Управляващите заговориха за ръст на заплатите в публичния сектор през 2013 г. и синдикатите на МВР и на учителите не закъсняха със своите искания за увеличения на заплатите в секторите със съответно 25% и 20%.
Както в МВР, така и при учителите исканията за увеличение на заплатите изглеждат обосновани, макар и не с такива размери. Големият въпрос е дали то трябва да се случи с отпускане на още пари от централния бюджет или е възможно в рамките на сегашните бюджети да се преструктурират разходите, така че да има повече пари за заплати, коментира Калоян Стайков от Институт за пазарна икономия.
Не всички учители подобряват работата си
Като се говори за увеличение на доходи, то винаги трябва да е съпоставено с увеличаване на производителността на труда. Няма данни колко е производителността на труда при учителите, но ги има на по-високо ниво. Така например отработените човекочасове в сферата на държавно управление, образование, хуманно здравеопазване и социална работа намаляват с над 10% в периода 2008-2011 г. За същия период индексът на производителността на труда в целия сектор на услугите намалява с близо 2%. На фона на тези данни всякакви увеличения на заплати изглеждат абсурдни, но те обхващат и други сектори, освен образованието, на които може да се дължи слабото представяне.
Добра оценка, макар и ограничена, за работата на преподавателите може да бъдат оценките от матурите (които не са лесно достъпни за широката публика, дано поне управленците ги четат внимателно). Резултатите от задължителната матура по български език и литература за периода 2008-2012 г. се влошават, което означава, че нивото на образование пада или критериите се покачват. И в двата случая ниските оценки не са добра новина.
Не всички учители са натоварени еднакво
В периода 2001-2011 г. учениците на едно училище намаляват с малко над 6%, а заедно с тях се свива и броят на преподавателите на едно училище – също с около 6%. Т.е. на един учител се падат средно непроменен брой ученици – 12-13 през 2011 г. В същото време обаче броят на училищата се свива с под 0,5% и докато на едно училище са се падали средно по 303 ученика през 2001 г., то през 2011 г. вече се падат по 284 ученика. Училищата си имат своите фиксирани разходи – данъци, поддръжка, почистване, администрация и т.н., които при по-малък брой ученици натежават повече на училищния бюджет и не позволяват увеличаване на заплатите на преподавателите.
Освен това образователната картина значително варира в зависимост от областта. На места като областите Добрич, Пловдив и Стара Загора училищата намаляват с между 11-14% в периода 2001-2011 г., а в София-град дори има с 6% повече учебни заведения. Същевременно в области като Ямбол, Шумен и Търговище училищата намаляват с между 37-42%. Това очевидно оказва различно влияние върху общинските бюджети и заетостта на преподавателите.
Различия има и при заетостта на учителите, която за страната като цяло е почти непроменена. Например в областите Хасково, Ловеч и Кърджали учениците на един учител се увеличават с между 5-7%, а с тях расте и натовареността на учителите. В същия период в областите Кюстендил, Разград и Търговище, Пазарджик натовареността на учителите намалява, тъй като средно им се падат с между 4-5% по-малко ученици.
Същото се отнася и за оценките от матурата по български език и литература. Оценките от матурите се покачват в областите Кърджали и София, а в Кюстендил се понижават с едва 1 стотна. В същото време оценките в области като Перник, София-град и Ямбол спадът на оценките е между 30-50 стотни.
С две думи подходът на синдикатите „да вдигнем заплатите на всички в сектора“ е очевидно сбъркан. От една страна натоварването на учителите и качеството на работата им средно за страната не се повишава, от друга има сериозни различия между качеството на образованието в различните области на страната.
Какво да се направи?
Ако синдикатите наистина искат да помогнат на своите членове - учителите, те трябва да искат повече гъвкавост и автономия за училищата. Учебните заведения не бива да са ограничавани от колективните трудови договори, за да могат да наградят работата на едни учители и да санкционират същата на други. Може да се увеличат правомощията на директорите върху училищните бюджети и дори да се даде възможност за събиране на собствени приходи под формата на ученически такси.
В противен случай, ако всички в сферата получават еднакво увеличение на заплатите, добрите учители и тези, които са по-натоварени се пренебрегват, а посредствените – награждават. Подобни практики няма как да повишат уважението към учителската професия, да привлекат младите хора да работят като учители или да повишат качеството на образованието.
