Очевидно ние се запътваме към урните не със съзнанието, че трябва да изберем лидери, които да водят страната напред, а с еуфоричното желание да си намерим идол, когото да обожествим.
„Казват, битието определя мисленето. Аз пък мисля, че какъвто му е умът, такъв му е битът”. Това е записал в дневника си още през далечната 1972 г. великият майстор на перото Емилиян Станев, чиято 100-годишнина от рождението му отбелязахме съвсем наскоро.
Това негово прозрение звучи напълно актуално и за днешните „интересни” времена, в които сме осъдени да живеем. Особено когато става дума за избори. Защото очевидно се запътваме към урните не със съзнанието, че трябва да изберем лидери, които да водят страната напред, а с еуфоричното желание да си намерим идол, когото да обожествим. И да натоварим, разбира се, с големи и нереалистични очаквания. И при положение, че ние, гражданите, не се интересуваме как ще живеем през следващите няколко години, защо тогава някой друг да се интересува и да желае да ни реши проблемите. Култът към кумирите, който само си създаваме, през последните 18 години, доведе не само до лидерската криза в политическия ни живот, но се отрази пагубно върху битието ни и самоуважението ни като личности и като нация.
Следдесетоноемврийсакта еуфория изтика на върха хора, за които никой нищо не знаеше до този момент. Проблемът бе в това, че и никой не се поинтересува какви са те, откъде идват, какво са правили до сега в съзнателния си живот и при предишния режим. Казаха ни: „Това са демократите”. И ние ги приехме за такива без съпротива и без излишни въпроси. Обожествихме някои от тях, а всяка тяхна дума възприемахме като самородна перла. Викахме по митингите, почти изпаднали в транс, някакви лозунги, зададени от някой друг, без дори да се опитаме да вникнем в тях. Не търсехме логика в нещата, а емоции, вярвайки, че всичко ще се нареди от само себе си. После се видя, че тези, които сме издигнали в култ, изобщо нямат визия как ще се развива страната ни и как ще живеем ние, че са неспособни да се справят с новата ситуация и решаването на реалните проблеми. Тогава се разочаровахме от тях и ги срутихме в калта, оглеждайки се същевременно за нови кумири.
Намерихме новия идол в лицето на младок от „реформиралата се” за една нощ столетница. Защото само свободата да говорим каквото си искаме стомаси не пълни. Закопняхме за предишната ситост и сигурност. Последвалото разочарование беше още по-жестоко, а битът ни се срина с десетилетия назад.
Издигнахме в култ Командира, в когото се кълняхме и не поставяхме под съмнение нито едно ногово действие. Докато истината не започна да боде очите ни и не бяхме принудени да прогледнем. Обедняхме още повече за сметка на братовчедските РМД-та и приятелските кръгове.
И тогава, сред морето на нашето отчаяние, като манна небесна се появи Царят. Издигнахме го на пиедестал и пак не попитахме кои са хората около него, откъде се взеха, къде са били до сега, с какво са се занимавали. Нищо не попитахме. Всъщност не искахме и да знаем. Имахме нужда от нов идол, когото да боготворим. Реалностите и дереджето на държавата нямаха никакво значение. Важното беше чудото най-после да се случи. Само че то пак не се случи. И когато започна да става ясно, че неговата политическа формация няма да спечели парламентарните избори през 2005 г., ние със злорадство хвърлихме камък...
В държавите, към които се присъединихме в началото на годината, има развити граждански общества и то не от вчера, чиито авангард са свободните и независими медии, и направителственият сектор, защитаващ обществено значими каузи. У нас положението е доста различно – имаме общество от идолопоклонници, кланящи се на различни кумири. И медии, които определят кой е кумира, извайват неговия образ, натрапват го на обществото...и първи хвърлят кал по него, когато се издъни или бъде засенчен от следващия идол. Такава беше съдбата на първия демократично избран президент. Това изпита на гърба си и онзи, на чиито плакати с големи букви беше изписано безапелационното и безалтернатвното „Той е!”Горчивата чаша на възвелечения, а сетне срутен и стъпкан кумир изпи до дъно и Командира, и Царя.
