Преди време се развихри спор за т.нар. “баташко клане”. Въпросът бе дали е митологизирано или е реалност? Ясно е, че и двете. Къде остава обаче истината? И необходима ли е въобще?
Очевидно на българската историография – не. Историография, която играе ролята на производител на косолидиращи митове за нацията и легитиматор на държавните политики. Както казва един сръбски автор – Историята е основната дрога на Балканите. В основата на европейските нации стоят обичайно романтически митове за бащите на нацията и нейните герои, българите обаче са избрали травматични митове като Батак, „турското робство”, и пр. Съмнителната научна дисциплина „народопсихология”, също стъпва на тая плоча. Тази митология, от която въздухът трепери, се охранява ревностно от историци, писатели, националисти. И не случайно – тя е произведена от тях, а не от рационалното и охладено откъм патос съзнание за нещата. Основната митогенна зона попада в т.нар. Българско Възраждане. Има доста митове и около ролята на църквата, според мен силно преувеличена /вж. Ботев по въпроса/, за спасяването на нацията през времето на османското владичество.
“Истината” за т.нар. „баташко клане” дължим на няколко “репортажа” на командирован журналист. На тези “репортажи”, писани обаче доста по късно след “клането”, стъпва т.нар. световно обществено мнение. Разбира се, на англоговорящият журналист му е трудно да вникне в тъмната балканска менталност – и най-вече мотивът за това зверство. При това е трудно това деяние да се припише само на османската власт, като геноцид, понеже става дума за откровена мародерщина на /българо/мохамедани от съседните села срещу християнското население в Батак.
Трябва да споменем, че в конкурентен английски вестник по това време се пише пък за ”зверства на българите”. И ако на днес самонареклите се “родолюбци” /лумпeни, мутирали от медийно облъчване или просто платени клакьори/ забраняват с крякане на чужди изследователи да се произнасят по “случаят Батак”, понеже не можел да вникне в националната специфика, то защо няма и подобен упрек спрямо тогавашните “прогресивни” /чужди/ публицисти, отразявали Априлското въстание?
В случая с Батак имаме две страни – историческото събитие, на което „пишещи” очевидци няма; и “митът”, представляващ събитието, обраснало с лични истории от първа ръка на оцелели, сами по себе „безсловесни”; на тая база текстовете на З.Стоянов и Вазов, писани постфактум, които всъщност създават “мита”, ползвайки неограничено художествена фикционалност и патос. И Захари Стоянов и Вазов ползват психологически характеристики и най-вече морални категории, което е съвсем нормално за литератори, но не е уместно за обективното историческо познание. Те по същество правят възстановки, без да са очевидци на събитието.
Какъв е упрекът на родолюбците към евентуални, по-късни изследователи? Ами първо било светотатство да се разсъждава по темата, второ – тя била веднъж завинаги осветена. Не се разрешава да се говори как е бил упротребяван митът за Батак през годините. Например гробовете-костници в Скравена, Батак, Плевен, и пр., бяха създадени през времето на социалзима, твърде вероятно като морално оправдание за злодеянията на т.нар. “Възродителния процес”, който всъщност започва далеч преди деветосептемврийският пуч.
Но да се върнем на „възстановките”, чийто театралност се приема за чистата монета на историята. Нека припомним, че за международния отзвук на т.нар. „баташкото клане” се изказват и гениални писатели /Юго, Достоевски/. В „Братя Карамазови” има посветени редове за извършените зверства. Така че митологизацията почва отвън, но бива побългарена след Освобождението. Нека тук припомним „клането в Хиос”, също митологизирано, очевидно и повлияло като мит на романтичния поет Байрон.
Образът на свирепия неверник-турчин е доста по-стар в европейската литература, от това, което З.Стоянов и Вазов ни възпроизвеждат, а в по-късни времена романисти като Талев, Ант. Дончев, Г. Стоев просто повтарят, доукрасявайки „кланетата” с индивидуално въображение, но очевидно следвайки архетипа. /Обърнете внимание на два важни идеологически филма, пуснати по по времето на „възродителния процес” – „Време разделно” и „Борис /, където имаше масови екзекуции на „дръвник”, точно по подобие на дръвника в баташката черква „Св.Неделя”, която синодът „разкраси” наскоро с лъскави тапети.../ .
Очевидно прекланянето пред „кланетата” е много стимулиращ акт за интенцията за писане на българска художествена литература. Заколението /жертвата/, издигната до саможертвеност, се сочи за най-висок морален критерий, подготвящ влизането на българският литературен канон и оставането в българската литературна история. Но това е друга тема.
Това не е нито най-голямото “клане”, нито единственото в историята ни. Защо обаче непрекъснато ни връщат към това печално събитие? Адекватни ли са на модерното време, в което живеем, тези “апокалиптични” бълнувания днес, за да се препотвърждава националната идентичност, която някой чувства като заплашена? И нужно ли е въобще някому това, освен на спекулантите с историята и на ретроградите, които всъщност търсят поводи да развихрят популизма си?
