Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и други още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.
Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремешна община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет години не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се надпреваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Пловдив ще да остане само една префектура и две съдилища.
Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, която не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уреди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и достойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писанието антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и цяла войска разни други чиновници, които са си получавали редовно заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.
Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва. Ние имаме подробим сведения от някои градове в областта, че коммшутукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари.
В такъв случай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото време той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.
Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновниците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновниците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои ходят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновници.
На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? —Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е учредила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за народа пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и издават чиновници.
Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща яа тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия‘ те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.
Хората, които отделяла Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници.
Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по причина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова именно определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството. Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските батальони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и топове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман", то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарнизоните чакат на Мустафа паша."
Право да си кажеме, но като нашата блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чиновници, колкото й е войската. Ако един ден тия чиновници се наредят на ширинга и нападнат на войската ни, то тая последната ще да избегне. И коя е Румелия? Не е ли тя съставена от два турски санджака: Филибешкия и Сливенския?
Имаше ли тогава главен управител, който да получава султански айлък 3000 лири на година, други 1000 за представление, който да поддържа градина с хиляда лири на година, всичко 5000 лири, който да храни по цял бюлюк всякакви гълъби, който да има по цяла сюрия бюлбюли, колкото кокошки няма ни на един селски боклук? Имаше ли тогава шест директори, което ще рече, шест везира, който да получават по 50 алтъна на месец само на една дъска, а други колко влязват от невиденото чет нямат? При всекиго от тия везири знаете ли колко души има още, на които заплатата е от 25 до 3 лири на месец? Който не вярва, нека заповяда една вечер на Хисаркапия, но да си вземе и четеля, защото инак с пръст само не може ги преброи. Когато единът им край, който върви напред, ще слязва на Джумаята и ще вика: „Скоро бира, Венети, че изгоряхме!", то другият им край ще бъде още в двора при същата Хисаркапия...
Захари Стоянов
*Захарий Стоянов пише статията си “Трябва ли да съществува Румелия?” в няколко последователни броя на в. “Борба” между 24 юни и 20 август 1885 г. Тук статията е публикувана със съкращения. “Борба” е издаван и редактиран самостоятелно от Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил.
Захари Стоянов
Захари Стоянов е роден през 1850 г. в с. Медвен, Бургаско. Участва в организирането на Старозагорското въстание (1875 г.), включва се активно в подготовката на Априлското въстание (1876 г.) като апостол от IV революционен окръг, близък съратник на Г. Бенковски. Участва в събранието на Оборище, след обявяването на въстанието обикаля селата с Хвърковатата чета на Бенковски. Обявява се срещу преврата и политиката на Александър I Батенберг. Организира първите тържества в памет на Христо Ботев и Хаджи Димитър.
Стоянов е един от идеолозите и организаторите на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.). Депутат е в IV Народно събрание (1886 г.), подпредседател (1887 г.) и председател (1888-1889 г.) на V Народно събрание. Книжовната си дейност започва с публицистика. Оставя огромно по обем и значение публицистично наследство.
Участва в издаването на в-к “Работник” (1881 г.). През 1885 г. издава самостоятелно в “Борба”. Един от редакторите на в-к “Свобода”, “Братство”, сътрудник на в-к “Народний глас”, “Независимост”, “Кукуригу” и др. Събира спомени, главно на живи участници в революционното движение, документи, проучва възрожденския печат. Натрупаният материал използва в книги “Васил Левски” (1883 г.), “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868 г.)” (1885 г.), “Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885 г.), “Христо Ботйов” (1888 г.) - пръв опит за биографичен роман в българската литература.
Най-значително му произведение е монументалната епична творба “Записки по българските въстания”, в която са отразени подготовката, избухването и потушаването на Старозагорското и Априлското въстание. Стоянов събира и издава под своя редакция “Съчинения” на Любен Каравелов (8 т., 1886-1888 г.) и “Съчинения” на Христо Ботев (1888 г.).
