и за онези с подменено и замъглено от отровата на македонизма съзнание? Че България, Майка България, както би казал непременно бай Панде Евтимов (доайенът на “железните”, на непреклонните българи в Скопие), все по-малко се интересува от 1 400 000 българи! Че няма отношение към държава, в която има не “малцинство”, а българско мнозинство! Ще си позволя да апелирам, да настоявам да бъдат възстановени тези кореспондентски пуктове. И понеже вечно се изтъква, че няма пари, че са нужни икономии и т.н., нека не изпращат хора от България, а да ангажират местни интелектуалци и журналисти – такива, които не се свенят да бъдат българи и са дали доказателства за своя професионализъм. Такива, слава Богу, има – ако нашите дипломати не са успели да се запознаят с тях, да преценят колко е важно всичко това, ние с тебе можем помогнем, нали?
Вицепрезидентът г-жа Маргарита Попова отново подхвана вечния рефрен за нова “стратегия за българите в чужбина”, вероятно подсказан й услужливо от наглед прилежни и възпитани чиновници. Такива хорица има в различни институции, те вечно “обединяват усилията си” с някого, сервилничат на всяко поредно правителство... Обичат да поднасят поздравителни адреси, плакети, дребни подаръци, в което няма нищо лошо. Но не е достатъчно, категорично не е! Разбира се, стратегия е необходима, но в момента продължава да няма и най-обикновена тактика, ако използваме езика на военните... Каква подкрепа получават например организации в Македония като Българския културен клуб – Скопие (с председател г-н Лазар Младенов), асоциацията “Радко” на г-н Владимир Панков? “Интеракция – Охрид” на г-н Владо Треневски? Къде са техните клубове, кой им осигурява елементарна подкрепа и закрила, за да не ги достигне съдбата на Мирослав Ризински, например? Евентуално им дават по някоя и друга книга, два-три реда в официлаен сайт... Докато няма действен Закон за българите извън България, със съответните фондове, Световен български съвет, избран от самите общности, механизъм за проекти и т.н. ще си оставаме във времената на “общественополитическата самодейност” и прословутото “обединяване на усилията” на професионалните “патриоти”...
- Подобно отношение се наблюдава и по отношение на македонските попълзновения от всякакъв характер към нас. Гърците ги шамаросват за щяло и нещяло, ние подаваме другата буза. Как станахме толкова беззъби?
- Ех, би трябвало да преразкажа цялата история на “социалистическа” България, за да търсим корените на това необяснимо за здравия разум поведение, на този плевел, какъвто е нихилизмът. Според мен на българската политика, вкл. и в културата, й е необходима последователност и твърдост на защитаваните тези. Истината е категорично на наша страна – не само на страната на българите в България, но и на българите в Македония. И, уверявам те, скопските управници ... ще свикнат! Това вкоренено у тях убеждение, че България е длъжна да отстъпва, да мълчи, да бяга от ясно отговори е крайно време да бъде изпратено в небитието.
- Автори и "идеолог" си на новата поредица “Бележити българи”, която започва да излиза с два големи ежедневника. Днес дефицитът на такива фигури е смущаващо голям. Вярно е, че се налага историческа дистанция, за да стане ясно има ли такива сред съвременниците ни, но ти съзираш ли ги отчасти?
- Вече два месеца съм погълнат от тази “мега-задача”, която движим с двата големи вестника и с издателството на моя приятел, писателя Александър Тренев. Да, днес има такъв дефицит - на личности, на авторитети, и това е изключително тревожно. Историческата дистанция, както казваш, ще изпрати днешните политически еднодневки, където им е мястото. Грижата за България, за българските национални интереси днес отстъпва на дребнавия егоцетризъм, алчността и суетата пред камерите. Големите български държавници, включително и недооценините, които ще бъдат преоткрити, надявам се, в нашата поредица, управляваха държавата с решителност, енергия, закони, гъвкава дипломация, смели стопански и финансови реформи, а не с нескончаеми интервюта и инфантилно перчене...
- Познаваме ли великите си българи достатъчно? Кои от тях сме забравили?
- Нашата нация не е забравила своите големи имена – и на национално, и на местно равнище, в своя град, село, област. И все пак има много личности, за които ние знаем малко, които не сме потърсили или пък просто сме забравили по едни или други причини. В новата поредица имаме цял том за “Световните имена от нашите земи”, в които своето естествено място намират и великите личности на антична Македония – едно тракийско царство, каквото е онова на одрисите в Тракия, на гетите в Добруджа, и т.н. Филип ІІ и Александър Велики, Орфей и Спартак, Юстиниан Велики и неговата фамилия не могат да бъдат “собственост” нито на днешна Македония, нито на Гърция. Ние имаме не по-малки, да не кажа, дори по-големи права върху това древно културно наследство. При това, без да е необходимо да фалшифицираме паметници и да пристояваме нечия чужда история. В том ІІ, който излиза този четвъртък, читателите ще прочетат, че през 680 г. заедно с Аспарух на Балканите, и то именно в днешна Вардарска Македония, се заселват българите на неговия брат Кубер. Че сред нашите бележи личности са както книжовниците от Велики Преслав и Охрид, така и последният охридски цар Пресиан ІІ, синът на Иван Владислав “самодържец български”. Този човек е кръстен на името на “турано-бугарскиот”, както биха казали някои хора в Скопие, кан Пресиан от средага на ІХ в. Още нещо, читателите ще прочетат, че древните българи са индоевропейски народ, а не “татари” и прочее бръщолевения, уви, така често използвани в Македония. Въпреки че няма нищо обидно в това си татарин, нали? Естествено, има статия за поп Богомил и неговите последователи – западните “катари” и “бугри” (българи) по вяра. А по-нататък, естествено, присъстват и най-видните български хайдути, комити, възрожденски “даскали”, книжовници и писатели (сред тях е Григор Пърличев, текстът за когото е написан от теб!), за титаните на българската национална революция Георги Раковски, Васил Левски, Каравелов, Ботев, Гоце Делчев, Тодор Александров, Иван Михайлов... За даровитите и смели генерали и офицери от войните за национално обединение (1912 – 1918 г.), та чак до големите ни художници, оперни певци, писатели... Над 300 статии, в които присъстват не по-малко от 500 имена на бележити българи, чиито дела са ярко свидетелство за невероятната мощ на българския национален дух.
