Онзи ден историкът проф. Николай Овчаров ни взе акъла с поредната археологическа сензация. Бил открил най-голямото средновековно съкровище по българските земи. Естествено в Перперикон. Медиите веднага с възторжени възклицания препредадоха (лятна суша за събития) новината по веригата.
„Има причини да се смята, че в Перперикон открихме едно от най-големите средновековни съкровища, намерени някога в България”, заяви Овчаров. Според неговата теория съкровището е било свързано с духовенството. „Имаме преки данни за богатството на епископите. Става въпрос за монетно съкровище от близо 50 златни монети, а колко сребърни - никой не може да каже”, тайнствено допълва професорът.
Браво. Средновековни съкровища са откривани и друг път и също са обявявани с познатата интонация. Такива са съкровищата на цар Калоян, на Иван Шишман... Проф. Овчаров най-добре знае какво точно е открил и как е станало това. Колегите му също. По-важно е, че на него, както и на доста българи, ни се иска да сме центъра, ако не на вселената, то поне на света. Страшно много ни се иска, но не сме. Всякакви научни и обществени полемики в тази посока са любопитни, но едва ли ще променят фактическото положение.
Това обаче не ни прави по-малко значими и в никакъв случай по-малко горди с родната ни история. По-добре е обаче да сме реалисти. Така разочарованията ще са по-малки, а ще надживеем и някои от комплексите си.
Имаме най-много аптеки на глава от населението в ЕС, но лекарствата ни са скъпи. И по брой на болници сме шампиони, но не и по заплати на медиците.
Подобна тенденция се наблюдава и в българския спорт. Над 120 спортни федерации, а от Олимпиадата се връщаме с един сребърен и един бронзов медал. Волейболистите ни станаха четвърти. Шести е ансамбълът по художествена гимнастика. И други спортисти се представиха достойно, според силите си. Но възторжените ах и ох не стихват из медиите. Данчо Йовчев бил национален герой, световен колос. Да, така е, но прехваленото мляко бързо вкисва, казва народът.
Същото важи и за Ивет Лалова. Успех е, че въобще стигна полуфинал и бяга равностойно с живите ракети от Ямайка и САЩ. Но защо искаме на всяка цена да ги бие?! Товарим тези хора с нереални очаквания. Станка Златева, Тервел Пулев, Силвия Митева, Мария Гроздева, волейболистите и пр. воюваха с перфектно подготвени и мотивирани съперници. Направиха колкото можаха. Не донесоха пълна торба с медали. Е и?
Както в археологията, така и в спорта, е нужна стратегия, научен потенциал, модерна наука, човешки и финансов ресурс. Футболните ни отбори катастрофираха тежко в евротурнирите. Биха ни клубове, които доскоро ни гледаха номера на фанелките.
В Лондон по същият начин катастрофира и борбата – националният спорт, с който се гордеехме десетилетия наред. Едно момиче натри носа на прехвалените ни борци. Би ги с куража си да мечтае за върха. Прав излезе Боян Радев, като каза на нашите, че ако се върнат от Лондон без медали, ще им даде от неговите...
Никой не си мисли, че е лесно да си в световния елит. Много от нашите момчета и момичета са дали всичко от себе си, лишили са се от личен живот, но резултатите са мижави. Защото от години ни преследва мегаломания. Да, при социализма имахме страхотни успехи и пълна кошница с медали. Но тогава спортът бе част от „студената война” и средство за идеологическа борба. Като не можехме да покажем превъзходство в икономиката и стандарта на живот пред загнилия капитализъм, трябваше да му натрием носа на стадиона. Пирова победа. Колкото и да въздишаме по онези времена те няма да се върнат, а и не е нужно.
Просто трябва да признаем, че сме малка държава, при това бедна и че не можем да издържаме финансово над 120 федерации, 80 от които по олимпийски спортове. Такива усилия и разходи не правят САЩ, Русия, Китай, Англия, Франция, Канада и пр., но ние сме сякаш по-богати.
Само по силове спортове у нас има над 14 федерации! Издържаме федерация по сумо. По акробатичен рокендрол. По кемпо, каквото й да означава това. Федерация по лакрос. По американски футбол и футбол на маса. По йога и дартс, както и по петанки, крикет и кудо, по фитнес... Милиони се изливат във федерации и клубове, които съществуват заради тесен кръг от почитатели, а понякога и само заради семействата на ръководствата. По брой на спортните клубове на глава от населението сигурно сме №1 в света. Всички обаче знаем, че това е един балон. Необходима бройка, заради която се изсмукват някакви пари. Федерации – прахосмукачки.
В същото време липсва най-важният спорт – този в училищата и кварталите. В САЩ физическото възпитание е приоритет, а активните в спорта получават стипендии от колежи и университети. Същото е в Англия. У нас физическото възпитание е последна грижа. Масовият спорт се поддържа от отбори, които са по-добри в пиенето на бира, отколкото на терена.
Бастисани бяха и спортните училища. Останали са двайсетина, но селекцията е мижава, базата кахърна, треньорите демотивирани, резултатите – семпли. Армейският спорт също мина под ножа. Гимнастиците на Италия влязоха в осмицата на финалите в Лондон. Част от тях са от клуба на Военно-въздушните сили на страната. Имаше и полицаи в турнира по бокс, а Роберто Камареле стана вице олимпийски в категория над 91 кг. Такава практика има и във Франция. Някои от американските боксьори също са от армейски клубове.
Първото нещо, което трябва да се направи след Олимпиадата е един подробен и задълбочен анализ. Да сме наясно колко спорта развиваме и имат ли всичките почва у нас. Задължителна е и обществената дискусия. В крайна сметка не става въпрос само за медали и класирания, а за здравето на българина. За забраната на пушенето в кръчми и ресторанти се водеха епични войни по медиите, а за спорта на нацията – нито вопъл ни стон. Истината е, че се наливат грешни пари на грешно място. Доказаха го грозните скандали във федерациите по стрелба, волейбол, бадминтон, щанги и др. Скоро ще се радваме на някой нашенец, че въобще е додрапал до финала или не се е удавил в басейна...
Нека останат редуциран брой федерации по най-популярните и обичани спортове. Останалите да се трансформират в частни клубове и който иска да тренира – да си плаща. Даровитите, талантливите и упоритите деца и младежи да получават стипендии. Изявените спортисти да бъдат осигурени материално. И тогава да искаме от тях медали. В този момент е утопия да очакваме повече.
Тази концепция трябва да се предложи на всенародно обсъждане. Да не говорим, че спорта е най-ефективната алтернатива на дрогата, пиячката и цигарите. Клишето „Здрав дух – в здраво тяло” е вярно. Не сме център на планетата, не сме най-великите, нито сме най-умните. Не сме най-трудолюбивите, нито най-гостоприемните и красивите. Стига с тези митове. Важното е да организираме живота си правилно, да живеем добре и да не бягат децата ни по чужбините. Ако не сторим нищо сега, след години наследници на проф. Николай Овчаров няма да открият и един медал, не само на Перперикон, но и в София...
Пламен Борисов,
спортен фен
