Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 г. в кюстендилското село Горна Козница. Тя е от стар търговски род, който се е преселил в България от Прилеп.
Завършва ВИТИЗ в класа на Методи Андонов и проф. Стефан Сърчаджиев, в който са и Стефан Данаилов, Илия Добрев, Меглена Караламбова, Стефан Мавродиев. Повече от 30 години играе в Сатиричния театър. Латинка Петрова е дългогодишен сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев. Повод да потърсим актрисата, станаха думите на не по-малко великия Георги Калоянчев по адрес на Парцалев, че той е гей и че не обичал децата. Има ли право 87-годишният Калоянчев да коментира покойния си колега и как Латинка Петрова реагира на този своеобразен дуел между двамата? Специално за „Всеки ден” известната и колоритна актриса сподели какво е почувствала след думите на Калата.
Г-жо Петрова, как реагирате на думите на Георги Калоянчев по адрес на покойния Георги Парцалев, че е гей и че не обичал децата?
Калоянчев е в публичното пространство десетилетия наред. Той е в сърцата на хората много години и може би е от малцината артисти, които са изиграли роли от кора до кора, не е епизодик, не е от тези, които се забравят, остава в съзнанието на три поколения като невероятен артист. Той е дал толкова много на театъра и киното. Мисля си, че човек, отивайки си от една професия или от един пост, трябва да си тръгне изправен, толерантен, даже всеопрощаващ. Така ставаме по-близки до Бога и до съвършенството. Всяка година съм в Левски на празненства, които градът прави в чест на Парцалев, който родом е оттам. Правят се декади на комедийни спектакли, прожектират се негови филми. Това лято бяхме там с наш спектакъл със Славчо Пеев. Имаше много хора от всички възрасти, както и много млади хора. Има музей, посветен на Парцалев. Хората са горди, че имат човек, зад когото градът застава.
Смятам, че в нашето малко семейство България трябва да сме по-толерантни към такива хора, които минават като метеор, светват с неотразима светлина. Заболя ме от думите на Калоянчев. Аз бях близка с Парцалев, по някакъв начин го обичам заради това, че беше тип самотник, че беше един Дон Кихот, че беше човек, който всеки момент можеше да се разплаче от едно нещастие. Познавам го много добре. Аз оневинявам Калоянчев заради старостта и болежките му. Но бих искала по-толерантно да се разделяме с хора, за които сме казали, че ги обичаме, че са наши приятели, че рамо до рамо сме градили един театър.
Непочтено и неморално е да се ровим в бельото на хората. В същия момент болката ни е, че не можем да бъдем такива, каквито сме в спомените си, че не можем да бъдем полезни, да тичаме, да скачаме. Трябва да приемаме нещата философски, а не да плачем, не да се жалваме. Не мога да кажа нещо срещу Калоянчев, защото съм седяла по стълбите да гледам негови представления, тъй като нямаше билети за тях. Гледала съм всичките му спектакли. Той има върхови постижения като актьор, да не изреждам ролите му. Дори си мисля, че пасажът за Парцалев можеше и да се изреже, макар че пък интервюто беше на живо. Това, че не обичал децата, ми е някак си много евтинко, много битово. Не трябва така. Ако можеш, кажи две хубави думи за човека, на чието погребение си казал: „Той беше най-големият ми приятел.” Има записи от това време.
Реакция предизвикаха най-вече думите на Калоянчев, че Парцалев е бил гей и това малко прозвуча като клеймо. А всъщност това отдавна не е тайна. А и все пак живеем в модерно време, в което кой какъв е няма значение.
Трябва малко повече да си чел, трябва да познаваш биологията, трябва да познаваш нашето раждане с всичките хормони. При някои преобладават едни, при други – друг вид. Не само че заставам зад тези хора, но по някакъв начин винаги им състрадавам, когато грубияни скачат срещу тях, мъжкари, мачовци налитат да ги бият. Моля ви, в основата е интелектът. Тези хора трябва да живеят. Грешката не е в тях. Съвсем друго е, когато се прави шоу и хората се забавляват и някой иска да си прави реклама. През 21 век въобще нямаме право да заставаме на пътя на тези хора, които също трябва да пазят своето достойнство.
