Съчетанието българско „национално” движение „русофили” е сontradictio in terminis. Да твърдиш, че „който е русофил, той обича България” има само две възможности. Или си пълен двойкаджия по история на България, или си престъпен циник, казва за Фрог нюз българската журналистка в Холандия.
интервю на Ана Кочева
– Даниела, обещахме на читателите продължение на разговора с теб, а сега има и конкретен повод. В България обикновено се оплакваме, че хората не се интересуват от миналото, но съвместната рубрика на Диалог и Дневник „Прочит на историята“ се радва на голям читателски интерес. Връща ли се вкусът към историята?
– Според мен никога не е изчезвал. Това, което смятаме за липса на интерес, всъщност е досада от пропагандата, от лъжите и от кухия език, на който бяха писани учебниците ни. В годините на комунизма историята бе безобразно идеологизирана и фалшифицирана в угода на съветските окупатори на България.
– Казват, че историята не е точна наука и предполага различни интерпретации.
– Различни интерпретации има и в математиката. Естествено е различните историци да дават различни оценки на едно и също събитие или на дадена историческа личност, но интерпретацията не означава подмяна на фактите, лъжи и съшита с бели конци „история”, която не издържа и елементарна логическа проверка.
– Въпрос на лична интерпретация ли е мнението, че Тодор Живков бил голям държавник, който мислел за народа си?
– Госпожа Искра Баева твърди, че Живков бил „добър политик и държавник, който мисли не толкова за своето собствено битие и богатство на семейството, както си мислихме тогава, а по-скоро за държавата и как да се развива тя.” Това е цитат от интервю, дадено от нея. И очевидно не става дума за историческа оценка, а за партийна пропаганда и откровена лъжа. Толкова е „мислел” за страната си „държавникът” Живков, че на два пъти по негова инициатива ЦК на БКП обсъжда (и безсрамно аплодира!) предложението му за отказ от суверенитет на България и превръщането й в 16-а република на СССР! Този неоспорим и документиран факт на национално предателство заедно с лагерите по времето на правешкия „държавник”, в които са въдворявани хора без съд и присъда, са само част от престъпленията на тази посредствена и зловеща личност.
– Като заслуга на Живков обаче се приписва закриването на лагерите.
– Това категорично не е вярно и не знам защо госпожа Баева толкова се старае да ни убеди, че не е историк, а партиен пропагандатор. Наистина, след като се разчува за злодействата в Ловеч, Живков е принуден да го закрие, но не поради внезапен изблик на човеколюбие или срам, а за да не дава повод на домогващите се до мястото му съпартийци да го атакуват. Но лагерите продължават да съществуват през цялото управление на Живков и въпреки подписаните от България международни конвенции. И през 70-те години хора без съд и присъда, вкл. жени, са въдворявани в лагери, и през 80-те. През декември 1984 година лагерът Белене отново отваря врати. Да не говорим, че най-кошмарният български концлагер край Ловеч, където жестокостта спрямо въдворените без съд и присъда хора е неописуема и се доближава до жестокостта в съветските лагери, е творение лично на Живков и неговото протеже Мирчо Спасов. Престъпленията на Живков са много и са чудовищни и включват и национално предателство, и политически убийства, и държавен тероризъм, да не говорим за злоупотребите.
– И същевременно го ожалват, че си нямал дори свое собствено жилище и му се налагало да живее във вилата на внучката си ...
– Наглост е г-жа Баева да въздиша за горкия Живков, който си нямал даже собствено жилище, та след като го свалиха ортаците му от власт, трябвало да живее във вилата на внучката си Евгения. Защо му е на Живков „собствено жилище”, когато докато властваше (и то с десетилетия!) разполагаше с купища резиденции? И същевременно внуците му безсрамно и без мярка харчеха народни пари в чудовищни размери, за да си уйдисват на капризите и да си строят и обзавеждат вилите. И всичко това с пари, които не са спечелили.
– При това – „по второ направление“...
– Да, което ще рече със забранената от режима на дядо им за обикновените граждани западна валута. За притежаването на няколко долара хора бяха арестувани и разпитвани с часове, нищо че си ги бяха купили скъпо и прескъпо, а Живковите внуци получаваха директно от генералите от УБО колкото долари им трябват. Да не говорим за харчлъците на дъщеря му Людмила по света. Цялата държава им беше „бащиния” на Живков и семейството му и пред техните злоупотреби бледнеят дори тези на днешните властимащи, които – колко „странно”, се оказаха предимно било кадри, било деца на комунистическата номенклатура, на репресивния й апарат и в краен случай – на обслужващия ги персонал от шофьори и охрана.
