Публикуваният текст "Няма по-прост народ от българсдкия", подписан от Едуард Стърнс предизвика истински фурор в рубриката ни "Гласът на жабата". За десетина дни материалът бе прочетен от над 220 000 души! Коментарите са стотици. Някои ни изпратиха своята позиция относно "разкриването на тъмните страни от българския характер".
Предлагаме ви едно такова мнение.
Много преди измисленият англичанин Едуард Стърнс да публикува в сайта „Бъзикилийкс” измисления си очерк „Няма по-прост народ от българския”, в българската медийна територия се появи едно съвсем истинско интервю с една съвсем истинска емигрантка, направено на летището в Дюселдорф.
Какво ли не предизвика то: от злобно „Разпни го!” на автора и неговата събеседничка, до възторжено „Осанна!”.
Докачиха се българите, за които говореше емигрантката, изнервиха се, разлютиха се. Други пък подкрепиха изцяло мнението на възрастната дама, че българинът е... най-голямото зло на България. За илюстрация ето няколко мнения от двете крайности, извадени от форумите:
- Да, никой не иска да признае и погледне истината в очите. За жалост бабата е избила рибата с този коментар, който е болезнено верен и "Dead on spot". Освен това бабата има пълното право да критикува, защото тя не се е махнала по свое желание, махнала се е защото са я принудили. Никой не иска да живее в общество съставено от 99% лумпени и 1% нормални хора, които се борят за оцеляване (разбирай духовно, физическо и т.н.). Наскоро излезе изследване за това, че стандарта на живот в татковината ще достигне този на Европа след 100 години, за съжаление и аз нямам толкова време да чакам, маймуните да станат хора. Нека никой не се обижда персонално, а да се замисли сериозно за това, в какво общество живее. (ide li)
Естествено че статията ще извика различни чувства, емоции и настроения в читателя! Едни я харесват, независимо къде живеят, други не. Но истината е една! Възрастната жена е абсолютно права. Неуспоримото доказателство за това е, че през последните 20 години няколко милиона млади, кадърни, работливи и интелигентни българи напуснаха родината си. Безспорно, между тях има и комунисти и престъпници, които се укриват зад границите на България, но болшинството от тях мислят като нея. Лъскави стоки много от отдавна вече има и в България, но хората продължават да напускат страната и ще продължават. Знам, че някой ще кажат: "Защото е им е по-лесно!" Не, уважаеми дами и господа! Никак не е лесно да се разделиш с близки и роднини и да тръгнеш да си търсиш щастието сам по света. Да започнеш от нулата в една чужда държава с друга култура, законодателсво, традиции и език. По-лесно е да си стоиш там някъде на завет и да чакаш по-добри времена, които очевидно няколко поколения няма да можем да ги дочакаме. (ide li)
- Много ми хареса статията, особенно в частта за аристокрацията и интелигенцията. Днешната интелигенция е бедна и лесно контролируема, тъкмо започнахме да имаме аристокрация от която да избуи истинската интелигенция и комунистите им взеха всичко. Затова сега нямаме интелигенция, защото днешните аристократи са вчерашните комунистически безумци. От лоша семка трудно може да се появи добра фиданка. (svobodata.com)
- Татко й бил фабрикант, говорил пет езика, свирил на пиано, сигурен съм, че и европейските мурафети е изучил до съвършенство. Мъдро е казвал, че "колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява". Да я питам, обаче, татко й как се е отнасял към работниците си? От европейските ценности ли се е водил, като е организирал работата им по цеховете. Заплати като Хенри Форд ли е плащал? Съжалявам, мила госпожо, но ми омръзна да слушам българи от чужбина да хулят държавата и народа ни. Истината е, че вашите хора са били изтикани от властта след девети, а след десети не можахте да се завърнете. Иначе богатите навсякъде са си същите. Целта им е да съхранят и умножат ботатството си. То е за тях истинската ценност. А това демокрация, върховенство на закона, свобода, солидарност и т.н. ценности на западната демокрация са удобно средство да се управлява едно общество. Западните акули го знаят добре и го прилагат успешно. Само че нашите комунал-капиталисти още не са се усетили за какво иде реч. (в-к „Капитал”)
- „Ей заради хора като тази госпожа сме на този хал и заради същите убеждения като нейните. Защото винаги виновни са "те" - онези другите. Комунистите, бандитите, политиците... но "аз" не съм от тях, видите ли, аз съм висша проява на добродетелта... Е да, винаги е много по-лесно да се плюе по другите, нали никой не е идеален. Повечето ми познати не са нито комунисти, нито бандити, нито политици, нито са на прага на бедността. Нито пък бащите им са фабриканти, та да се чувстват една глава над останалите. (в-к „Капитал”)
Днес, четири години по-късно, отново предоставям онзи текст за публикуване, с убеждението че никакъв англичанин Едуард Стърн, колкото и амбициозно да е изфантазиран, не може да познава способностите на реалните българи по-добре от самите тях. Способностите им да се самонавиват и самозаблуждават, да се жалват и да се хвалят с еднаква страст, силно да любят (на маса) и още по-силно да мразят (на маса)..... И така:
Най-голямото зло на България !
Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Един с вид на фирмен счетоводител пише на лаптоп, като си мърда пръстите и устата едновременно. Мъж и жена се държат за ръцете и нещо си бъбрят, по-точно жената разказва, а мъжът я слуша и отвреме навреме усмихнато се съгласява. Застаряващ бонвиван дискретно флиртува с някого по телефона. Друг чете книга, внимателно разлиства страниците и, колко странно! – не си плюнчи пръстите.
Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Острите движения, изправената стойка и жизнеността на жената са в пълен контраст с кротката и непретенциозна зала. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.
В този момент съобщават за закъснения на полетите поради лошото време. Дамата бързо се осведомява за ситуацията, поглежда си часовника, клати недоволно глава, сетне сяда на свободното до мен място, с изглед към пистите. Прави бърз преглед на присъстващите в салона, не й е интересно. Бръква в голямата си чанта и изважда…! – измачкан български вестник. Преглежда го хаотично, на една от страниците спира за малко, измърморва „Боже, Боже” и продължава нататък. Изведнъж чувам собствения си глас:
- По едно време пишех в този вестник.
- А така-а-а! Ама вие българин ли сте? – реагира светкавично възрастната жена. Сетне поглежда пренебрежително към вестника:
- Комунистически! Тук имам още един – казва тя и изважда друг вестник. – И той е комунистически. Ами то в България само такива вестници продават.
- И в него съм писал. Имах страница за свестните българи – пак се похвалвам.
- А така-а-а! Ама да не сте и вие… ?
- Не съм – изпреварвам края на въпроса й.
От дума на дума се заприказваме. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.
- Казвате, за свестните българи сте бил писал. Че къде ги видяхте тия свестни българи? Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи, господине. И до един са комунисти. То в България май други няма, освен цигани и комунисти? А пък онези, дето ужким не бяха комунисти, излязоха по комунисти от комунистите. Сега обаче всички станаха капиталисти. И бодигарди. Не им цепя басма аз. Бодигарди били! И кого пазят? Пикльовци са това, никакви бодигарди. Викам му на един, какво, ще ме набиеш ли? С мен ли ще се биеш, пикльо с пикльо? Със старата жена. Пикльо с пикльото, му викам, защо не отидеш да се биеш с Холифийлд? Защо не отидеш с Шварценегер да се биеш? Защото не ти стиска. Защото ще те смачкат.
Българите са проблемът на България, господине! Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която още ми е жал и винаги ще ми е жал. Знаете ли на колко години съм? На 80. Ако бях останала в България отдавна нямаше да съм жива. Щях да съм умряла от яд, господине.
Не общувам с българи аз. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.
Ами те всички тлъсти комунисти кажи-речи вече са в чужбина. И паричките им са там – в швейцарските банки, в английските банки, в американските банки. В България крадоха, крадоха и отидоха навън да си ядат и да си пият.
Кои останаха ли? По-дребните риби. На тях в България им отърва, защото още има какво да се реже от баницата. Много вкусна излезе тази българска баница, господине. Много вкусна и много евтина. Бях на Банско – него вече са го излапали. Бях и на Черно море – и то е отишло. Ами това Рила, това Пирин, Стара планина – всичко ще унищожат.
Онези дърти бандити от бекапе-то, с мечешките физиономии. Техните синове, дъщери и внуци. И бодигардите им. Всички са за затвора. Политиците – до един! Деморализираха народа. Увлякоха хората да заприличат на тях – алчни и развратни.
Моят баща беше фабрикант, свиреше на пиано, 5 езика говореше. От него знам: колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява. Ето това е сега България. Направиха от българина едно глупаво, недоволно и грозно същество. Крадливо и нечестно. Без капка достойнство.
Кой днес става богат в България? Бандитът става богат. Търговецът на наркотици става богат. Всичките тия с мечешките физиономии – те стават богати. И да искаш да печелиш честно, не можеш, няма да те оставят. Насила ще те накарат да станеш като тях. Иначе – ето ти куршум.
Как да се бори човек? Не знам. Аз не мога да се боря с тях, затова заминах. Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.
Западът ли? Аз чета, господине, и на немски, и на английски, и на френски. Всички вестници пишат, че в България комунистите все още дърпат конците, ама дума не обелват, къде са им парите на тия комунисти. Не са ли в западните банки? Там са. А защо са там, като и кучетата знаят, че това са крадени пари? Ще ви кажа защо. Защото на Запада му е все тая крадени ли са тези пари, или не са. Важното е, че са пари, и че са влязли в неговите банки.
Хайде да ви питам, вашите читави българи, те какво направиха? Направиха ли революция и да натирят комунистите; вдън земя да ги натирят? Не направиха. И няма да направят. Защото на българина не му трябва демокрация. Той не знае какво да прави с демокрацията. На българина му дай господар, тогава му е най-добре. Господарят да решава, българинът да изпълнява.
Не става от българина европеец, разберете. Невъзможно е. На българина и душата му е различна, и възпитанието му е различно. На Европа й трябват паричките на България, и пазарите. Българите не й трябват.
Какво да кажа за интелектуалците? Не може да си интелектуалец просто така. Трябва да си аристократ. Да имаш свободен дух и усет към изящното. Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата, господине. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите. Моята приятелка Дора Валие, тя беше истинска интелектуалка, бог да я прости. Днес такива няма. Днешните, които се имат за интелектуалци, са произведени. Назначили са ги. Казали са им: от днес те назначаваме за интелектуалец! Драскай там, каквото ще драскаш, и си налягай парцалите.
Младите?
Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.
…
Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница.
Разделяме се.
Пък ако решите да пишете, напишете, че една възрастна госпожа е казала: “българинът е най-голямото зло на България”. Беше ми драго.
Владо Трифонов
П.П. Текстът е публикуван в австрийския сборник Which road to Europe и е включен в подготвяната за издаване книга с есета и критика „Време за пиене”.
