Когато президентът Първанов се е качвал в бронираното БМВ или Мерцедес, за да поеме на лов в Симитли, когато овъглените трупове във вагона край Червен бряг още пушеха, в ушите му може да е звучала музика.
Понеже някои среди у нас считат, че по право президентът е в елита, в класата "аристо", би трябвало да предположим, че става дума за нещо от сорта на "Илюминации за глас и оркестър" на Бенджамин Бритън по текст на Артур Рембо. Частите на това епично произведение носят приповдигнати названия като Фанфари, Градове, Кралство, Да бъдеш прелестен, Парад, Интерлюдия, Отпътуване, които по някакъв естествен начин символизират президентското ежедневие - пътувания, изяви, срещи с народа, стрелба, величие, признание.
Но може в ушите му мястото на Бритън и Рембо да е заемал Валдес с фолккласиката "И ловец съм, и рибар съм". Нали си спомняте? С онзи припев „...на закона господар съм, на закона мамата е...л съм..." Простете, ако не цитирам точно.
Не това е важно в случая и повод за тези редове. Защото президентът не е нарушавал никакви закони, искам да сме наясно. Дори правилата не е нарушил. Отишъл на лов, какво толкова. Става дума обаче за избрания момент - той се оказа крайно неподходящ! Това би трябвало да знаят и неговите пиари, съветници, сътрудници и прочие помощници, ако не бъркаха съветник със слуга, разбира се.
Бърза справка показва, че подобно нещо не се случва за първи път. На втория ден от зловещото убийство на сестрите Белнейски край Пазарджик президентът Първанов отиде да зарязва частни лозя, собственост на Тодор Батков в Любимец за Трифон Зарезан. В това също не би имало нищо лошо, ако не беше лошо избраният момент. Първанов дори не се сети да мине през Пазарджик и да прегърне съкрушените родители, да им каже две топли думи и да ги окуражи. Трябваше да го стори, с каквото и съдържание да е изпълнен подобен акт.
Същата година горя катастрофирал рейс с пилоти и служители на военно-въздушната база в Каменец, Плевенско. Трима загинаха, много бяха тежко ранени. Бойни пилоти бяха откарани във Военна болница да ги съживяват, кърпят и сглобяват. Георги Първанов, който е и върховен главнокомондващ на въоръжените сили, не намери време да ги посети. Може да е бил зает, да са го чакали важни държавни дела, да е имал предварителна програма. Може, но не ми се вярва. Пропуснат бе и този миг за морален жест.
Връщам се на Червен бряг. Дълго време името на града ще бъде символ за това как гинат обикновените българи. Забележете: във влаковия ад изгоряха достойни и ценни за обществото хора, че направо настръхваш само при споменаването на техния скромен, но толкова стойностен живот. Студенти, работници, лекари, учени... Най-потресаващата мисъл, която някак си убягна от медийното внимание е, че тези хора загинаха, защото бяха избрали да пътуват именно с влак. Нещо, което е недопустимо дори като мисъл за т.нар.български елит поне през последните 15-20 години. Тези добри, образовани българи са избрали неуютните вагони от миналото, защото нямат пари. Ако бяха летяли до Варна и Добрич с "Виаджо", с любимата си кола или поне с луксозен автобус с тоалетна и видео - можеха да са живи. Но те нямаха този шанс!
Следете ми мисълта, идва ред на нещо особено важно. Възникна проблем с тържествата за 3 март. И не само за Трети. Понеже бил "планиран", купонът на "Труд" се развихри, както си му е редът, под надслова "Високосният бал". Медията бе почетена от дежурните политици и държавни мъже от най-висок ранг, там бяха и медийните шефове и медийните герои, хората от светлините на прожекторите - хай лайфа с една дума. Как да отложиш такова мащабно и жизнено важно за обществото и народа празненство?
В същото време народът ликуваше и от сполетялата го новина, че звезда в небето ще се казва вече Емел Етем. Каква справедлива награда за всеотдайния министър по бедствия и аварии. Етем беше ли в Червен бряг? Не? Това е то традицията...