Първата възстановка, която се прави след Освобождението на „баташкото клане” е от полския художник Антони Пиотровски, за да нарисува ужасът от неотдавнашното събитие. Цинично е, според някои автори, ползаването на реални участници в клането при позирането за известната картина на художника, превърнала се в мит сама по себе си. Така естетизирано, „клането” набира нова и нова сила. Демонизират се едни обикновени хорица в ранг на колячи, някои от които са познавали жертвите си. Но и комунистическите сатрапи също познават своите жертви, същото може да се каже за княз Борис І Кръстител, например, изклал доста повече българи, от който и да е участник в баташкото клане.
Защо тези дълбоко неморални актове не се коментират, след като историографията ни си служи с морални аргументи? Очевидно истината тук няма никакво значение – а се ползват фактите с идеологическа цел. Демонизира се цяла една етническа група, а се героизира друга. Етиническият модел на Османската история обаче не е стъпвал на националните различия и противопоставяния, а на религиозни такива. В такъв случай кои са тези, които са извършили зверствата? Турци, османлии, помаци? И на каква основа?
Струва ми се най-вярно, че това са били „башибозуци” / буквално „болни глави”/, тоест мародерски банди, чието зверство обаче се отключва от бунта, но е безнаказано от централната османска власт. Падишахът е знаел, местните първенци са знаели, „колячите” също са знаели какво ще последва всяко надигане на българите. Не е ли цинично например, че „апостолите” също са знаели, при това са ползвали целенасочено това страшно знание за полтическите си намерения. Захари Стоянов го потвърждава в „Записките”; Бенковски е драматургът и технологът на това разделение и опропастяване на съвместният живот на етническите общности, какво е била целта на тоя обречен бунт.
Преди време излезе книгата на публициста Ж. Чивиков, за „единственият свидетел” на „клането в Сребреница”, извършено от „неправителствени формирования”, с одобрението /предполагаемо/ на централната власт /Милошевич/. Аналагията с Батак се налага неслучайно – и тук имаме „ свидетел” – пристрастен, но зад чиято пристрастност може да стои зависимостта от криминално минало. Не можем да знаем днес „цялата истина” за историческо събитие, получена от свидетелства, в чиято обективност е под въпрос. Това обаче показва, че употребата на травматичните събития /митове/ е удобно средство за легтимацията на действия на всяка власт, групировка или просто ловци на слава. Особено тук, на тъмните Балкани. Циркулирането на митовете на историографията, някои от които отдавна мъртви, и завръщането им и възкресяването им като вампири /вампирът, е балкански демонологичен персонаж!/, като зло, което се въплътява чрез предразсъдъците /ни/. Това, струва ми се, е истината корените на /днешния/ българския националекстремизъм, в трескаво търсене на поредната си “национална катастрофа” или болна визия, без която би се изпарил мигом.
П.П. Тук искам обаче да съобщя за едно “контраклане” след Освобождението, извършено над съседното помашко село /Барутин/ от т.нар. “баташка рота”, дислоцирана тогава в този район и на която е “разрешено” да извърши отмъстителен погром със задна дата, години по-късно, когато безсмислието на едно подобно отмъщение се е размило във времето… Това печално събитие срива целият ореол, изграден постфактум около “митът” Батак.
Впрочем видяхме как митът за Батак бе събуден и ползван за идеологически цели от проф. Божидар Димитров / а по късно и министър/ и сие, без да се даде възможност за дебат. Охранителите на “сакрализираните зони” действат по подобен начин и със всички исторически наследства на социализма – мемоариали, мемоари, и пр. Тежка националистическа завеса закриля и престъпниците от т.нар. “възродителен процес”, много от които с научни титли, д-р/и/ по история, “съветници”, и пр. Оправданието с престъпленията на османската власт ги изравнява в морално отношение с всички тогавашни мъчители на населението.
Защото каква е разликата тогава? Действайки по определен начин, с мотива, че това било в полза на “националните интереси” е характерно за всички посттотаталитарни политически дейци от ляво, и най-вече за настоящият президент, с гордото прозвище Гоце. Изравяйки травматични събития от 19 век, социалистите/ бивши комунисти/ прескачат с лекота едни по-скорошни издевателства над народа, извършени от тях самите след великия им 9-ти септември. “Нищо не е забравено” – беше любим техен лозунг, който обаче днес ги цапардосва по догматичните кратуни като бумеранг. Не случаен е факта и че повечето утвърдени историци се оказаха вербувани от комунистическата Държавна сигурност – същата, която проведе и политиката по „преименуването” българските турци и циганите. Същата, която произведе и етническата партия ДПС, чийто шефове се оказа вкупом агенти на ДС. И ако историкът е пророк, който гледа назад /Тойнби/, то родните историци се оказват лоши пророци. В историята няма човешка логика, но има памет, която няма как да се заличи, както обичат да правят комунистите. Въпреки колективния им Алцхаймер – това трябва да им се напомня. Защото демокрацията и свободата са като хляба, както казваше един поет, за да са пресни трябва да се омесват и изпичат ежедневно…
Иван Сухиванов (svobodata.com)
