Родните кинаджии да гледат повече съвременни филми и да се учат от тях.
Вторият месец от годината по принцип е малко особен за кинаджиите. Когато в Холивуд се раздават наградите „Оскар”, целият свят е вперил очи не само в лъскавите дрехи на звездите, но и в онези филми, които определят посоката и развитието на съвременното кино. В неделя срещу понеделник, ние българите имахме своето скромно и забележимо само за нас присъствие- художничката по костюмите Иванов, която е работила за филма „Мис Слънчице”.
Години наред за българското кино се е писало и говорило какво ли не.
Безпорен факт е, че то не владее универсалния език на седмото изкуство и затъва в блатото на битовизма. Няма стойностни сценарий и ако някъде има проблясъци, те са изключение, което потвърждава правилото – родното кино не може да пробие никъде. Около жалките напъни и нищожни средства да се заснеме нещо качествено и смислено, се раждат ленти в различен формат, които предизвикват сърбеж по кожата и лек, горчив вкус в устата. На този фон претенциите на мнозина наши кинодейци, както се самоопределят, са меко казано конфузни, понеже е нелепо да искаш да получиш нещо, което не можеш да притежаваш. Все едно някой да поиска да му подарят самолет, защото му харесва да лети, без да е способен да го пилотира.
Участието на талантливия Иван Бърнев във филма на Иржи Менцел „Обслужвах английскят крал” е наистина впечатляващо и показа, че имаме невероятни актьори, които родните режисьори и сценаристи не могат да използват или пък ако го правят, то става по един порочен начин. Също така е симпатично да виждаш как група ентусиасти организират „София филм фест” , с усилия и постоянство, с обич към собствената си работа. Защото един от големите проблеми на българите е, че не всеки се занимава с това, което умее и може.
Противно на схващанията, че родното кинопроизводство ще бъде претопено от „Ню Имидж” и българското кино ще загине, може да се допусне точно обратното.
Сценаристите ни да се научат да пишат универсално и разбираемо, без да изпадат във философски девиации, подчинени на никому ненужна авангардност, а режисьорите ни да снимат смислени проекти. В крайна сметка киното не е само пари и индустрия, а изкуство и талант. Както и търпение.Пример за първото е един от номинираните на 79-то издание на „Оскарите” филм с общ бюджет за заснемане и разпространение около 1 милион долара, а за второто- великият Скорсезе, който с филмите си остави следа в киното. Той никога досега не се е обидил или фръцнал на критици, журита и други подобни, макар да е имал основание.Така, че към родните кинаджии може да се обърнем с думите на Селинджър- „По-горе билото, майстори”. Или както обясни наскоро Дейвид Варод- филм за българските медицински сестри в Либия може да се направи, но трябва сюжет, пречупен през личната драма на жертвата, да има нещо, което се случва и разказва, а не да претендира,че го прави и да описва събитията като мрачен декадентски сън.
