Това, на което ставаме свидетели в последните дни, не е обичайното самозабравяне от властта, характерно за тези географски ширини. Не е и твърде типичния за тях тоталитарен истинкт. То като че ли може да се опише единствено с медицински понятия – и се намира в подозрителна близост с параноята.
От една страна управляващите дават мило за драго да убедят българите и целия останал свят, че водят една титанична и безпрецедентна война с мафията. В същото време същата тази мафия и нейните всевзможни помагачи, ятаци и прочее обслужващ персонал според техните думи и в техните очи се множат като стадо зайци. Все нови и нови мафиотски общности изникват отнякъде, развиват се светкавично и обхващат вече цели съсловия, общности и възрастови групи.
Подобен поглед към света лесно я докарва да глобалния принцип – който не е с нас, е против нас; за благоприличие – с мафията. Подобна глобализация е стара като света – върховното й изражение обаче е в практиката на един доказано шизоиден тип, чиито налудности изкривиха и националната ни съдба.
Става дума, разбира се, за Сталин. В неговите очи върховната истина се съдържаше в принципа, че който не е с нас, е против нас; за благоприличие - обслужва прогнилия империализъм.
По абсолютно същата логика днес според Цветан Цветанов и Бойко Борисов всички онези, които си позволяват да критикуват МВР – или респективно – върховната и непостижима демокрация на ГЕРБ, обслужват мафията. „Нихната ма... фия!“ – както находчиво отбеляза Иво Инджев в битността си на мафиот от класа.
Нека припомня – за мафията работеха протестиращите срещу закона Цеко Минев, известен също и като закон за горите. Същите се оказаха масовка на зеления октопод – както ги дефинираха прилежните към властта писачи.
Пак нея поддържаха и вестниците, които си позволяваха някои забележки по отношение на милиционерските успехи и правата партийна линия. Дори бяха идентифицирани – като поддръжници на енергийната, лекарствената, земеделската и прочее мафии.
Най-подир – като черешка в тортата, цъфна и основният мафиотски поддържник в съдийското съсловие. И се оказа не друг, а самата Мирослава Тодорова, председател на Съюза на съдиите. Според вицепремиера Цветан Цветанов тя работела за мафията, като бавела мотивите за присъдите по криминални дела, докато изтече техния срок на давност.
В резултат от това професионално формулирано и особено добре обосновано мнение Висшият съдебен съвет благоволи да я уволни дисциплинарно. При две много особени обстоятелства обаче, които показдват тази мярка в твърде неблагоприятна светлина. Първото – че тя бе предприета, след като самата Мирослава Тодорова даде вътрешния министър под съд за клевета, визирайки именно това изказване. И второто – че ВСС вече я беше наказал дисциплинарно за забавените дела, като й беше намалил заплатата. Поради което преиграването с дисциплинарното й уволнение лъсна като политическа поръчка с цялата си отвратителна грозота – още повече, че бавенето на дела се оказа системен проблем в практиката на българското правораздаване /и не само в него, между другото/.
Бойко Борисов на бърза ръка си изми ръцете, като обяви, че това решение на ВСС е провокация – не по същество, а защото било в надвечерието на поредния доклад от Брюксел. Цветан Цветанов се опита да му приглася, но този път чувството на лично засегнат се оказа по-силно от инстинкта за самосъхранение – и той не се поколеба да продължи със заклеймяването – като пътем влезе в конфликт и с президента, обявявайки го за некомпетентен и недоразбрал колко сериозно е сгазила лука Мирослава Тодорова.
В цялата тази гавра особено впечатляващ е начинът, по който вътрешният министър отказа да се разпознае като персона и като систематичен проблем именно в доклада от Брюксел, заради който Бойко Борисов отиде на крака до най-висшите шифове на ЕС, за да измолва снизхождение. „Това, че имам гражданска позиция, не ме прави враг на съдебната власт“ – заяви той без ни най-малко смущение. Било имало наистина сериозен натиск върху съдебната система и отговорни за това били Йонко Грозев, Нели Куцкова и Иван Костов с техните „недопустими“ политически коментари – а той имал гражданска позиция, защото се вслушвал в жертвите на престъпността. И вероятно от тези жертви е узнал за силния афинитет на Мирослава Тодорова към мафията.
Подобно реакция е опасна, особено когато е изразена от един силов министър. Тя обаче е и параноична – най-малкото защото предполага онази непогрешимост на убежденията, която е свойствена за тираничните натури – и при която реалността безпроблемно се заменя с нашата собствена представа за нея. При което Мирослава Тодорова, понеже е дръзнала да го обяви публично за лъжец, давайки го под съд за клевета, няма как да не бъде мафиот от класа.
