НАРОДЕН ГЛАС

При демокрацията хората избират управниците. А човекът има свойството да харесва онези, с които се самоотъждествява. Следователно, по-голямата част от гласуващите са некачествени или дълбоко заблудени.

Лъчезар Антонов*

Комунизмът ни остави. Каква радост беше! Поехме по пътя на демокрацията, което означава форма на държавно управление, при която властта се контролира от народа. Няма диктатура, физическата сила е отстъпила пред силата на правото и морала. Каква идилия! Още малко и сам ще си повярвам, че живеем в такова време.

Проблемът на всяко държавно устройство е, че се осъществява от хора. Налице е риск тия хора да са деградивни, което означава те да манипулират събитията така, щото да постигат свои лични щения за сметка, а не в принос на гражданското общество. Именно тоя риск се материализира в България в условията на демокрация.

Комунизмът си отиде от България през 1989 г., но хората останаха. Е, не всички, но повечето. Привържениците на комунизма, а и не само те, твърдят, че преди 1989 г. сме имали добро образование и сме били възпитавани в добър морал, и може би в резултат и на това почти нямало престъпления. И аз си правя извода, че щом е било така, при това цели 45 години - време кажи-речи на две-три поколения, следва, че българинът на 90-те години е добре образован, кадърен, морален, а държавата би следвало бързо да достигне европейските. Това са поколения, възпитавани в условията на морален комунизъм (кавички не слагам все още). През 1989 г. държавата разполага с трето поколение възпитани хора с висок морал и качества - все пак сме имали отлично образование и морално възпитание цели 45 години.

Тия мои разсъждения почти ме накараха да повярвам, че живея в светлото бъдеще и в сполука за България. Ха-ха-ха, разсмях се, а ти? Сега разбирам защо хората са били доволни. Всеизвестна е силата на положителното мислене. Когато отвсякъде ти повтарят, че плановете са преизпълнени, че са постигнати големи успехи и така нататък и така нататък, ти някак си започваш да мислиш положително (по царски - польожительно). Естествено е много важно да се отреже възможността на народа да сравнява, в случая нашето развитие с развитието на „пошлите капиталистически" държави. Още по-добре, ако се пускат и дезинформационни материали за "врага" - че хората там са потиснати, бедни, нещастни. И така народът е доволен, въпреки несгодите - все пак аз може да съм зле, ама съседът е по-зле.

Да, ама сега живеем в отворено общество и като направя сравнение с братята европейци започвам да се потискам. Парадоксът във всичко това е, че след като комунизмът е възпитал няколко поколения качествени българи, те взеха, че огелпиха нещата. Е, аз сега какво да си мисля, имали ли сме добро образование или не?

Някои хора казват, че ние сме малка държава. Дори чух премиерът да казва, че от нас нищо не зависи, по повод на договорите с Русия. Един вид, ние винаги сме обречени да сме бедни. Да, ама аз съм чувал, че през 30-те години на ХХ век сме били в десятката на икономически най-силно развитите държави в Европа.

Други могат да кажат, че българите не са били обучавани да градят демокрация, а комунизъм. Само че комунистите не отричаха демокрацията и дори твърдяха, че живеем в демократично общество. Значи поне теоретично ценностите на демокрацията са били усвоявани.

А някои, бих ги нарекъл коне с капаци, казват, че след 1989 г. видите ли се пръкнали демократите отнякъде и покварили чудното социалистическо общество. Но тука, всъщност, се пръкват няколко много тежки аргумента в противовес на тая безумна теза:

1) чисто политически последователката на БКП - БСП, заедно с колегите си от ДПС (чиито лидери се оказаха до един агенти на Държавна сигурност), ни управляваха до 1997 г. и паднаха от власт не заради друго, а поради, забележете, тоталния икономически срив и невиждана криза (и хиперинфлация!);

2) те управляват малко или много от 2001 г. та до ден днешен;

3) на местно ниво и в много държавни структури и ведомства техните производни никога не са напускали;

4) капиталът след 1989 г. отиде в хора и съответно фирми на БКП и ДС, чрез него те управляват икономическата ситуация в държавата, която не е цветуща (парадоксално, имайки предвид отличното образование и морал на комунистическия българин).

