В тежките години на изпитание по време на Втората световна война България показа на света, че имаше избор. Българският народ, обществениците, интелектуалният елит, Светата Православна църква и монархическият институт, начело с Цар Борис III, бяха обединени от една идея и извършиха богоугодно дело – спасиха българските евреи.
В Талмуда е казано: „Който спаси един човешки живот, все едно че спасява цял свят”. България спаси всички свой евреи, не позволи нито един поданик на Царството да замине за лагерите на смъртта, 50 хиляди български евреи оцеляха. Нещо повече, българските евреи са единствените от държавите от нацистката сфера, които имат демографски прираст.
Преди време чух реплика от един чужденец по повод спасявянето на българските евреи: „Това е ценен капитал, който България може да използва”. Помислих си колко малко ни познават и колко е трудно за прагматичния Запад да разбере мистерията на Изтока. За народопсихологията на българите са характерни търпимостта /която днес наричаме толерантност/, скромността, милосърдието и добротворството. Качества, присъщи на древните и мъдри народи. И тъй като в Светото евангелие е писано, че вършенето на добрини е дело тайно-„...А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; то милостинята ти да бъде скришом: и твоят Отец, който вижда в скришно, ще те въздаде наяве...” /Матей 6:2-4/, българите никога не са изтъквали заслугите си за спасяването на своите евреи. За този подвиг,защото сме единствени, чиято страна като съюзник на Хитлеристка Германия /Дания спаси своите близо 8 хил. Евреи, като ги депортира в Швеция/, не позволи нито един евреин от пределите на Стара България да замине за лагерите на смъртта. Българските евреи след приемането на Закона за защита на държавата от 1941 год. бяха лишени от правата им на поданици, дадени от Търновската конституция, търпяха несгоди и лишения, но оцеляхя. Те живееха сред българи, празнуваха своите празници и обичаи и се множаха. Съжителството между българи и евреи е многовековно. Първият досег между тях по данни от историческите извори и археологическите разкопки е от времето преди заселването на прабългарите отсам Дунава, в земите на Стара Велика България. Най-ранните еврейски поселения по българското етническо землище са от II век. В годините на Първото и Второто Българско царства земите ни са населени с евреи-романиоти. По време на османското владичество тук намират прием прокудените от средна Европа ешкеназки евреи през XIV –то столетие и век по-късно - изгонените от Испания сефарадски евреи. През XIX век в земите, населени с българи, намират подслон евреите, изгонени от Русия и съседните балкански страни. С възстановяването на Българската държава и приемането на Търновската конституция от 1879 год. евреите имат права като всички поданици. В Дел I, чл. 57. се казва: „Всички български поданици са равни пред закона. Разделения на съсловия в България не се допуща”. В годините на хилядолетния съвместен живот българи и евреи живеят в разбирателство, взаимна почит и уважение. Еврейските общини в големите български градове София, Пловдив, Русе, Варна, Велико Търново, Самоков, Видин др. през многовековното си съществуване процъфтяват със своята книжовност, търговия, занаяти... Българските евреи са уважавани хора на науката - мислители, откриватели, лекари, поети... Те са добри търговци, вещи златари, прекрасни майстори на стъкло и изкусни тъкачи... Те са и висши държавни сановници... В годините на българското средновековие една покръстена еврейка, Сара-Теодора, става и българска царица... Когато народът ни повежда борби за национално освобождение и обединение, редом с българите, по бойните полета на родината се сражават и българските евреи. Затова и в годините на изпитание българите спасиха своите сънародници. Преследването на хора заради тяхната народност, вяра, традиция са непознати и неприемливи за българите. „Другите”, с които живеем, са просто хора като нас и те имат същите радости и скърби. В годините на Втората световна война българите не измениха на себе си. Ще си позволя да цитирам виждането на нашите съюзници за отношението на българите към евреите. През 1943 год. германският посланик Бекерле пише: „Българското общество не разбира истинското значение на еврейския проблем. Наред с малкото богати евреи, в България има много бедни, които са работници и занаятчии...
Обикновеният българин не разбира смисъла на борбата против еврейството, още повече, че и расовият въпрос по природа не му е понятен”. По-късно той отбелязва: „Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят и правителството желаят и се стремят към окончателното и безвъзвратно решаване на еврейския въпрос. Обаче те са свързани с манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическо възпитание, което ние имаме... Българите... не намират у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях...”. Аташето на Гестапо К. Хофман пише: „Еврейски проблем, както той съществуваше в Райха, няма в България... Тук не съществуват нито идеологически, нито расови предпоставки да се представи еврейският въпрос пред българския народ като бърз и нуждаещ се от разрешение, така както бе случаят в Райха. „Интерес представлява и коментарът на щведския търговски представител у нас по онова време Утгрен: „Моето впечатление от българите е, че антисемитизмът им е чужд и те гледат на депортацията или на други мерки срещу когото и да е било поради религиозни причини като нещо абсолютно незаконно ...” Ето какво пише и Хари Нисимов, един от спасените български евреи, когото имах честта и удоволствието да познавам „...като обръщам поглед назад, съм доволен, че бях възпитан и бях живял като свободен човек в България...”
