АРТ ДЖУНГЛА

Двадесет и три години (1918-1941 г.) сърбите полагат неимоверни усилия да асимилират българското население в окупираните от тях земи. Те променят имената им, закриват българските училища и и църкви, прогонват и избиват родолюбивите българи. През 1941 г. Вардарска Македония е присъединена към България. Българската войска е посрещната като освободителка с цветя, песни ,танци и църковни хоругви. До идването на българската власт, местното население създава Акционните комитети на българите в Македония, които поемат властта от сърбите. През същата 1941 г., всички граждани на Македония от български произход получиха българско поданство (гражданство). Опитите на Югославската комунистическа партия да създаде партизанско движение срещу българската държава са безуспешни. След 1944 г. българското правителство доминирано от комунисти започна да провежда политика на отказ от националните интереси в Македония и в защита на националната ни идентичност.

През 1945 г. под натиска на Москва и Белград, Георги Димитров и ръководената от него Българска комунистическа партия започнаха курс на отказ от защита на националните ни интереси във Вардарска Македония и започнаха процес на денационализация на българите в Пиринския край. Почти 180 хиляди българи от Горноджумайски окръг са македонизирани насилствено. В този окръг започва процес на насилствено насаждане на „Македонско национално съзнание“, налагане на „Македонски език“ и „Македонска история“ – долнопробен фалшификат на българската национална история.

Какво става по това време във Вардарска Македония? След изтеглянето на българските войски от Вардарска Македония, през есента на 1944 г., бившите ренегати обслужвали сръбския режим до 1941 г. излизат на светло и развяват знамето вече не на „Сърбизма“, а на „Македонизма“, сътворено от великосръбският шовинист Стоян Новакович. В Македония налагането на сърбокомунистическия режим на Тито, чрез неговият гауллайтер Светозар Вукмановия – Темпо започва с „кървавия януари“, когато за по-малко от месец са избити повече от 30 000 български патриоти в обвинение, че са подпомагали „българските окупатори“. Тази кървава вакханалия хвърля тежък отпечатък върху психиката на всички българи в Македония, на които им е внушено да се декларират като „македонци“, а не като „българи“. Всички онези, които демонстрират под каквато и да е форма, че са „българи“ са арестувани и изпратени в концлагери. През периода на Титова Югославия в концлагерите са изпратени повече от 145 000 българи от Вардарска Македония. При този небивал терор всеки опит за най-малка проява на български национален дух и мислене се наказва по най-жесток начин.

За да се заличи българското национално съзнание, по решение на Политбюро на ЮКП се създава т.нар. „Македонски език“ на базата на прилепско-битолския диалект, който според австрийският езиковед Ото Щросмайер, представлява „български език написан на сръбска пишеща машина“. През 1945 г. започва формирането на сърбокомунистическия еничарски корпус от бивши служители на сръбския режим българи-ренегати, които се превръщат в ударната сила на репресивната власт в Македония. По времето на целия този период на репресии (1945-1991 г.) във Вардарска Македония се създава тотална страхова психоза. Никой не смее да каже на глас, че е българин и има българско национално съзнание.

При тези условия протича живота на хиляди българи. Всеки, който дръзне да заяви своята национална принадлежност е подложен заедно със семейството си на нечовешки репресии. На този фон на политическия живот във Вардарска Македония се развива драмата на автора на мемоарната книга на Здравко Здравевски. Един обикновен българин, който има дързостта да не се нарича „Македонец“, а демонстративно изявява своята „Българска национална принадлежност“. Книгата на Здравевски представлява един забележителен документ за функционирането на един престъпен режим, който полага неимоверни усилия да защити своето господство в обществото с помощта на своите господари „сърбокомунистите“, използвайки всички средства познати и използвани от средновековната инквизиция. В дневника на Здравевски виждаме огромния арсенал от лукавство, лицемерие и жестокост, използвани от македонистите за смачкване на човешката психика и превръщане на техните жертви в безхарактерни и психически дегенерирали личности. Всичко това ни кара веднага да потърсим аналогия с репресивния апарат на нацистите в Хитлерова Германия и комунистите-болшевики на Сталин в бившия СССР и в България. Фабрикуването на обвинения към противниците на режима е ежедневие. За това е достатъчно свидетелството на един доносник, за да бъде обвинен в какво ли не, всеки гражданин на Македония заявил, че е българин. По този начин е намерен повод за малтретиране и на автора на мемоара.

Едно от най-мощните оръжия на македонистите във Вардарска Македония е вербуването на противниците на режима и създаването на огромен доноснически апарат, нещо до болка познато у нас. Но докато у нас опозиционерите са малтретирани заради несъгласие с провежданата политика, то във Вардарска Македония, според Здравевски, репресиите са насочени срещу всички тези, които се декларират за българи и отстояват мъжествено националната си идентичност.

Прочитането на книгата поставя въпросът възможно ли е един такъв фашизоидно-комунистически режим да има желание да стане член на Европейския съюз, в който членуват свободни и демократични държави. Дълбоко съм убеден, че македонските правителства никога не са искали да станат членове на Европейския съюз. Защото като членове на ЕС те няма да могат да прилагат тези репресии към мнозинството от своя народ. Отпадането на границите ще окаже огромно влияние върху духовното пробуждане на българизма сред нашите братя и сестри.

Мемоарите на Здравевски са живо свидетелство, че българският национален дух във Вардарска Македония е жив. За това говори и факта, че въпреки репресиите десетки хиляди граждани на Р Македония желаят да станат български граждани, с което свидетелстват за националната си принадлежност. За съжаление този стремеж не намира достатъчно адекватна подкрепа от страна на българските власти. Фактът, че г-н Здравевски от две години чака да се реши въпросът му с българското гражданство ни кара да мислим, че македонистите във Вардарска Македония имат свои съмишленици и помагачи в службите на България. Та нали до вчера те работеха заедно. Време е този апарат да се прочисти от безродници и да се ускори и улесни процедурата за даване на гражданство.

Някога народният поет Иван Вазов писа: „Не се гаси туй що не гасне“. Аз вярвам в достоверността на тази максима. След близо 60 години терор и насилие във Вардарска Македония, отново се убеждаваме в нейната истинност. Десетки хиляди граждани на Р Македония желаят да приемат българско гражданство т.е. да се декларират, че са българи. До днес българско гражданство са получили повече от 65 000 души. Тази тенденция се засилва. Убеден съм, че през следващите няколко години този брой ще обхване повече от 2/3 от населението на Вардарска Македония.

Григор Велев (https://www.lirabg.com)