Следвайки гореизложеното считам, че балонът за отличното образование и морал на комунистическото общество в България в периода 1944 - 1989 г. е спукан. Макар че доста хора закърпват и пак надуват балона с тезата, че управляващите били лоши, но народът иначе грешка няма. Само че за разлика от комунизма, при демокрацията хората избират управниците. А човекът има свойството да избира и харесва онези, с които се самоотъждествява, т.е. такива, с които има общи идеи и манталитет. Следователно, по-голямата част от гласуващите са некачествени или дълбоко заблудени (което е горе-долу същото).

Тук обаче изскача групата на негласувалите, които от 10-15% в началото на прехода са вече преобладаващата част на обществото. Тях можем да определим като хора „с особено мнение", както казват някои социологически агенции (по повод на тия проучвания някой се беше пошегувал, че хората с особено мнение са всъщност ненормални). Въпросът е негласувалите към кои следва да ги причислим - към качествените или към некачествените хора. Според мен, общо взето, ако тия рекат да гласуват, няма да променят особено пропорциите на избраните. Освен това негласуването означава:

1) горделивост (видите ли аз ще му дам власт на еди-кой си, един вид ще му правя евалла - айде, няма нужда),

2) незаинтересованост и безотговорност в условията на криза,

3) некомпетентност - най-малкото заради незнанието кое е най-малкото зло сред политиците ("Всички са маскари", ама не в еднаква степен). Абе, с една дума негласувалите и те са некачествени.

При все това не мога да отрека приноса на негласувалите за появилата се идея за смяна на избирателната система, която обаче, така или иначе, щеше да се инициира с появата на Пламен Юруков.

В крайна сметка, струващото ни се почти вечно господство на комунистическата олигархия се дължи на неспособността на „добре обучения и възпитан" българин да прави верния избор.

Дали наистина нещата са толкова прости? Дори и ако приемем, че някои ключови избори са били фалшифицирани (примерно тези през 1990 г.), то това пак е станало с подкрепата или въпреки добре възпитания и обучен комунистически българин.

Сегашното образование наистина не е по-добро, но не заради друго, а поради липсата на реформа в него. То е същото като онова от мрачните години. Схематично, структурно програмите и принципите на обучение са същите, но в условията на демокрация, което още повече влошава нещата. Почти механичното налагане на някакъв учебен материал, без ревизиране на практическата и духовно-възпитателната страна на нещата, пренатоварването на обучавания с излишни отчайващи го теми и дисциплини, липсата на практическа насоченост в обучението, лошата методика на обучение (без ориентираност към интересите и мотивацията на обучаемия), изобщо характерното за съветското и комунистическото общество наличие на количество без съблюдаване на качеството и мотивацията на човека са еднакво характерни и за днешното ни образование. Липсва реформата.

Днес ни е нужен западен модел на обучение. Дали е толкова трудно да вземем за пример методиките и принципите в образованието на толкова много развити и различни държави, така че да успеем да извлечем това, което ще е най-добре приложимо за нашата действителност?

Звучи смешно възхваляването на нашето образование, сравнявайки го със западноевропейското и колко лесно му било на нашия ученик, когато отивал да учи при своите западни връстници. Лесно му е, защото там и образованието е ориентирано към интересите и мотивацията на човека, лесно му е, защото там е добре обмислено кога какво трябва да се учи. Доказателство за качеството на образованието е икономическият успех и техническите постижения на една държава, както и удовлетвореността на човека от професията му - фактори, по които не смеем дори и да мислим да се сравняваме с развитите страни.

Така че, следва да разрушим догмата за качеството на комунистическото българско образование. И МОН да започне една добре обмислена реформа по образец на успешни европейски държави.

И най-накрая, докога ще продължаваме само да обсъждаме темата за вероучението в училищата? Тоя народ трябва да разбере, че човешкото е преходно и тленно. Бог ни е подарил Библията - вечния фактор и носител на непреходните морални ценности. Докога ще отричаме Бога и коя развита държава е постигнала успеха си без християнските ценности? Америка дори е написала на паричната си единица, на долара: „На Бог се уповаваме". 

*Авторът е редовен наш читател и участник във форума.