По своята същност повечето от обичаите и обредите разкриват вечната борба на човека с природата и безсилието му пред нея. Безсилие, което поддържа вярата че всички бедствия са дело на зли сили, които подобно на хората биха могли да се умилостивят, уплашат или заклеймят.
Тази вечна борба между човека и природата е намерила най-силен израз в летните обичаи, които започват някъде около края на май. Това било времето на надеждата за плодородие, но и времето на най-голям страх пред жестоките игри на природата. Това е сезона през който житото се пълни със зърно, плодовете се наливат със сладък сок и селянина очаква награда за своя труд. Но често пъти пада градушка, която унищожава голяма част от реколтата, настъпва продължителна суша, която обрича хората на глад или пожари изгарят снопите, а с това и непосилният целогодишен труд на земеделеца. Магическите обреди, извършвани през лятото трябвало да предпазят реколтата от пагубните природни стихии като град, суша, пожар, от магьосници житомамници, коит обирали плодородието по нивите и да осигурят успешно прибиране на реколтата. Наесен народът отдавал почит на всички онези сили, които са помогнали за богатия урожай, най-вече мъртвите прадеди, като се стреми да измоли тяхното благоразположение и през идващата година.
ЖЪТВАРСКИ ОБИЧАИ
Жътвата е върховен момент в живота на българския селянин. Още от деня на първото засяване неговите мисли в празник и делник били насочени към тези горещи летни дни, когато идва време да прибере плодовете от своя целогодишен труд.
За първия ден на жътвата всички се пременявали като за празник – с нови дрехи, а младите момичета и невестите затъквали китки зад ухото си. Народът вярвал, че жътвата трябва да се почне на „хубав ден“ – понеделник или сряда, за да е богат урожая и да върви бързо работата. В някои краища зажънването ставало на нов месец за да спори.
Как става в Тръстеник.
ЖЪТВАТА с един от най-важните моменти в трудовото ежедневие на тръстени-чени. През първия и ден, застанали „на чекъма"(ивица нива, която работниците жънат), жътварите се прекръстват, произнасяйки: „Боже. помози!". Първа зажънва най-опитната жътварка, а най-добрата певица запява жетварска песен. Жътвата се открива ритуално с изправянето на първия сноп. който един от жътварите, обикновено най-работливият, поставя пред чорбаджията, който с благословията за спорна жътва, поставя върху разстланата между класовете на снопа кърпа, дребни монети и обещава достойно възнаграждение на тези, които работят най-много и най-добре.
Краят на жътвата е ритуално ознаменуван с т. нар. „РЯЗАНЕ НА БРАДАТА". „Брадата" се изплита от последните 2 - 3 ръкойки и се окичва с цветя и червени конци. Жътварите нареждат сърповете си около нея, а до тях се слага една „патара" - филия хляб, посолена със сол, и глава лук, разделена на две. Измиват ръцете си над ръ-койката, после всеки отрязва по малко от нея и хвърля сърпа си през рамо. Много е важно как ще падне сърпът. Ако падне с острата си част към жътваря, другите казват: „Добър стопанин си!", а ако падне обратно - с тьпата си страна към жътваря -другите подигравателно подвикват: „Не си добър стопанин!".
Брадата се дава на чорбаджията. Той я носи в къщи и я закача на „кириша" (греда на тавана) в собата до иконостаса. Пази я до Симеоновден на другата година, когато според обичая, започва сеитбата и тогава брадата се стрива в семето за посев. Така стопаните се надяват, че и през другата година ще има берекет.
Важен обреден момент е коленето на петел в края на ВЪРШИТБАТА. Кръвта трябва да потече върху наредените вече снопи, за да има по-голямо плодородие през годината.
Когато започне прибирането на реколтата момите започват да се събират на СЕДЕЙКИ. На моминската седянка се изработва голяма част от чеиза на момата, наред с това се извършва и селскостопанска работа. Събирането става само срещу делничен ден, е изключение на сряда и петьк. Строго се спазва да не се работи срещу празник.
Разгласата за седянката става на чешмата, където момите отиват с менци за вода рано сутринта. През деня момата, у която ще бъде седянката, почиства двора и къщата.
Съвременна жътварка...
Всяка мома си носи някаква работа. Чепка се вълна, пресуква се прежда или се режат парцали. Домакините слагат нещо за почерпка на гостите - пуканки, варена царевица, печени или варени картофи, сушено.
Разновидност на моминската седянка са „аровете", „беленките" и „чукленките".
На аровете жените чепкат и предат вълна, режат парцали - обикновено се върши някаква срочна и належаща домакинска работа на някоя мома, която се готви за сватба или по друг повод.
На беленките се бели царевица, а на чукленките се чукат слънчогледови пити. Този път домакините подготвят по-богата почерпка за помощниците.
ПЕПЕРУДА
На много места в България бил разпространен обичай, свързан с изправянето на първия сноп. Някъде този сноп се връзвал с червен конец. Докато го изправяли жътварите пъшкали и викали: „Айде тая година едва те дигаме, ама догодина хич да не можем да те дигнем“. Така те изказвали благопожеланията си за още по-богата реколта през следващото лято.
През първия ден на жътвата работата трябвало да свърши още по светло. Когато си тръгвали от нивата, жътварите оставяли на нея две ракойки, сложени на кръст. Това се казвало „вечеря на нивата“. По този начин селянинът изказвал благодарността си къ щедрата природа и към житния дух, който според вярването пазел плодородието по нивята.
