С роенето на телевизиите на екрана се курдисаха маса лингвистични недоносчета, които трудно говорят, но още по-проблематично четат. Грешки и нищо-говорене систематично ни заливат от ефира.
Ана Кочева
Книжовният език, който би трябвало да гали слуха ни от екрана на многобройните ефирни и кабелни телевизии и да възпитва изящен изказ, отдавна вече не е мечтата на дядо Вазов. Разбира се, никой не си въобразява, че езикът е някаква сакрална застинала система, която не се развива – няма такъв по света; не го искаме и от българския. Екранната езикова култура обаче е дефинитвно необходима, да не кажа „закон божи”, щом си застанал от другата страна на черната кутия и се опитваш да бъдеш медиатор.
С роенето на телевизиите обаче на екрана се курдисаха и маса лингвистични недоносчета, които твърде мъчително успяват да вържат изречение докрай, но по-голямата беда е в това, че очевидно трудно и четат. А съберат ли се на едно място некомпетентни редактори и полуграмотни диктори, положението вече става неспасяемо. Някои телевизии са истински еталон в това отношение и колкото и да се тиражират езиковите им абсурди, лапсуси, неправилно учленяване или скодоумна мисъл в „Господари на ефира”, екранните моми и ергени вероятно си мислят, че хич не ги плюят, ами роса ги роси, т.е. правят им реклама. Е, да, всяка реклама, дори и негативната, била в крайна сметка полезна, но понякога недоумявам как е възможно баш резилът да дава крилца и хептен да не мотивира тв „айдълите” да се заслушат в собствената си реч, та да откоригират малко-нещо.
Това за рекламата е американски патент. Пак отвъд Океана дойде и още един моден в телевизионната журналистика салтанат – разговорът между водещ в студиото и репортер от мястото на събитието. Предварително отрепетираните реплики (няма лошо!) се подават един другиму, като на финала на въпроса или отговора се артикулира името на събеседника от другата страна. Тази диалогичност методично уби присъщата за българския език звателна форма. Вместо да се обръщат помежду си, както е нормално: Тодоре, Ангеле, Петре, Стояне, Генке, Пенке и пр. тези имена зазвучаха последователно, неправилно, та и дразнещо в номинативната им форма. Телевизия „Европа” например е твърде настойчива в това отношение – там водещият Ангел Бончев винаги е назоваван в обръщения без необходимото окончание: - Добър ден, Ангел; - Благодаря ти, Ангел!; - Ангел, включваме те и пр. и пр. Не прави изключение и държавната телевизия – в новинарските емисии репортерът Никодим никога не получава звателно обръщение към името си: –Това беше, благодаря ти, Никодим . . . , и БТВ : - Генка, какво точно се е случило? Разбира се, тази настойчиво налагана антинорма поголовно повежда аналогични вербални изяви: Есил Дюран (към участничка в “Music Idol”): - Гинка, лошо ме гледаш, Гинка; - Иван, спри да се правиш на шут. Заслужава да се отбележи фактът, че във въпросното нашумяло шоу доста грижовна към езика е не друга, а Люси Дяковска, чийто български сигурно не е толкова активен в годините, през които тя постоянно живее в Германия. А може би пък тъкмо поради това. . . 
Сериозни грешки се допускат и в областта на българската морфология – иначе най-устойчивата езикова система. Фразите „Има ли някого?”, „Няма никого” станаха вече азбучни при дублаж на филми, а са дълбоко некоректни. Вярното е, разбира се, „Има ли някой?” – именителен падеж, единствено число, но едва ли вече може да се чуе в ефир, защото изцяло е изтласкано от крайно неправилните горепосочени изрази. Да не говорим пък за систематичното ме-кане при глаголите от І и ІІ спрежение в мн.ч.: ходиМЕ, пишеМЕ, четеМЕ, вървиМЕ и купища подобни примери са нищожна капчица в огромния океан на непознаващите елементарни езикови правила диктори.