– Миналогодишните чествания послучай 100 годишнината от раждането на Живков част от някакъв сценарий ли бяха?
– Бяха жалка част от предизборния цирк у нас. За мое огорчение българската журналистика, с малки изключения, изобщо не реагира адекватно. Не за първи път, впрочем... Когато през 2008 година в България се навършиха 100 години от обявяването на Независимостта на България имаше ли чествания? Имаше, но не послучай 100-годишнината от българската независимост, което събитие, придружено с немалко прояви на смелост и отлична дипломация и досега остава непознато за широката публика. Вместо това имаше безсрамни фойерверки по случай идването на подполковника от КГБ Путин. Защото точно тогава, ама точно в тази същата година президентът Георги Първанов, когото подчинените на КГБ кадесарски служби у нас навремето прекръстили на Гоце, спретна ... „Година на Русия в България”? Не беше ли това върховен израз на наглост и демонстрация кой е същинският господар на България и знак, че трябва да си избием от главите мисълта за всякаква независимост? А ето какво пише в Манифеста към Българския народ по повод обявяването на „забравената” от президента Първанов българска Независимост: „Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Да живее свободна и независима България!” А повечето български журналисти вместо да атакуват с въпроси този уж български президент, който се държеше като резидент на Русия и да го питат къде, в коя държава има обявена „година” на друга държава и защо се подиграва с българския народ, та точно в годината, в която трябва да се отбележи 100-годишнината от обявяването на Независимостта на България, той я посвещава на Русия, послушно хукнаха да „отразяват” с камери и микрофони „събитието”. А трябваше да му искат сметка и с какви пари кани в България Путин и Медведев и им устройва посрещания и зрелища и защо си превишава правомощията, които Конституцията му е дала, та нахлузи прословутия „голям член/шлем” на България. Същото безкритично и послушно медийно „отразяване” го видяхме и когато „потекоха” напразните усилия на „любовта” към „Тато” миналата година по това време.
– Е, големи тържества така и не се получиха...
– Естествено, че не се получиха. Защото независимо от напъните и медийните шумотевици и въпреки автобусите, докарали БСП активисти откъде ли не, на хората не им е изпила чавка акъла, че да забравят за 20-на години какви ги вършеше правешкият диктатор. Освен това се намериха немалко граждани и граждански сдружения като „Анна Политковская” да протестират. Но да си историк или журналист и да се възторгваш публично пред камери и микрофони без капчица свян пред угодничеството, пред селската хитрост и особено пред предателството спрямо българската нация, с които Живков задържа властта си в продължение на десетилетия, е израз на мизерна морална позиция. А този толкова харесван от Искра Баева примитивен управник безспорно губи не само при сравнение с действителни български и чужди държавници, но и при сравнение с другите комунистически лидери в соцлагера. Тъй като при подобно сравнение се вижда, че дори дошлите на власт след смазването на антисъветските въстания през 1956 година в Полша и Унгария колаборационисти като Владислав Гомулка и Янош Кадар, успяха да извоюват известна автономия от Москва в полза на своите народи, чиито революции предадоха. Това бяха въпросите, които българските журналисти трябваше да зададат на г-жа Баева.
– Това, че даже Гомулка и Кадар са извоювали известна автономия от СССР, беше отбелязано в статиите ти от поредицата „Обществото срещу лъжата” в Медиапул и Диалог. Но този факт не е особено известен у нас.
– Не е известен на широката публика, защото по ред обективни и субективни причини и историците все още са длъжници на обществото ни. Но в Полша през 1956 година е спряна колективизацията, либерализира се отношението към църквата, част от условията на поляците са съветските офицери и маршал Рокосовски да напуснат страната, както и да бъде освободен кардинал Вишински от затвора. В Унгария пък след смазването на революцията през 1956 г. Янош Кадар успява да либерализира икономиката, да извоюва частен сектор в селското стопанство и в сферата на услугите, цензурата е най-слабата от целия соцлагер, унгарците могат да пътуват сравнително свободно. Нищо подобно не става в България след като Живков поема властта по същото време и угодничи ли, угодничи в полза на Кремъл, показвайки най-голяма вярност в целия соцлагер, само и само, за да запази властта си. Но когато разполагаш с камера и микрофон се иска и адекватна реакция, и сериозна ерудиция, не може да се оправдаваш с незнание и да кимаш с глава, когато отсреща ти разправят врели-некипели. Има, разбира се и интелигентни, ерудирани и с бърз рефлекс журналисти у нас и слава Богу, но все още са твърде малко. А ако те бяха мнозинство, тогава нямаше да е лесно зрителите, читателите и слушателите да бъдат оглушавани и оглупявани с пропагандни лъжи за „доброто” време на хитричкия бай Тошо и да ги облъчват с евтини пропагандни филмчета като „Последния лов”.