Българският дух на толерантност и добронамереност спаси 50 хиляди човешки живота. И спасените не го забравиха и още носат в сърцата си благодарността към своите спасители. През последните двадесет години се изписаха много статии и книги, организираха се конференции, направиха се филми за хуманния акт на българския народ по време на Втората световна война. Това, което ме тревожи, е, че святото дело, обединило предците ни, днес ни разединява. Спорим чии са заслугите за спасението – на широките народни маси, на подпредседателя на Народното събрание Д.Пешев, на интелектуалците, на Учителя П. Дънов, на българското духовенство и Светия Синод на Българската православна църква, на комунистическите организации, на Двореца. (Тук не бих искала да споменавам онези злостни нападки срещу нас, българите, които отричат ролята ни за спасяването и твърдят, че заслугата е на победата на Червената армия при Сталинград, която за жалост не помогна на унгарските евреи). Спор, които сякаш омоловажава събитието... Нещо повече, срещу България е подета злостна кампания за оклеветяване и вменяване на вина за 11 343 жертви от еврейската общност от Беломорието и Македония. С подписания договор от 1 март 1941 год., с който България се присъединява към Тристрания пакт на Беломорието и част от Македония /западния дял е предоставен за управление на Италия/, се определя временен статут като отдадени от съюзниците земи. Те не са неразделна част от Българското царство. Окончателно съдбата им е трябвало да се определи след края на войната. Според Крайовската спогодба от 1940 год. Южна Добруджа официално бе присъединена към Отечеството и тамошните евреи бяха спасени като български поданици. Ние, българите, дълбоко скърбим за погиналите евреи от Беломорска Тракия и Македония, но спаведливостта изисква да не се стоварва върху невинните вина. Истината налага да се отдаде и заслуженото за ролята на българския цар за спасяването на евреиската общност у нас. Още повече, че днес от Скопие се чуват истерични крясъци, обвинения и хули към цар Борис III, когото и до днес българите от Македония почитат с обич катоЦаря Обединител. Българската царска династия винаги е хранила топли чувства към поданиците си евреи. През 1909 год. при освещаването на Софийската синагога присъстват българският държавен глава Цар Фердинанд и Царица Елеонора. И до днес въпреки превратностите на времето в синагогата стои мраморна плоча с благодарствен надпис към българския царски двор.
По време на двете Балкански и Първата световна война престолонаследникът княз Борис Търновски се сражава редом с офицери и войници от българската еврейска общност. По-късно, вече като цар, той се среща през 1931 год. с един от вождовете на ционисткото движение Х. Соколов, дясната ръка на първия президент на Израел Хаим Вайцман. След няколкочасовата среща с българския цар Соколов се обръща към своите сънародници с думите: „...Вие трябва да се гордеете с вашия цар, той е истински приятел на евреите. В никой друг държавен глава не съм намирал такъв отклик на въжделенията на еврейския народ на ционизма...”. В царското обкръжение има много евреи. Кръстникът на княгиня Мария Луиза, Малинов, е женен за еврейка, внучката на генерал Николаев, кръстник на престолонаследника княз Симеон, е омъжена за евреин, личните зъболекари на Царя са братята Джераси, придворни доставчици на облекло са семейство Розенбаум, хората от царското обкръжение подържат близки връзки с видни еврейски фамилии.