Навлезем ли в дебрите на правилното акцентуване (поставяне на ударения), положението става неспасяемо. Вярно е, че в български език мястото на акцента не е строго установено (във френски например, то е фиксирано винаги върху финална сричка), но нормите са известни, а и не са чак толкова сложни за запомняне. Независимо от това - безотказно, тъпо и упорито - българинът поставя ударението при множественото число на думата училище върху крайна сричка, в резултат на което се получава дълбоко погрешното училищà. Както и съдилищà, игрищà и пр. Изключение не правят и телевизионните водещи, впрочем тук изключението са онези, които все пак създават приятно впечатление, владеейки тази норма. Но какво пък толкова искаме, при положение, че самият председател на голф федерацията ни, Красимир Гергов говори за голф-игрищàта? По телевизията, разбира се. Иначе неправилното акцентуване, особено при чужди имена, е масово. Юксел Кадриев упорито поставя френско краесловно ударение върху италианското издание Лùберо, превръщайки го в Либерó, сръбският кандидат-президент Тóмислав Нùколич пък претърпя какви ли не побългарени метаморфози на името си, само не и верните, а германският канцлер Ангела (ударението е върху първото А) Меркел най-редовно става Ангèла. 
Нека поясня, че в случая ни най-малко не иде реч за заяждане на дребно, а за изисквания към правоговора, които са изключително стриктни във всяка една европейска телевизия, където лапсусите и другите грешки се санкционират и строго, и финансово. В крайна сметка точно така се налагат правила, които впоследствие и аудиторията попива и мултиплицира, а когато са погрешни, вредите са много по-големи, отколкото изглежда на пръв поглед. Ето защо оценявам искрената самокритичност на коментатора Георги Ифандиев, който нарочно или не, веднъж възкликна по повод собствената си персона: „ Ега ти държавата, в която и аз станах телевизионер.”
Телевизионери, разбира се, всякакви! Някои от тях до такава степен ни презареждат с драматизъм, че след тяхно предаване зрителят се чувства стресиран и напрегнат, сякаш целенасочено е бил подлаган на вербален терор. В това отношение спортните журналисти безспорно държат палмата на първенството. Иначе много симпатичният и никому нецепещ басма Сашо Диков от Канал 3 често изпитва сериозни затруднения да организира мисълта си и така се препъва в нея, че слушащият три пъти се припотява, докато Сашо приключи фразата. А пък Алекси Сокачев от БТВ редовно ни конфронтира с интонация като по Станиславски, та човек има чувството, че гледа двубой между гладиатори, вместо футболна среща. Към това прибавяме и неправилното произношение на съгласната „л” (много коварен звук!), която при Сокачев е толкова билабиална, че направо си е „у”. Затова трудничко, но все пак подразбираме, какво ще рече, че „Нападателят вуага много хъс, но се справя със суожната задача да отбележи гоу”... 
И още много и сериозни езикови проблеми предлага телевизионната вербалност – и за чуждиците и урбулешката им употреба, и за безметежното каканижене, другояче казано нищо-говорене, с което ни заливат 80 % от т.нар. развлекателни предавания. Но това са други теми, които също ще хванат ред!
В интерес на сраведливостта трябва да се въздаде полагаемото и на всички онези журналисти, които са грижливи към изказа си и предлагат много приятна стилистика. Такива се и Светла Петрова от bTV, и Цветанка Ризова от Нова телевизия, и Маргарита Ралчева от ТВ „Европа”, и Радина Червенова и Бойко Василев от Канал 1 ... Никой не е безгрешен, но журналистиката е професия, която не само осведомява и коментира, но и налага правила, поради силата си на най-мощен медиатор. Затова е важно не просто какво се казва, но и в каква езикова форма ще се облече. Или според един стар афоризъм „Ако мислиш два пъти, преди да кажеш един път, ще го кажеш два пъти по-добре”.
* Засилената употреба на турцизми на някои места в този текст е целенасочена, за да се засилят определени заключения. Известно е, че точно тези чуждици маркират стилистично изказа.
