ИНТЕРВЮ

В международната политика се използва един неофициален израз и на мен не ми е неудобно да го кажа – това е политиката на фалоса. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова, обяснява актьорът.

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в Югославия, в сръбския град Крупан. Майка му е българка, баща му сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини. Завършва Икономическия институт “Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като журналист в БНР. Играл е в над 110 филма най-вече в България, Унгария и Сърбия. През 1999 г. получава награда за главна мъжка роля на 29-ия национален кинофестивал в Унгария за филмите “Законът на циганите” и “Страст”. През 2004 г. Съюзът на артистите в България го отличи с наградата „Икар”.

- Г-н Росич, как изглеждат последните събития в Косово през очите на човек, роден и израснал в Сърбия?

- Когато става дума за последните събития в Косово, това, което ме изважда от релси е, че се наслушах по медиите на мнения на най-различни личности. Най-страшното е, че всички говорят от първо лице, говорят самоуверено. Според мен те просто не знаят за какво става дума. Те си позволяват да се заканват с пръст, да дават акъл на правителството, на Народното събрание какво те трябва точно да направят, защото ако не направят това, което те казват, ще стане катастрофа. Аз не искам да давам акъл на никого – нито на президента, нито на премиера. Когато говоря за Косово и за Сърбия аз говоря само от свое име, от своето сърце. Не мога да не кажа, че съм пристрастен към темата. Не мога да не съм пристрастен, защото съм роден в Сърбия. Баща ми е загинал във Втората световна война, бранейки Сърбия. Чичо ми също е загинал в тази война, бранейки Сърбия. Другият ми чичо пет години е бил в немски плен. На мен ни ме е все едно. Твърди се, че сега в Косово има 90 % албанци. Но те не винаги са били 90 %. Чух едни нелепици, че сърбите още битката при Косово поле са се изнесли от Косово и оттогава там ги няма. Очаквам, че след 30-40 г. някой ще се изтъпанчи и ще каже, че княз Лазар, който е водил Косовската битка е бил албанец и че там сърби никога не е имало. Действително този процес е почнал тогава на Видовден – в края на ХІV в., когато е водена гигантската битка за Косово поле. Тогава никой не е победил. Тази битка представлява една патова ситуация, в която се пролива много кръв. След тази битка започва преселението на сърбите, което продължава векове. Те са изселвани, защото ислямският терор е бил страшен и са се изселвали във Войводина, в Хърватско, в северните части на Сърбия, дори в Южна Русия. По времето на управлението на Йосип Броз Тито около 350 000 сърби и черногорци са се изселили от Косово, като не са могли да издържат на етническата нетърпимост от страна на албанците. Последното преселение това са десетките хиляди сърби, които напуснаха Косово след бомбардировките на НАТО. В тази клокочеща обстановка те просто се вдигнаха и напуснаха земите и домовете си и сега са разселени някъде из Сърбия. Те са със статут на бежанци и са настанени в училища, в изоставени казарми, без земя, без дом, без средства. Тогава САЩ бомбардираха неадекватно, мерейки с различен аршин. Някъде през 70-те години си спомням едно преброяване на населението в Косово, тогава албанците не бяха 90 на сто, а бяха 75 %. А други 25 % са сърби и черногорци. Сега те вече са само 5 %. Никой не се пита как за 35 години изчезна 20 на сто от населението на Косово. И ако го няма защо го няма, защо е допуснато това – от удоволствие, от кеф, от какво? Аз говоря за нещата, които не съм чел, а които съм изживял. Току-що станах на 76 години, но когато бях малък, преди 70 години, положението там съвсем не беше такова.

- И защо се стигна дотук?

- В международната политика се използва един неофициален израз и на мен не ми е неудобно да го кажа – това е политиката на фалоса. Едно нормално семейство в България и в Сърбия има по едно или две деца, рядко са тези, които имат три деца. Докато другият етнос ражда с геометрична прогресия и се увеличава. Само в рамките на моя живот – 70 години, албанците се увеличиха многократно и казаха: „Ние сме 90 на сто, вие се махайте!”. Аз тогава питам – в Кърджалийско мюсюлманите също са мнозинство и след още 20-30 години те могат да кажат: „Извинете, ние тук сме повече, вие си гледайте работата.” Това, което стана е едно изнасилване. Аз наричам тази ситуация бременна. Тя е бременна с нещата, които тепърва ще стават. Тя е бременна с последствията. А за да бъде бременна трябва да има полов акт, а той става или по любов, или чрез изнасилване. Този полов акт не е по любов. Това е изнасилване.