Българският цар взема мъдрото решение за присъединяването на страната към Тристранния пакт - еднинствената възможност за онова време за осъществяването на националните идеали - обединена и велика България. С това решение запазва страната ни от огъня на войната и се извършва национално обединение. Изисквали са се непоколебима воля, държавническа мъдрост, такт и дипломатичност от Цар Борис III, за да съумее да устои на хитлериския натиск и да не изпрати нито един български войник на фронта и нито един български евреин в лагерите на съртта. Царят много добре е осъзнавал опасностите за монархията. Царица Йоанна пише в своите спомени, че в края на 1941 година Царят е споделил: „...Ако нацистите победят окончателно, ще ме свалят. Те ще имат нужда в България от гаулайтер, а не от конституционен цар. Ако победят болшевиките, ще бъде още по-лошо. Комунистическата диктатура не може да бъде построена освен върху развалините на монархията и върху самия гроб на царя. При тези перспективи можем само да си пожелаем оцеляването на демократичните и либерални режими...” България е принудена под германския натиск да приеме Закона за защита на държавата, който, колкото и парадоксално да звучи, макар че ограничава правата на българските евреи, спомага спасяването им. Царският двор не одобрява антисемитските мерки, гласувани от правителството. Сам Царят се среща с главния равин на София, д-р А. Хананел, за да му обясни лично новия закон. Още по времето на дебатите върху антиеврейския законопроект Царят изпраща топла телеграма до еврейската консистория, като й благодари за благопожеланията по повод рождения ден на престолонаследника княз Симеон, безспорно подчертан жест на внимание от страна на Царя. В разговорите ми с българските евреи Моис Хане и Хари Нисимов нееднократно подчертаваха, че еврейската общност се е чувствала сигурна, докато Царят е на трона. Българските евреи са носили, редом с жълтата звезда, и значки с образа на Царя и Царицата. Това се потвърждава освен от разкази на очевидци, и от донесенията на Шеленберг до Министерството на външните работи в Берлин: „...Най-вече бие на очи, че до своя отличителен знак евреите носят някакви национални символи /лентички с българския трикольор-бел.а./ или пък значки с образа на царя или царицата...” Същият отбелязва, че „...Дворецът желае известно смекчаване на мерките срещу евреите...” и още „...че самият цар посредством различни лица от своето близко обкръжение директно се намеси в отделни случай в полза на евреите...” Все в тази връзка Ст. Груев отбелязва: „...Често евреи, просители за паспорти или всякакъв вид разрешения, пристигаха в държавни учреждения, предшествани от телефонни обаждания от царската канцелария до отговорния министър или шеф на служба, започващи с магическата фраза „...Негово Величество би искал от Вас...”
Следобедът на 9 март 1943 год., когото е спряно депортирането на българските евреи, заповедта идва от българския цар. Докладът на германската легация, заверен от Бекерле, упоменава: „...Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място да преустанови изпълнението на депортиране на евреи от стара България...” „Най-високо място”за всички автори, изследващи спасяването на българските евреи, независимо от политическите им пристрастия, значи само едно - Цар Борис III. По-късно Царят се противопоставя открито на депортацията на българските евреи на срещите си с фон Рибентроп. В Берхтесгаден той му обещава, че ще депортира малък брой евреи, които определя като „болшевико-комунистически елементи”, никога обаче не извършва това. Отбелязвайки ролята на Двореца по спасяването на евреите, не бива да пропускаме и ролята на Царица Йоанна. Тя изпраща многокротно подаръци на еврейското сиропиталище „Царица Елеонора”. Царицата чрез италианския пълномощен министър граф Маджистрати успява да издейства италиански паспорти за евреи, които да емигрират в Аржентина. Отново царското семейство с помощта на папския пратеник в Цариград, монсеньор Анджело Ронкалли, бъдещия папа Йоан XXIII, спасява живота не само на български евреи, но и на бежанци от Словения, Унгария и Румъния, снабдяваики ги с паспорти за Палестина. Ролята и значението на Цар Борис III за пръв път се отбелязват от един от най-известните публицисти по тези въпроси, българския гражданин от еврейски произход Б. Ардити, който през 1952 година издава книгата „Ролята на цар Борис III при изселването на евреите от България”.
Малцина българи знаят, че през 1994 г. по повод 100-годишнината от рождението на Царя Спасител най-авторитетните евреиски организации дават посмъртни награди, които връчват на неговия син. На 18 май 1994 год.влиятелната Анти Дифамейшън лиг /Лига против клеветите/ урежда тържество, на което връчва наградата „Морален държавник” и „Минора” - традиционен еврейски деветклонен свещник, дадена посмъртно на Цар Борис III. На 20 май 1994год. в най-голямата в света синагога „Тиферет” - Израел в Лос Анжелис службата зашабат е изцяло посветена на Цар Борис III. Неговият син, Цар Симеон II, получава плакет „Пламъкът на живота” - фигура от стъкло, изобразяваща пламък, с вграден отломък от лагера на смъртта „Треблинка”. Наградата „Праведен неевреин, в памет на цар Борис III, спасител на българската еврейска общност”. На 23 май Цар Борис III получи посмъртно най-високото отличие на Ордена на Почетния легион - златен медал. През есента на същата година в Израел бе осветена гора на името на Българския Цар Борис III и Царица Йоанна, спасили 50 хиляди човешки живота. По-късно, през 2000 година под натиска на сили, неприятели на България, в Израел бяха премахнати, за жалост, паметниците на признателност към нашия народ и цар. Днес можем да ги видим край стените на храма „Света София”в столицата.
Анита Комитска, етнограф, БАН
