8-ми март е Денят на жената. За никого не е тайна, че идеята за празника се е родила на международна конференция на жените-социалисти в началото на 20-ти век.
И макар че по-късно той излиза от идеологическата си рамка и се превръща в Международен ден на жената, родилните му петна продължават да разделят представителките на нежния пол. Затова някои от тях го честват с голямо удоволствие, а други - не искат и да чуят. Те предпочетоха да го заменят с американския Св. Валентин, нищо че понякога трябва да правят компромис с нашенския Трифон Зарезан.
Независимо дали ще празнуват или не българските жени, Frognews.bg реши да им подари нежната лирика на един от забравените поети на България - Димитър Бояджиев.
Димитър Иванов Бояджиев е роден на 18.05.1880 г. в Татар
Пазарджик.
Умира едва 31-годишен на 12.07.1911 в София. Поетът сам посяга на живота си. Мълвата тогава разнася, че е безнадеждно
влюбен в една омъжена жена и не успява да преодолее тази своя любов.
Останал сирак на 13 години, той поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в социален дух. През октомври 1901 г. идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. "Летописи" (издавано от К. Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи на творби на руски класици. Секретар е на българското консулство в Марсилия (1907-1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията "Ново време", "Съвременна мисъл", в. "Българан" и др. Самоубива се по лични причини, гласи официалната версия.
В някои от най-ранните стихотворни опити на Димитър Бояджиев се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. Лириката на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. В повечето стихотворения от това време личното страдание на поета придобива по-широк смисъл - неговият извор може да се открие в бруталностите на действителността, която задушава стремежа на нежната и изтънчена личност към светлина и красота, към поезия и шастие.
Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната съдба на Димитър Бояджиев, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на "силни на деня", където духовните му стремления остават неосъществими. По дух и характер лириката му е изповедна.
Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност.
С дълбока нежност...
С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти - и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете -
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.
Като жътвар, причезнал за почивка,
достигнах морен гостолюбни праг
на твоя дом - във привечерни мрак
на скъден ден. С чарующа усмивка
разтвори ти заключени врати -
като бездомник клет ме приюти.
И сетне без почуда ти погледна
внезапните нечакани сълзи,
които гордостта ми не смрази,
склонена, без учудване, но бледна,
видя ти, в своите ръце ме впи
и жадно топлите сълзи изпи.
С приветни думи на утеха нежна
ти тихо ми душата просветли,
и дълго моето лице гали
с ръка внимателна и белоснежна...
Не помня - казах ли ти нещо аз?
Не помня - може би ридах без глас.
С дълбока нежност гледам те в очите,
целувам ти ръцете - и тъжа,
че може би в безплодната лъжа
на думите, тъй бледни, тъй изтрити,
ти няма да откриеш, о жена,
как аз те любя в мойта тъмнина!
Писмо
Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!
Вечер сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.
Ужасен го слушам, Люсиен!
Но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен?
Утеха
Смарагди се топят във твоите очи!
Зелената и искрометна влага
на твоя взор, вълнуващ като сага,
в дълбоко-нежна искреност те обличи.
Устата ти, макар и трепетна, мълчи,
но ласки съкровени предполага.
Бленувам те, неизразимо драга,
на близката интимност в топлите лъчи.
Аз знам, че в пламнали вълни ще гина,
душата ти ще диря плачущ, може би,
в боязън и копнение безгласно...
И в теб ще найда вечната чужбина,
но гневен укор няма да те оскърби
в утехата на ложе сладострастно!
Елегия
Макар безнадеждна, макар безгранично далечна
у мене утеха ти дириш, о клета жена,
но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна -
аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.
Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна.
С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.
Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.
Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.
И все пак не мога очите си днес да откъсна
от твоето писмо ридающе! Мила жена,
защо ми се струва, че всяка милувка е късна?
Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина.
О, зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна
ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят
ненужни решенья - и мислиш вселената ледна,
и мислиш, че няма за тебе вселената кът...
Не моята обич, а нещо огромно и властно
с последна милувка те гали в привечерний здрач
и сбогом си взема, и никога вече тъй страсно
не ще да трепери душата ти в мъка и плач.
Не весели срещи, цветя и усмивки любезни
в самотност върховно жестока ний двама скърбим:
със радости млади, тъй светли и безвъзмездни,
пожарът на нашата жажда не бе утолим.
Велик бе миражът, над нас що премина тържествен.
Не обич то беше, а оня сиятелен блен,
що всеки очаква на устни със химън приветствен,
и в празна надежда дочаква последний си ден.
Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,
защото обида ще бъде за нашата скръб...
Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,
когато ридае в сърца ни спомена скъп?
Самотност
В скръбта на леката дрезгавина вечерна
ний дирим милосърдие един към друг.
Пред наши праг замира смътният отзвук
на улицата празношумна и мизерна.
Аз мисля, че русалка някаква почива
в коприната на твоя розов пеньоар.
Приведен, слушам те - и като нежен чар
дъхът на твойто сладко тяло ме опива.
Преданно скрий ме във прегръдките си топли,
о, моя скръбна, възхитителна жена:
така сърдечно приласкан, с прикрити вопли.
Аз тихо ще ти шъпна нейде как умира
в самотност непобедна и в злочестина
една душа съзвучно-тъжна като лира...
Нощен блян
Ти спиш сега разнежена и мила
в постеля - съблазнителна и властна.
Нервозните ти устни е разкрила
една усмивка лека и прекрасна -
и твойто сладко, мургаво тело
в съня си никому не мисли зло.
Кажи, кому насъне се усмихна?
Кажи, защо ръцете си протегна
със толкоз жар и после пак притихна?
Внезапната тъга, която легна
на твоето замислено лице,
позната ли е мен? Кажи, сърце!
Целувки
Излизам от малката стая,
вей сняг и ми смразва лицето,
но тае във сънна омая
и в пламък топи се сърцето.
Ах, нек си вилнее, нек стене
бездомният вятър зловещи:
доброто ми либе е мене
стоплило с целувки горещи...
Забрава
На г-ца М. А-ва
В забрава и нега почивам
на бялата огнена гръд
и жадно, и с страст се опивам
на устни ти сладки с дъхът.
Аз слушам сърце ти как стене,
изпълнено с луди мечти,
как трепетно думи смутени,
замаяна, шепнеш ми ти -
и сещам, че чезне полека
у мен и разум, и свяст...
Но жаден съм тъй, че довека
бих пил тая пагубна страст!
О, дай ми ръчиците мали,
с усмивка ме ти погледни,
па поврага тъмни печали,
минали и бъдни злини!
Дни бъдни? - О, болката люта
не искам на техний хомот! -
С едничка подобна минута
нек стопим безсмислен живот!