Сега живеем в епохата на Бойко Борисов. Възхищаваме му се, боготворим го. И ако случайно някоя вечер не го видим в новините по телевизията навъсено да обяснява кой му пречи или не му помага да си свърши работата, започваме да се притесняваме, че я главорезите на Сретен Йосич са го намерили, я дългата ръка на Ал Каида го е стигнала или пък просто се е разболял. Не заспиваме, ако не сме чули мнението на нашия приказен герой по различни важни за държавата въпроси. Той е столичен кмет повече от година, но трудно някой може да изброи дори на пръстите на едната си ръка конкретни неща, които да са свършени от него. В замяна на това обаче си учреди партия, с която се кани да щурмува парламента и премиерския пост. И ние с охота ще му помогнем в това начинание. Както помагахме на идолите преди него да се доберат до върховете на държавната власт. Отново без да се замисляме за последиците, пак без да се интересуваме дали ще живеем по-добре. Фактът, че вече сме в ЕС, няма да „замени” отказа ни от логическо мислене и отговорност за собствената ни съдба.
Миналата седмица черна сянка иззад океана падна върху нашенското слънце, което се опитва да огрее навсякъде. И какви бяха реакциите? Медиите, които бяха длъжни първи да подложат на съмнение изнесените факти и да ги проверят, просто побързаха да им лепнат етикета компромати и доноси. Защото с лекота и без да си правят какъвто и да било труд повярваха на думите на Кумира, че написаното е 100 процента лъжа. Компетентните органи в лицето на МВР шефа смутолевиха нещо, че нямали такива данни. Прокуратурата въобще си затрая. А президентът провидя антибългарска провокация. Стари приятели на генерала и негови отскорошни политически съратници се впуснаха да обясняват какъв чист и прекрасен човек е той. И в цялата тази хорова защитна пледоария никой не обърна внимание на две важни неща.
Първо, в отговор на поканата на Борисов към Джеф Стайн да му бъде изпратен самолетен билет, за да посети България и да получи отговор на въпросите си лично от извора, журналистът каза, че в изданието му нямат практика да получават нито билет, нито фъстък дори от тези, за които пишат. Повечето български медии подминаха с мълчание тези думи на Стайн, защото, за съжаление, са свикнали да получават далече по-големи от фъстъци подаръци от онези, за които пишат.
Второ, въпреки че статията на американския журналист не отразява официалната позиция на САЩ, посланик Джон Байърли в неделя отново призова нашите политици и партии да скъсат с нечистите посредници и връзката с мръсните пари. Според него това се очаквало не само от американските и западните инвеститори, но и от българските граждани. Първият дипломат на САЩ смята още, че борбата с корупцията у нас трябва да бъде изведена на много по-високо място сред приоритетите на политиците, те трябва да дебатират за причините за корупцията, защото „досега в България няма здрав дебат за корупцията”.
Дали пък писанието на авторитетното американско частно списание всъщност не иска да ни подскаже, че е настъпил моментът у нас да започне наистина „здрав дебат” за корените и причините за корупцията. Която неизменно е обвързана с престъпността.
А и двете порочни явления намират благоприятна хранителна среда в общества, съставени от идолопоклонници – хора, които не желаят да поемат отговорност, да преценяват нечии думи и дела, да търсят отговорност, да изискват отчетност за свършеното, за похарчените им пари. Хора, които не се интересуват на кого поверяват съдбата си, които не искат и да знаят накъде ги водят издигнатите от тях самите в култ индивиди. Хора, които са свикнали някой друг да мисли вместо тях, друг да взема решенията, друг да върши работата. И когато намерят такъв, който най-добре се вписва в този предварително изграден образ и най-артистично се превъплъщава в ролята, той се превръща в новия им неприкосновен идол. Докато един ден истината не „забоде” отново очите им.
