ПОЛИТИКА

Отношенията ни със Сърбия са реална икономика, докато към признаването на Косово не ни подтикват никакви национални, правни, даже сантиментални аргументи.

Доц. Чавдар Николов

Това, което е засега позицията на България по самообявената независимост на Косово, фактически бе подсказано на шоуто на Слави. Въпросната констатация естествено може да се приеме за много ласкателна спрямо популярния шоумен и неговия водещ сценарист, но тя говори крайно лошо за работата на държавните органи и за функционирането на гражданското общество у нас.

Кандидатите за посланически пост отвъд океана побързаха публично за пореден път да потвърдят "безпределната си вярност". В противен случай, не само в съответствие с тукашните разбирания, но и с тези, които сме наложили за себе си по света, въпросните лица рискуваха много.

Газовите и нефтените партийни лобисти пък срамежливо си замълчаха и заусукваха, за да не бъдат за пореден път повече или по-малко справедливо заподозрени.

Малкото граждански гласове, както става все по-обичайно, или не намериха трибуна, или, ако случайно я намериха, потънаха във водовъртежа на коментарните брътвежи, което вече е наистина обезпокоително. За пореден път се затвърди впечатлението, че у нас е по-важно да се говори, отколкото нещо да се каже.

  Какво чини сегашната т.нар. българска, "разкрачена по същество", позиция за Косово?

Като че ли чини нищожно малко, и то не само от пръв прочит. Защото, от една страна, разсърди сърбите с евентуалното допускане на признаване Косово, макар и с някакви недотам точно дефинирани изисквания за спазване на граждански права. А от друга, недотам деликатно ни бе размахан пръстът на американския посланик, който очаквал признаването на Косово от България да се случи в близко време.

 Тук най-напред трябва да си зададем въпроса дали "чисто технически" бихме имали необходимото време да проконтролираме съблюдаването на поставените от нас предусловия към Косово. Или, каквото собствено е доминиращото мнение в българското общество, просто бавим топката, за да не се набием на очи нито като първи, нито като последни от "международно узаконилите" Косово.

  Признаването на Косово стопроцентово ще ни коства усложняване на отношенията със Сърбия. Това, дето се казва, ни бе обещано. Икономическите последствия от една "изпаднала в изолация" Сърбия са ни до болка познати от недалечното „ембаргово" минало. И това са последствия, за които никой не ни компенсира с друго, освен с напоителни обещания. Днес отново става дума за риск, касаещ реален транзит, реална търговия и реални инвестиции. Срещу който стоят комай единствено заклинанията "съюзническа вярност" и "лоялно членство".

  Непризнаването на Косово обаче, слава Богу, не е безпрецедентно нито в Европейския съюз, нито в НАТО. Да бъде изтълкуван един такъв избор като русофилска носталгия е най-малкото нелепо, особено ако се имат предвид, да речем, Испания и Гърция.

А какво конкретно бихме спечелили от признаването на Косово до сега никой понятно и аргументирано не е обяснил. Просто няма какво да се обяснява. Само дето един подхвърли на ангро обвинението, че който се обявявал против признаването на Косово, той не бил прочел необходимите книги. Вероятно, в случая все пак не се имат предвид учебниците и книгите по международно право и икономика.

  Ясно е, че нищо особено от непризнаването на Косово поне засега не би могло да ни грози. Освен ако предварително, на високо и най-високо дипломатическо ниво, вече не са били поети обвързващи ни с признаването на Косово ангажименти, за които в публичното пространство не знаем. А ако се установи подобно положение на нещата, то би следвало да доведе до сериозни политически последствия за заемащите съответните дипломатически постове, за правителството, както и за парламента.

  Но контекстът в никакъв случай не се изчерпва с показания до тук много повърхностен баланс текущи "разходи - ползи".

  Нима Румъния може да се дефинира като по-параноична като национално мислене от България? И то при наличието на някои доказано значително по-цивилизовани етнически групи от нашите.

Или пък кипърският случай се явява дотолкова единичен, както ни твърдят за косовския, че не би могъл в абсолютно никаква мислима форма да се повтори?

Исканията на живеещите в Косово сърби за "независимост от независимостта" не изненадват никого. Разбира се, и в Косово, както в Босна и Херцеговина, може и най-вероятно ще бъде наложена външна привидност на спокойствие. Която в никакъв случай обаче не може да прикрие неблаговидната икономическа реалност. Чиито характеристики са примерно от сорта, че по брутен национален продукт на глава от населението Босна и Херцеговина вече изостава от  България с близо 30%. А през 2000 г. това отстояние бе около 20%. Тенденциално подобен негативен тренд е и ще бъде характерен също за прословутите "реалности в Косово". Безработицата там понастоящем се оценява на минимум 50%. Което само по себе си означава наличието на определящата характеристика на истинска икономическа катастрофа. А на подобен фон определения като "център на наркомафията", "център на търговията с хора" и други подобни естествено изглеждат като отражения на задължителни, израстващи иманентно от ситуацията, атрибути.

Признаването на Косово за България по никой начин не е някакъв неотменим императив нито от правно, нито от икономическо, нито от национално сантиментално естество. В частност, отнасяща се до последното, трябва да се отбележи, че най-комично прозвучаха думите, че "Косово е древна българска земя". Което безспорно е така. Но "древните български земи" се простират от Иран и Афганистан, през Казахстан, Русия, Украйна, Молдова, Сърбия, Босна и Херцеговина, Гърция, Турция и, да не забравим, Македония. Само дето всичкото това няма или има съвсем малко общо с днешния исторически контекст и с конкретния въпрос за признаването или непризнаването на Косово. На шизофренична основа, естествено, че могат да бъдат съзрени всякакви връзки и конспирации, като съответно те подлежат на комплектоване с мотивации, цели, средства и прочее. Което, за съжаление, много често се среща у нас.

Прагматизмът е исторически доказалият се по-добър избор. Той именно е  фундаментът, позволяващ една политика да бъда определена като национално отговорна, като рационална и най-важното за икономиката - като предвидима.