- А защо тогава например Западът, който следи внимателно какво става на Балканите, не се възпротиви на това изнасилване над един етнос?

- Западът нищо не разбира. Г-н Ахтисаари идва от Лапландия, където живее Дядо Мраз, на Балканите да раздава правда и да определя кой на кого е брат и кой къде да живее. Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия разни господа, които гледат умно и говорят умно и ни учат как ние трябва да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им казвам, че най-много обичам печена агнешка главичка те ме гледат като канибал. Не могат да разберат каква е тази наша манджа. Да не говорим за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава акъл на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, как се напиваме. Ние се напиваме различно от тях и затова на Балканите сме велики и затова сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-доброто място и за живеене, и за работа, и за любов.

- Защо сърбите се палят повече от българите?

- Това е до манталитет. Аз не знам кое е по-добро – да си траеш или веднага да скочиш. Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое как да бъде. Някой път едното е по-добро, защото ще се размине без жертви, без катаклизми.

- Сърбите ще се хванат ли масово за оръжието сега?

- Ако това се беше случило преди 10 години, разбира се. Щеше да стане страшно. Но сърбите вече изкараха 10-12 години война. Хората са уморени, вече не искат война. Знаете ли аз нямам отговор на един въпрос – какво е това понятие международна общност. Чух, че 70 % от българите смятат, че това, което е станало с Косово не е добро и не го одобряват. Тогава питам тези 70 % от българите влизат ли в международната общност или в нея влизат само онези 30 %, които одобряват. Питам – каубоят Джордж Буш ли е международната общност и питам тогава защо Путин не е? Какво е това понятие международна общност? Кои са те и защо аз не съм? Когато те помежду си не са съгласни кое от тях е международна общност и кое не е?

- Честно да ви кажа, мислех, че Джордж Буш ви допада, нали и той е каубой като вас?

- Каубой съм аз, той иска да стане, ама няма данни. Но да се върнем отново да въпросите без отговори. Никой не ни е обяснил какво е демокрацията. С тази демокрация всеки борави кой както я хване. Някой казва, че демокрацията е спазването на законите. Едно време по времето на СССР имаше понятие износ на комунизъм. Аз питам сега има ли износ на демокрацията и с какви средства. Някъде, както в Ирак, го правят с бомби. Моят жизнен опит е показал, че вечни режими няма, няма и вечни империи. В моя живот толкова много режими са паднали, че аз не мога да ги преброя. Защо трябваше зверски да се бомбардира една Сърбия, да се събарят мостове, да се унищожават стопански предприятия, за да се свали един режим, който и без това отиваше към падане. Защо трябваше да се съсипе тази страна? По време на тези бомбардировки няма нито един загинал войник. Загинаха само цивилни. Много е лесно да натискаш някакви копчета, да пускаш някакви ракети, да бомбардираш със самолети и да се кефиш. Защо не влязоха с жива сила? Защото щеше да стане тясно.

- Вие обичате оръжието, пък се оказахте противник на силата.

- Аз обичам оръжието заради самото оръжие. Аз го обичам като произведение. Това е голям майсторлък да се изработи. Наскоро бях в Корсика на един фестивал и си купих три ножа.

- Вие само хладно оръжие ли колекционирате или и огнестрелно?

- Всякакво. Но слабостта са ми остриетата.

- Колко ножа имате?

- Моята колекция е скромна. Аз колекционирам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия трябва да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат артист, а аз съм артист. Каквото съм могъл ей така съм купувал, много са ми и подарявали.

- Вие ловец ли сте?

- Не съм авджия. Не мога да вдигна пушка да убия животно. Какво ми е виновно то. Аз съм дълбоко убеден, че авджилъкът е избиване на комплекси и това е страшно в съвременния свят. Някога, когато ловът е бил средство за прехрана, е имал друг смисъл. Тогава животното е имало своя шанс. Сега вече то няма никакъв шанс при тези съвременни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която тръгва по едно поле. Появява се един мил заек и тогава се вдигат 25 цеви, които бълват огън, докато горкият заек не се разпадне на парчета. Това е убийство, това не е лов.

- Вие как се отнасяте към филмите, в които има много насилие?

- За мен това е отвратително. Повсеместното убиване по екраните е недопустимо. То си дава и резултати.

- А тези творци, които снимат филми с 300 убити и 200 ранени, не носят ли и те вина за истинските убийства?

- Хората, които правят подобни филми, не са творци. Това е индустрия. Това не е изкуство. Аз съм привърженик на европейското кино. То е финес, то е стремеж да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е индустрия и държавна политика.

- Кой е последният филм, в който се снимахте?

- Той е бразилски, а се снима в Унгария.