Няма да се спирам на измисления спор между Първанов и Бойко Борисов за честването на Освобождението. Спор, лишен от всякакви аргументи и съдържание. Страшното се случи, когато същият хай лайф, присъствал на тържеството на "трудоваците" (не свързвайте журналисти от вестника с идеята и реализацията), се изсипа на приема в Бояна: лимузини за стотици милиони, рокли по за 50-60 хиляди евро едната, часовници и накити с цената на "Кремиковци". Събраха се обичайните звезди на културата, субкултурата, натурата, олигархията, медиите, между които и някои сериозни хора, завладени за миг от треската на величието и суетата. Разбира се, там бяха и много дипломати, но всички знаем какво са си мислили в този момент. Тяхното появяване е оправдано от протокола, а и те не са натоварени с бремето на моралните проблеми на властниците в България, където са по работа за известно време... И ако зарята и тържествената проверка имат своите аргументи, лъскавата вечеринка в Бояна можеше да бъде спестена. Трябваше да бъде спестена заради ужасното чувство на безсилие, обреченост и фаталност, стиснали хиляди българи за гушите в онeзи дни. Мнозина, сред тях и аз, се питах какво трябва да е правилното решение, какво да е личното ми поведение и естествено гледах с надежда към властта - чаках от нея знак за изход от кошмара. Няма значение, че в тези жестове има доза политическа демагогия, показност и дори лицемерие - те все пак са мярка за поведение. Оказа се обаче, че има нови понятия за морал и те се наричат лов, речи, лъскав прием, превзети обноски.
Тръгнахме от Симитли и ловът на вълци. Познавам този град и много от хората в него. Там живеят едни от най-добрите и весели хора, които познавам. Там купонът може да начене от незначителен повод и да се превърне в грандиозно тържество. Как ще завърши е друг въпрос. Песни и вино се леят от сърце. Управници рядко се отбиват в градчето. Затова идването на Георги Първанов е истинско събитие за местните ловци. То е било лъскане на пушките, повтаряне на задачите, осигуряване на ракия и вино, редене на мръвки в тавите, лютите чушки, прочистване на гърлата за пирински песни. И сигурно, когато президентът с цялата кохорта около него си е тръгнал, на няколко места в Симитли се е разгорял пожарът на софрата, което е една особеност на българския лов. Не че участниците в хайката за вълци нямат чувства и сърце за болката на онези свои събратя, които изгубиха своите в ада край Червен бряг. Нищо подобно. Те самите или техни близки вероятно са преживели трудни моменти. Но в онзи ден участниците в лова с президента са вдигали наздравици и са разказвали как е пристигнал Първанов, с какво е бил облечен, каква пушка е носел на рамо, какво е казал на този, какво е казал на онзи и прочие салтанати. Така е било, няма какво да се заблуждаваме. Но ако президентът бе казал на своите съветници и помощници краткото: "А бе, вие луди ли сте, как ще ходим на лов, трябва да съм в Червен бряг, в Добрич, в Шумен, защото съм държавен глава!" - в Симитли нямаше да вдигат каните до полунощ. Поведението му щеше да ги респектира, да им припомни, че утре същото може да се случи на тях и че да пееш юнашки песни, когато братята ти са потънали в скръб, е тъпо. Трябваше им пример, но не го получиха. Защото президентът не беше там, където писъците смазаха смеха!
Може претенциите към Първанов да изглеждат пресилени, но не са. Те дори са слаби, немощни и се сблъскват със стената на протоколната безчувственост, студена като труп. Големите медии заговорнически мълчат, защото шефовете им са част от най-близкия кръг около главата на държавата.
И страшното не се крие в това, че Първанов е отишъл на лов. Страшното е, че когато се разбра, че това е гаф, той не намери сили да каже две думи. Още по-страшно е, ако смята, че няма какво да каже, нито че заслужаваме да ни каже нещо. За мен е страшно - за вас не знам.
В книгата си "Сянката" Робърт Харис пише: "Можеш да гониш облаците. Нещо повече, длъжен си, ако искаш да успееш. Но никога, никога не се откъсвай от корена. Защото направиш ли го, с теб е свършено". Казал го е по повод кариерата на министър председател на Англия. Открийте десетте разлики, както се казва...
Да смесваш Бенджамин Бритън и Рембо с Валдес е опасно - горят вагони, гинат хора, сриват се устоите на обществото, колкото и претенциозно да звучи. И ако скъпата ни, в буквалния смисъл на думата, управленска каста не схване това, не само няма да може да разчита на българите, а ще трябва да се страхува от тях. Хората лесно усвояват уроците на лъжата, на притворството, а ние, българите, сме имали много учители в историята си. Можеш да ги манипулираш известно време, но е сигурно, че ще ти го върнат двойно, а в очите им ще грее пламъчето на злорадството. Гледката на провалили се, оплюти и съсипани управници винаги е предизвиквала триумф у народните маси. Няма по-опиняняваща гледка за народа от горящи дворци и отрязани глави на управници. Това всеки, тръгнал с торбичката и стигнал до облаците на властта, трябва да помни. А хората искат пример. Просто пример за нормално поведение, знак, че съдбата им нещо значи. Един мъничък знак. Иначе пожарът на високомерието и безразличието може да изпепели много повече неща, отколкото сме си представяли. Не е нужно да си пророк, за да знаеш това. Понякога помага и вслушването в гласове извън обкръжението.
Огнян Стефанов
