На яхтеното пристанище в Монако съседи са ми Брендо, Маргините, Мургина, Ковачки, Лечков и част от момчетата, наричани от МВР „Наглите“. Вальо Топлото само ми гостува от време на време. Той предпочита джакузито да му е в съседния кабинет.
Точно затова си помислих, че няма да имам проблем с праводъсната система и аз, също като тях, ще получа оправдателна присъда. Какво се обърка така и не разбрах, но се случи – осъдиха ме. Как пък само аз попаднах в другия списък на Дядо Коледа с лошите! А само след шест месеца е времето за подаръци…
Разбира се, че горното са пълни глупости. Даже фантазии не са. Единственото вярно е, че ме осъдиха съвсем насериозно, но също толкова невероятно.
Тъй като обещах да разкажа за какво става дума изобщо, го правя и ще се постарая да е кратко, ясно, по същество и изчерпателно. Колегите от медиите ще ме разберат какво имам предвид.
Филмът, в който се вкарах, започна през юли 2011 г. Тогава при мен в редакцията дойде Милена Саха, добре позната ми с грижите си към сираци, напуснали институции. Винаги съм защитавала нейната кауза и съм й съдействала. Та тя ми донесе диск /CD/, на който имаше три видеоклипа с потресаващо съдържание – дечица от дом „Надежда“ в Русе разказват за насилие над тях от страна на персонала. Някой възрастен /глас зад кадър/ им задаваше въпроси, а те, миличките, отговаряха разпалено и емоционално. Няма нормален човек, който да остане равнодушен към такава сцена. Тъй като и аз минавам за нормален човек, при това грижовен родител, се ужасих. Едновременно с това обаче не можех да повярвам, че това е възможно. Защо пък да не е, ще попитате веднага и ще си спомните за Могилино, Бургас и Ямбол.
За мен беше невероятно, тъй като познавам работата и хората от този дом повече от 20 години. Да, честно! Всички красиви и добре запазени дрешки, които моите деца надрасваха, ги носех там. Отделно в качеството си на репортер пък за всяко събитие или просто така, посещавах точно този дом. Познавам и персонала. С това започна абсурдът.
Въпросната Милена Саха ми обясни старателно, че социалната работничка Ценка Благоева е готова да ми разкаже за насилията и безобразията в дом „Надежда“, при това не се страхува да застане пред фотоапарат и репортерски диктофон. Да не повярваш, нали! Обаче аз повярвах. Заради децата. Ако пък се е случило наистина такова безобразие, кой да защити мъниците, ако не аз! Един процент да беше вярно, си струва всички усилия, нали, нормални хора!
Рано сутринта отидох във въпросния дом и намерих смелата социална работничка в една от занималните. Впрочем не, вратата беше заключена, тъй като другарката в момента се къпеше и само едно единствено момиченце беше вътре и не можеше да отключи. Странно. Занималните няма за какво да бъдат заключвани. Включих диктофона си още тогава. Не го изключих до последната минута на престоя си в дом „Надежда“. Инстинктът ми подсказа, че работата не е съвсем читава и мислех /оказа се грешно!/, че записът ще ми помогне в следващ етап. За съд не ми дойде на ум, но пък за проверки от институции бях убедена.
Още с първите си думи социалната работничка Ценка Благоева започна да пълни сценария на абсурдния филм с реплики, които нямат нищо общо с истината. Въпреки това разказа в подробности как едно дете на 3 години е било малтретирано. Правя вметка, че точно родителите на този хлапак, социално изостанали, описвах месеци по-рано на страниците във вестника и лично съдействах личните им карти да бъдат предадени по служебен път в друга община и да не харчат излишни пари за път до Русе за получаването им. Няма ненаказано добро, но това стана ясно по време на съдебното дело. Та след като ми бяха съобщени всички зверства, потърсих другата гледна точка – на учителката, която бе обявена за побойник. Изслушах и нея. Да се чете „записах и нея“. Естествено, не минахме и без коментар от директорката. Съвсем нормално беше всеки да твърди своето. С целия този набор от информация аз написах материал. Заради онзи един процент вероятност с детето Габриел /в материала съм сменила името му на Сашко, тъй като такива са изискванията на ЗЗД/ да се е случило наистина такова зверство.
След публикацията за дом „Надежда“ в институцията влязоха всички възможни проверяващи органи – прокуратура, полиция, Агенция по храните, Отдел за закрила на детето, Агенция социално подпомагане барабар с общинските структури, Държавна агенция за закрила на детето, Регионална здравна инспекция, Инспекторат по образованието и т.н. В нашата държава дал Бог служби. Не установиха да има насилие. А може би прикриваха? А може би някой просто си беше измислил всичко? А онзи един процент вероятност Габриел действително да е бил насилван и удрян до кръв по главата с Библия /така твърди Благоева пред диктофона ми/?
Не съм нито институция, нито разследващ орган. Затова професионално започнах да следя развитието на нещата. Вярно, от полицията ми изискаха записа и аз го предоставих за нуждите на следствието. Процентът, процентът вероятност…!
Прокурорската проверка още не е приключила. 11 месеца от тогава. Това не е наша работа да коментираме. Само че през това време набедената за побойница учителка доказа пред съда, че не си е позволявала и шамар по дупето на детето да удари. Така Ценка Благоева беше осъдена за клевета. Трябваше да плати глоба от 3000 лева на държавата. Тъй като това е сериозна сума за повечето български граждани, тя заведе дело срещу мен. Седем месеца след интервюто, проведено на четири очи в двора на дом „Надежда“. Изведнъж се почувства обидена и оклеветена, а аз пък съм изопачила думите й.
През февруари, когато в редакцията бяха донесени призовката и тъжбата, смятах, че всичко ще приключи много бързо. Ценка Благоева искаше да се чуе този прословут запис и да стане ясно, че тя не е казвала нещата, които пък аз съм написала. Отлично!, помислих си, и аз това искам – да чуе съдът записа и да стане ясно, че тя е казала нещата, които съм написала.
Съдийката Ралица Русева обаче обяви, че не приема записа, тъй като той не е доказателствено средство, събрано по реда на НПК. Санким преди да прави каквото и да е интервю, всеки журналист трябва да тича първо при прокурор за бележка и след това да бяга към събитието и събеседника си. И аз увиснах. Почти като в парапланер в термика. Четири месеца, четири заседания и присъда – виновна.
Филмът продължава. Ако има нещо хубаво в цялата тая гадост, е подкрепата на колегите ми в Русе. Те дойдоха в залата, а конкурентният иначе вестник „Бряг“ писа нон стоп как върви делото. Не заради мен, а заради честта на репортерския диктофон. Четири месеца доказвах, че не съм камила и нямам гърбици.
Първият сезон приключи. Ще има втори, обещават сценаристите. Въпросът е обаче как да работят журналистите и струва ли си изобщо да зареждат батериите на касетофоните си?
Ася Пенчева