- А вие да не би да играете сърбин?

- Не, унгарец. Ролята е малка. Приех я, защото е цял епизод, в който играем главният герой и аз. Епизодът беше заснет много добре. Наех се да отида, защото не знам нищо за Бразилия. Знам къде се намира, знам, че има Копа Кабана, познавам бразилския футбол, знам, че на карнавала в Рио мацките са невероятни. Но това е елементарно. Обаче не познавам тяхната литература. Един бразилски писател е написал роман, който е претърпял страхотен успех в Бразилия и затова сега го филмират. Заглавието на романа обаче е „Будапеща”. Писателят описва едно свое преживяване в Будапеща. Режисьорът, който също е от Бразилия, отишъл в Унгария и поискал да види няколко унгарски филма, за да избере и унгарски актьори. В няколко от тях видял и мен. Извикаха ме на среща с режисьора като предварително му бяха казали, че на проби не ходя.

- Вие не се явявате на кастинги, така ли?

- Не. Той говори с мен, но докато говорих с него, камерата работеше и това също е един вид кастинг. После си отидох и след две седмици ми се обадиха, че ще снимам.

- Каква роля не бихте приели?

- В съсловието е известно, че често не приемам роли. Отказвал съм да играя в комедии. Съпругата ми казва: „Ти като разказваш вицове, ние падаме на пода от смях”. Но това е друго. Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно сериозно, а публиката пада от смях. Коя е последната роля, която сте отказали? Преди време в България дойде режисьорът на американо-италианската продукция „Спартак”, който искаше да заснеме тук част от филма. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми показа епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една реплика. Аз му казах: „Извинявайте, че съм ви загубил времето, но явно е станала някаква грешка. Това не е за мен.” И той ми казва: „Вие знаете ли, че в киното няма големи и малки роли.” А аз му отговорих, че е много малко момче, за да ми каже това и го попитах: „Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го приеме ли?” А режисьорът ми отвърна: „А, Франко, не”. И тогава му казах: „А, защо аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт Де Ниро, не съм Робърт Редфорд, но ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, много се извинявам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам публика, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат филма и ще кажат: „Горкият Джоко, какво прави там!”

- Упреквате ли колегите си, които участват с епизодични роли в чужди продукции?

- Не, не. Моите колеги са поставени под икономическа принуда. Аз съм сигурен, че голяма част от тях не биха отишли и биха казали „Гледай си работата”. Аз съм пенсионер, пенсията ми е 180 лева, всякакви пари ми трябват, но точно тези пари не ми трябват. Аз така съм скроен, трябва и малко инат.

- Вие обаче сте се снимали в реклами, например на ракия.

- Да, но в много малко. Обикновено са били на приятелска основа и аз не мога да кажа на някой приятел „Гледай си работата.” Има реклами и реклами. Има и специални форуми, на които се показват реклами. Има специални класации за реклами. Има и невероятни тъпизми. Но смятам, че рекламите, в които съм участвал, са добри. Свалям шапка на актьорската гилдия, защото през 2004 г. получих наградата на Съюза на артистите „Икар” за участието си именно в реклама.

- Българското кино отлепили се вече от дъното и от кризата, в която беше изпаднало?

- Киното на всички бивши соцстрани изпадна в криза през онова безтегловно време, което се нарича преход. Това е една отвратителна дума. В този преход разликата беше в нивото на кризата. Нашето не беше криза, то беше катастрофа. Ние имахме поредни години, в които нямахме нито един филм. Това е катастрофа. Другите кинематографии, ще дам пример с унгарската, защото нея я познавам добре, те спаднаха от 22 филма годишно, на 9-10. Това е криза. Сега вече не само си върнаха нивото от 22-23 филма годишно, а достигнаха до 30 филма годишно. Би било нелепо в една държава, която е изпаднала в криза, да има цъфтящо кино. Киното върви заедно с държавата си и когато държавата се отлепи от дъното, ще потръгне и киното. Аз по образование съм икономист и знам, че вечни кризи в света няма. Има по-дълги кризи, нашата беше дълга. Има падане, има стагнация, после има възход и така е по закон Божий и няма другаде къде да ходим. Това са обективни икономически закони. След стагнацията идва възходът. На последния филмов фестивал „Златната роза” за две години имахме направени 15 филма, от които 5-6 бяха трепачи. Младите колеги са невероятни – играят като богове. Да не говорим за актрисите. Не искам да споменавам нито едно име, защото всички са страхотни. Не приемам реплики от рода: „По-рано имаше големи актьори, сега няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да умре!

Марина Чертова, vsekiden.com