Тук се налага да споделя, че имам лични впечатления доколко това е вярно. В края на 2002 г. влязох в тежка гражданска битка с тогавашния прокурор Никола Филчев, чиито безобразия и престъпления са най-черната страница в българското правораздаване по време на прехода към демокрация. Написах няколко открити писма и ги подкрепих със 105 документални доказателства, които връчих на тогавашния правосъден министър Антон Станков; в резултат на което ВСС изслуша част от посочените от мен свидители и в крайна сметка гласува декларация в която се искаше оставката на главния прокурор /той, разбира се, отказа да я подаде/.
Покрай всичко това на мен и на някои лица, помогнали ми със сведения и документи, им се случиха някои нещица – бяха им заведени съдебни дела; бяха организирани оперативни мероприятия със СРС-та, които по-сетне тържествено бяха отпечетани в „Труд“; бяха арестувани и завличани в неизвестна посока – при очевидна опасност за живота им; болтовете на джипа на самия Антон Станков се оказаха развъртени; а в крайна сметка се стигна и до убийства – на 28 декември 2002 г. прокурорът от ВКП Николай Колев, основен враг на Филчев в средите на магистратите, беше убит; дни по-късно „самоубиха“ и бившия психолог на баретите Владимир Димов.
Въпреки това завесата около крепката дружба между мафиоти и прокурори беше повдигната – и казусът си заслужи няколко доста сериозни реакции и в международен план. Всичко това не влизаше в сметките на хората, които използваха лудостта на Филчев за свои корпоративни и мафиотски цели. Основна фигура сред тях беше Алексей Петров – чието име фигурираше и в някои от документите, които бях депозирал при Антон Станков – и чиято роля извадих на показ и в показанията си пред следствието, и в многобройни интервюта след разстрела на Николай Колев.
В отговор той ми спретна три съдебни дела – всичките за клевета и с искове от общо 130 000 лв. Нае четирима елитни адвокати – само като пример ще посоча, че един от тях беше покойният Иван Татарчев, предшественика на Никола Филчев. Въпреки това загуби всички дела на всички инстанции – и беше осъден да ми плати съдебните разноски в размер на 4 000 лв. – което и направи.
Съдия по едно от тези дела беше именно Мирослава Тодорова. Нека припомня – става дума за 2003 г. По това време Филчев и Алексей Петров бяха абсолютно недосегаеми. Никой не се осмеляваше да говори срещу тях – а ако някой проговаряше, цената за това проговаряне беше твърде висока. Хората в областта на правораздаването най-добре знаеха за какво става дума – и ги втрисаше само при мисълта, че могат по някакъв начин да настъпят интересите на главния прокурор – или пък просто да предизвикат абсурдната му мнителност.
Мирослава Тодорова не просто и само проведе честно това дело, ищец по което беше най-защитеният и овластен гангстер в държавата. Тя съвсем дословно написа в мотивите за постановената присъда, с която ме оневиняваше, че моите твърдения по това дело би трябвало да бъдат проверени от самата прокуратура – и в случай, че бъдат потвърдени, по тях трябва да бъдат заведени съдебни дела.
В същото това време и Цветан Цветанов, и Бойко Борисов работеха в системата на МВР. За тях не е било тайна за какво става дума в случая с Алексей Петров, нито пък за повече от странните му отношения с главния прокурор. Само дето си мълчаха като марксисти на разпит за същите. Впрпочем днешният премиер и лично ми е споделял, че за нищо на света не би си позволил да застане срещу Филчев, защото като главен секретар на МВР неговата работа пряко зависи от него – когато ме убеждаваше, че не трябва да давам под съд неговия тогавашен шеф, вътрешния министър Георги Петканов, за проведените от него незаконни подслушвания.
Сега май нещата са малко по-различни. Филчев вече е мръсна дума, а приближените му са гангстери. Странно защо всички мълчаха тогава, когато обслужващата мафията съдийка се осмели да смачка фасона на всесилния тогава посредник между държавата и мафията. И когато върху един от съдиите на втора инстанция беше упражнен сериозен натиск.
И още една подробност – делото, за което ставаше дума тогава, беше свързано с вулгарния рекет над Георги Петракиев Цветанов – основния свидетел по сегашното дело за „октопода“. И тогава, когато си мълчаха всички, Мирослава Тодорова се оказа против него. Това ли прочее се нарича да обслужваш мафията?
Днес Алексей Петров отново ме съди – вече с иск за 300 000 лева. Забележете – това е иск по казус, за който вече съм оправдан на всички инстанции. И иск въз основа на свидетелски показания пред съда, за които е правен абсурд да се признава частен иск за клевета. На делото обаче е даден ход – точно както беше даден на предишните три.
Има една доста сериозна разлика обаче – Алексей Петров го водят в съдебната зала с белезници – и го извеждат пак с тях. Основен мотив да бъде подсъдим са нещата, които твърдях тогава – и които днес са доказани от десетки свидетели. Би било наистина ирония на съдбата, ако днес – в качеството си на подсъдим по най-драматичния гангстерски процес, съумее да ме осъди. И вече наистина ми е много интересно как би реагирал на един подобен абсурд вътрешният министър на България.
Едвин Сугарев
svobodata.com