Има десетки политически лидери по света, които са гейове, но това не пречи да са добри политици. Имам много такива приятели, които ме смайват с чувството си за хумор, с интелекта си, те са много четящи. Вероятно нещо сложно става в този организъм и Бог дава много повече душевност и прозрения, те тълкуват нещата, те плуват в други светове. На мен тези хора са ми много, много любопитни. И защо да не ги опознаем. Парцалев ми е казвал: „Лоте, Бог ми даде всичко, защо ме лиши от най-важното – да имам едно малко Жоржче, да му дам името, да му сложа едно цилиндърче, да го облека.” Страданието му беше огромно, че няма деца. Човек по някакъв начин трябва да усети тази болка. Не бива да сме такива егоисти. Този егоцентризъм е срещу нас самите. Нека оставяме все пак около нас да има някакви хора символи. Иначе е лесно да излезеш и да наплюеш всеки около себе си и ти да излезеш целия в бяло.
Доколкото разбирам, Георги Парцалев ви е споделял, че има различна сексуална ориентация, но, от друга страна, иска да има деца.
В разговори, когато сме се прибирали от някакви концерти и аз винаги го возех с колата, тъй като той никога не караше кола, той ми казваше само това, че Бог го е наказал да няма деца, да бъде сам и вкъщи никой да не го чака. Понеже познавам болката на Парцалев, не мога да не реагирам на такива шамари. Калата не е бил лишен от нищо, даже съдбата му е изсипала, изсипала с шепи дарба, талант. Той изигра блестящи неща, които дано да са филмирани, дано поколенията да се учат от него. Аз си обяснявам неговите думи със старостта, с немощта. Мисля си, ако Бог даде години като неговите и на мен, дали няма в един момент да се предам и да започна да словоблудствам. Но мисля си, че все пак не бих го направила. Моля Бога последно да ми отнеме чувството за хумор и чувството за реалност.
Уви, немалко български актьори, особено от по-старото поколение, понякога се чувстват недооценени или пък страдат, че вече не са сцена.
Вижте, артистът не иска да се скрие, не иска пенсия. Той иска да играе. Ние играем и в болници, играем пред деца без пари. Това е част от нашата професия. Но когато ти дойде време за пенсия, и ти си казваш: „Господи, аз изпуснах влака. Вече не ми е времето и трябва да се задържа със зъби и нокти на всяка цена.” Това е срещу актьора. Разбирам Таня Масалитинова, на която не й се живее. Разбира се, защото няма театър. Разбирам всички колеги, които страдат от това, че са извън гилдията – и мои съвременници също. Тях ги боли, те страдат. Това е болка на духа. Казах ви, че оневинявам Калата заради възрастта му. Но веднага се питам дали човек не става егоист, когато годините станат много. Защо той, а не аз? Защо тя, а не аз? Но това като че ли смъква и твоето усещане за голямото, за изкуството, за лелеенето да получиш аплодисментите на публиката. Независимо на колко години сме, трябва са сме изправени, горди и притихнали. Бог дава благодат, когато притихваш, когато се смириш, когато приемаш фактите, че ти си бил и вече идват други. Това е нормално.
Вие как поддържате своя дух?
Всеки ден плувам и си поддържам физическата форма. По този начин се уважавам. Няма такова нещо – на много години съм и месото е много. (Смее се.) Нямаме право на тези излишни пържоли. Публиката иска да те вижда и да казва: „Господи, ти не мръдваш!” Е, това винаги е двояко. Хубаво е да си някакъв пример за това, че независимо от възрастта, ти се поддържаш. Винаги има две капки парфюм, винаги има леко грим. Ти си някаква мярка. Не само за съседите, но и за хората, които те познават и те поздравяват. Отблизо гледат да те огледат хубаво. Не мога сега повлечена и по джапанки да се понеса до магазина, защото бързам. Нямаме право на това. Харесай се, усмихни си се, не се гушкай, а излизай, за да могат да те прегърнат хората, които те обичат.
интервю на Марина Чертова
vsekiden.com