– Това ли е, което отличава Живков – подмазвачеството?
– Това, което отличава управлението на Живков, освен унизителното му за цяла България угодничество пред Кремъл, е неговата – досущ като на терориста и национален предател Георги Димитров – злобна отмъстителност спрямо всичко, което по някакъв начин заплашва личната му власт. Едва ли е случайно, че точно по времето на Живков разказвачите на вицове за неговата особа се озовават в лагери и затвори, а талантливият музикант Сашо Сладура е жестоко убит в създадения по нареждане на правешкия сатрап зловещ концлагер край Ловеч. Да не говорим за убийството на писателя Георги Марков в Лондон заради критичните му задочни репортажи. А до днес те остават най-доброто описание на комунистическите абсурди, при това са написани изключително добре и са безценна хроника на комунистическото минало. Именно тези „Задочни репортажи” трябва да бъдат четени в ефир поне по обществените телевизия и радио като БНТ и БНР в дните около 7 септември, когато писателят беше убит. А не като миналата година, прехласнали се от възторг репортери да броят камилските седла, подарени на правешкото величие от великия и премъдър вожд Кадафи и да хълцат три пъти в едно изречение пред „уникалните” експонати в Правец!
– Национално движение „Русофили” пак празнува на 8 септември...
– И какво точно „празнуват” на 8 септември? Навлизането на окупационната армия на Сталин в България? Това ли празнуват? Да не говорим, че съчетанието българско „национално” движение „русофили” е сontradictio in terminis. Какво е това да си българин - русофил, след като от 19 век насам всички нещастия, атентати, метежи, терористични акции в България, а накрая и загубата на свободата през 1944 са свързани неизменно с имперските стремежи първо на царска Русия, а по-късно и на сталинова болшевишка Русия? Миналата година на тяхното сборище, кандидат-президентът на БСП Ивайло Калфин изтърси „Който е русофил, той обича България”. И аз написах по този повод една горчива статия със заглавие „Вождът на революцията, министърът на културата и кандидатът Калфин”, https://www.svobodata.com/page.php?pid=6938&rid=154 където казвам, че за да твърдиш, че „който е русофил, той обича България” има само две възможности. Или си политически невежа и пълен двойкаджия по история на България, или си престъпен циник. И че горе-долу със същата цинична откровеност може да твърдиш: „Който е педофил, той обича децата”.
– Е, те твърдят, че са приятели на Русия?
– Да, де, но на коя Русия? Това не е любов към Русия на несломимия дух и стремеж към свобода, към Русия на Владимир Буковски и убитите заради отстояването на истината Анна Политковска, Юрий Шчекочихин, Сергей Юшенков и Александър Литвиненко. Напротив.
– Ти обаче инициира идването на тази друга Русия в България през 2008...
– Да, през 2008 година помагах в организацията на посещението на Владимир Буковски у нас, който идваше по покана на Филип Димитров и на Български хелзинкски комитет. Идеята беше, че Другата България (не тази на подчинените на КГБ нашенски ченгета) кани Другата Русия (не тази на КГБ, а на свободните хора). Но за жалост поради мъглите в София България еър отмени полета си до Франкфурт, а само тази отсечка от пътя беше с българския превозвач и след една безсънна нощ на летище Франкфурт и поради здравословни проблеми, на Буковски се наложи да се върне обратно в Лондон. Но въпреки неосъществената тогава визита, събитието още се помни, защото за Владимир Буковски се заговори в България, бяха публикувани ценни интервюта с него в редица медии – Медиапул, сп. Обектив, 24 часа и т.н. А колегата Ирина Недева направи великолепно интервю, което бе излъчено по Българското национално радио. И в това интервю Буковски отправи много важно предупреждение към нас, българите: ”Изложени сте на опасност от нова руска експанзия!”.
Та затова нека да не се заблуждаваме към коя Русия е отправено „филството” на преименувалите се на социалисти нашенски комунисти. Това е перверзната любов към Русия на деспотизма, към Русия на твърдата ръка, към Русия на батюшката-господар бил той цар, пролетарски вожд или обикновен кагебист. Това е извратената любов към тази Русия (съветска или не), която многократно прави опити да унищожи България като последния път почти успява.