По време на жътвата гледали да открият стръковете, които са „брадясали“, т.е. тези класове, които имат по 2-3 класа на едно. Този стрък се наричал „цар на нивата“. Вярвало се че царят носи плодородието на цялата нива и затова някъде го отнасяли тържествено в дома на стопанина, като го оставяли в хамбара. Другаде около царя се оставяли по няколко стръка, които се ожънвали последни и от тях сплитали т.нар. „брада на нивата“. Тя се прави от нарочно оставените най-хубави класове около „царя на нивата“. Брадата представлява обикновено сплетени като женска плитка житни класове. Обикновено я сплитала най-младата жетварка, която я връзвала с червен конец или мартеница (червен и бял конец). В някои райони оставяли брадата на нивата, като я закопавали. Оставената непожъната брада според народното тълкуване бил делът на нивата от урожая. Затова някъде я наричали „нивина“ или „нивин късмет“. Другаде отнасяли „брадата“ в къщатата на стопанина на нивата, кота я поставяли под иконата или в хамбара.
От брадата отронвали зърна, които слагали при житото за първа сеитба и при зърната за бъднивечерската трапеза. Обичаите свързани с последните житни класове се срещат не само при българите, но и при почти всички европейски народи.
Смята се че вероятно имат индо-европейски произход и са свързани с твърде архаичен период от човешката история. Християнството заличава езическите представи и насочва вярата към силата на бога и светците, но не успява да заличи вярата в магическото въздействие върху природните сили.
ИЛИНДЕН
Един от големите празници за българския народ бил Илинден, 20 юли. Според вярвянето някога светът бил разделен между четирима светии. При тази подялба на св. Иван се паднало „кумството и богомилството“, на св. Никола „по море да ходи, гепии да крепи“, на св. Петър – „ключовете от райските градини“, а на св. Илия – „летните гръмотевици и светкавици“.В представите на народа, св. Илия, наречен още Гръмовник се разхожда по небето със златна колесница, теглена от коне, от чиито ноздри излизат пламъци. От нея той изпраща огнени стрели срещу ламите и змейовете, които ядат житото. Тези стрели хората виждали като светкавици. Ето защо на празника на св. Илия се тачи главно срещу пожари. По това време на годината жътвата в България е в разгара си и затова страхът от огъня, който би могъл да унищожи урожая е много голям. Затова този ден е свързан с редица забрани, които се спазвали много строго. На Илинден никой не излизал на работа на полето, за да не предизвика гнева на стрелеца и той да не изпрати огнен дъжд, който да унищожи целогодишния труд на хората, обричайки ги на глад.
В представите на нашия народ за св. Илия учените откриват много черти, характерни за древните индоевропейски богове на светкавиците и гръмотевиците. Във вярванията на българите за светеца се откриват елементи, които го свързват главно с представите на траките за Зевс. Така например в тракийското изкуство Зевс винаги е представен с колесница, теглена от буйни коне. Вероятно образът на на св. Илия притежава и много черти на Перун, древнославянския бог на гръмотевиците.
Св. Пантелеймон (27 юли)
Свети Великомъченик Пантелеймон е роден в гр. Никомидия и заради вярата си в Христовото учение е подложен на жестоки изпитания: горен е със свещ, хвърлян е на диви зверове, търкалян е в бъчва със забити от вътрешната страна пирони, пускан е от стръмни канари в развилнялото се море. Оставайки все жив, светецът е посечен с нож от войниците на император Максимилиян през 305 г. Вместо кръв от тялото му потекло мляко. Тези моменти от житието на светеца оказват силно въздействие върху неговия народен култ.
Свети Панталеймон
Българите наричат празника "Пантелей", "Пантелей пътник", "Паталей", "Воден Пантелей" или "Църна Паталея". Второто название се обуславя от представата, че в този ден прелетните птици започват да се събират на ята и да се готвят за дълъг път. В Старозагорско вярват, че в деня на своя празник светецът облича кожуха си и тръгва да донесе снега, зимните бури и ветрове. Повсеместно денят се смята за "тежък", "хаталия празник". Тачи се "за патило", "за лихо" (за лошо). Вярва се, че светецът пази хората от болести и може да лекува заболелите. В Странджа на този ден болните палят свещи по смокините и събират росата от листата им. Пият я за здраве. Бременните жени не похващат никаква работа, за да не родят дете с физически недъзи и белези по тялото. В Ямболско майките също не работят за здравето на своите чада, В Белоградчишко в миналото предприемали обредно-магическо извеждане на лошите болести (чума, шарка и дифтерит) от селското землище. Няколко циганки със софра с ядене повеждат населението към "чужд топрак" и там закачат торбата с погача на някое дърво. В деня на Св. Пантелеймон врачките и баячките от Плевенско не врачуват, за да не бъдат наказани от светеца.
Типичен момент в народния култ към светеца е представата за неговото покровителство над летните бури, поройни дъждове и наводнения, тъй като той се смята за по-малък брат на Св. Илия. Оттук е и названието "Воден Пантелей". В Странджа, Сакар и Родопите има множество параклиси и лековити извори на светеца, които се посещават в деня на неговия празник. Жените раздават пити в негова чест, за да няма градушка, буря и наводнения. Често тези свещени места се свързват с легендата за самоволната жертва на елена, който всяка година идвал сам да стане курбан на хората. А в митологията на българите еленът е свещено животно, олицетворяващо слънчевото божество и неговия християнски наследник в лицето на Христос.
